Андрю Клаван
Нито дума (32)

Еди Шибаняка

Катерът на затвора спря до кея на остров Харт. Спорт скочи от него, преметна въжето и го придърпа по-наблизо. Техникът излезе на палубата и несигурно прескочи парапета. Щом застана до Спорт, той хвърли въжето обратно на катера. Пазачът му махна иззад руля и извика:

— Най-късно в единадесет и половина, Спорти. Трябва да се върна за края на смяната.

Спорт му махна в отговор.

— Час и половина. Ще бъда тук. Не се притеснявай.

Катерът се отдели от кея, зави и се отправи по обратния път. След минута мъглата го скри от погледите им. Звукът на двигателя замря.

На острова настъпи тишина. Чуваха се само вълните, които се разбиваха в брега.

 

 

Спорт извади фенер от джоба на якето си и насочи лъча му наоколо. В далечината, отвъд малката горичка, видя старите сиви бараки зад оградата от бодлива тел. Навремето, когато работеше тук, затворниците, които бяха предложили доброволно да работят на острова, живееха в тези бараки. Сега градската управа пестеше пари като ги караше тук от Райкър всеки ден.

Нощем остров Харт бе напълно безлюден.

Тесен асфалтов път се виеше от кея. Спорт и техникът тръгнаха по него. Дърветата, чиито последни листа шумоляха от вятъра, се сгъстиха. Сред тях се издигаха масивни стари сгради и надничаха през клоните им. Фенерчето на Спорт заигра по счупените стъкла на празните прозорци.

— Зловеща работа — промърмори той.

Техникът не отговори.

Продължиха напред.

Спорт знаеше пътя към гробището. Мястото бе запечатано в паметта му като дома му, улиците на Джаксън Хайтс. Понякога имаше чувството, че все още усеща усмъртителната лятна жега сред дърветата и лютия зимен студ. Виждаше надвисналото небе — мъгливо и безцветно през деня, мрачно и без звезди през нощта. Представяше си облечените в зелени униформи затворници, които посрещаха товарите с ковчези на кея. Чуваше ги как се смеят и се радват, че са на открито. Бяха щастливи, че са се измъкнали от Райкър, скуката и вонята на пот. По дяволите, тези гробари бяха привилегировани типове. Човек трябваше да е лежал поне една година и да няма никакви наказания, за да се уреди на това място. Да, тези типове имаха привилегията да влачат чамовите ковчези от камиона до гробовете, да струпват едно върху друго телата на бездомни пияници, убити проститутки или новородени, умрели в страшни гърчове, тъй като майките им бяха прекалили с дрогата. Тези затворници бяха привилегировани, щастливи и горди от работата си тук.

Но не и Спорт.

Това място бе дъното за него. То и Райкър. Тук беше стигнал до дъното. Без никакво образование, освен през годините, в които пееше песните на Синатра в съпровод на уокмена си, това бе единствената прилична работа, която успя да си намери. А и можа да я получи, тъй като приятелят на майка му (ходещият пенис, който й даваше пари за пиене през последните пет години) работеше за управата на затворите.

Така Спорт, следващият Синатра, следващият Хулио, на двадесет и шест години стана надзирател на остров Райкър. И понеже беше добро момче, скоро го прехвърлиха в отдела по поддръжка на остров Харт, където се намираше гробището за бездомници. Работата му се състоеше в това, да погребва „непотърсените“.

О, да, помнеше това място. Винаги щеше да го помни. Тук погребваха не само мъртвите. Тук, на остров Харт, той си представяше ясно цялото си бъдеще, живота, който злобната му майка му бе предрекла. Тук, сред гробовете, Спорт чуваше как майка му се хили триумфално.

 

 

Но съвсем случайно бе спасен от един инцидент.

Всичко стана само за миг. Спорт надзираваше работата в дълбокия изкоп. Един от затворниците закачаше кука и верига към тежкия капак, върху който бяха подредени ковчезите от предишния ден. Цивилният кранист нагласяше машината, за да повдигне капака. Двама затворници изгребваха с лопати подпочвената вода, която непрестанно се просмукваше на дъното на изкопа. Останалите бяха зад Спорт и носеха ковчезите.

Този ден повечето трупове бяха на бебета. Ковчезите им не бяха по-големи от кутии за обувки. Затворниците се майтапеха с тях, докато ги сваляха от камиона.

— Я, новите ми маратонки от „Адидас“ най-после пристигнаха.

— Хей, Хоумс, ето ти стека цигари, който си поръча.

— Това е новата бърза закуска: „Макбебе“ в кутия.

Един от мъжете се обърна, за да каже нещо на другите, изпусна ковчега и той се търколи на дъното на изкопа и се отвори.

Отвътре изпадна бял найлонов чувал и цопна в калната подпочвена вода.

Затворниците замълчаха. Не се чуваше никакъв звук, освен ръмженето на крана. Всички се вторачиха в белия чувал, който лежеше в краката на хлапето с лопатата.

— Хайде де — каза един от затворниците. — Прибери го обратно, момче. Няма нищо страшно. Просто мъртво бебе.

Затворникът в окопа поклати глава, приковал очи в найлоновия чувал.

— Давай бе, негър — извика друг затворник.

— Това ти е обядът, момче. Вземи си го — обади се трети.

Всички затворници вече се смееха и викаха на младежа в изкопа. Той обаче стоеше и упорито клатеше глава.

— Хайде, човече, давай. Вземи го.

— О, мамка му — най-после промърмори Спорт и скочи в изкопа.

Затворниците започнаха да му ръкопляскат.

— Спорт иде на помощ. Браво, Спорт. Давай.

Спорт се наведе и вдигна найлоновия чувал. Беше съвсем лек. Изшумоля в ръцете му, сякаш бе пълен с листа и клонки. После сложи чувала в ковчега и притисна капака му с длан.

В същия момент кранът започна да вади тежкия капак. Влажната земя в окопа поддаде и купчината ковчези от предишния ден се срина върху клекналия Спорт.

Той падна на земята, а ковчезите се срутиха върху него и го приковаха в калта. За момент той не усещаше нищо, освен калта и водата, които нахлуха в устата му, задушаването… паниката…

После го проряза страховита болка и той се задави.

Спукан апендикс. По-късно лекарите в болницата в Бронкс му казаха, че са го вкарали в операционната в последния момент.

 

 

Спорт незабавно се снабди с адвокат, който заяви, че за инцидента е виновна небрежността на градската управа и настоя за огромна компенсация. Градският съвет отговори, като предложи на Спорт тридесет хиляди долара плюс премии. Спорт прие и веднага напусна работа.

Реши да се заеме с шоубизнес. Този път сериозно и без глупости. Дори смахнатите телефонни обаждания на майка му посред нощ не можаха да го разубедят. Направи си няколко снимки и се подготви да наеме звукозаписно студио.

И тогава откачи по онази идея на Еди Шибаняка.

В продължение на три месеца преди инцидента впиянченият бивш надзирател му разправяше историята си в бара на пристанището, където Спорт пиеше с колегите си. Разказът винаги звучеше по един и същи начин: Еди ръководел търговията с дрога в затвора и натрупал половин милион долара в брой. Федералните агенти се втурнали по петите му, но той ги надхитрил. Превърнал парите в диаманти, които скрил на сигурно място.

— Всичко стана преди девет години — обясняваше старецът. — Следователите бяха по петите ми, но аз пък си имах диамантите. Тогава струваха половин милион. Дори не ми се мисли колко струват сега.

Накланяше кръглата си глава и плешивото му теме отразяваше жълтата светлина в кръчмата. Кривеше ужасно лицето си и човек започваше да се плаши, че дясното му око ще изпадне на масата. После продължаваше:

— По онова време работех на гробището за бездомници на остров Харт. Реших, че ако успея да остана две минутки насаме с един от ковчезите, ще пъхна кутийката с диаманти в него. Така съкровището ми щеше да е на сигурно място, докато следствието приключи. И един ден се появи идеалната възможност. Малко момиченце, казваше се Елизабет Бъроуз, се скрило в камиона с ковчези. Искало да види погребението на майка си. Излъгахме я, че една от неидентифицираните жени е майка й, и я погребахме с дължимото уважение. Беше адски трогателно. Важното е, че докато останалите се занимаваха с хлапето, аз се качих в камиона, отворих ковчега на жената и пъхнах кутийката вътре. После я заровихме пред очите на всички и никой нищо не разбра.

Еди посочваше с пръст плешивата си кратуна, намигваше и добавяше:

— Веднага щом събера достатъчно мангизи да свърша работата, ще отида да ги изровя тия диаманти. Никой друг не може да го направи, защото никой, освен мен не знае номера на ковчега. Никой, освен мен и Елизабет Бъроуз. Само аз и онова малко момиченце.

 

 

Кога точно Спорт бе повярвал на тези дивотии? Вече не можеше да си спомни. Просто внезапно бе решил, че има идеалната възможност да изрови диамантите и да заложи на сигурно в новата си кариера. Имаше пари, имаше връзки в затвора и познаваше отлично погребалната система в гробището за бездомници.

Скоро след като излезе от болницата, той отиде в бара на пристанището. Но Еди Шибаняка вече го нямаше. Барманът каза, че бил ритнал камбаната. Докато Спорт лежал в болницата, сърцето на дъртака на издържало и той умрял в леглото си в мизерния хотел зад ъгъла.

Спорт можеше да се откаже още тогава. Господи, искаше му се да го беше направил. Но не го направи. Намери Елизабет Бъроуз в телефонния указател, а после накара един приятел да му направи копия от погребалните протоколи на остров Харт за годината, в която Еди бе арестуван.

 

 

Сега Спорт извади протоколите от джоба на якето си. Двамата с техника бяха стигнали до гробовете.

Намираха се встрани от пътя, в поле почерняла земя. Малки бели надгробни камъни се издигаха от земята. В края на полето, точно пред Спорт, се виждаше нов изкоп. До ръба му лежаха неизползвани ковчези. Спорт знаеше, че един от тях е пълен с инструменти. Един булдозер бе спрял до изкопа — приличаше на огромно животно, дошло на водопой.

Спорт спря за момент, сви рамене и потръпна. Откъм океана духаше леден вятър. Водата се плискаше по брега и разлюляваше килима от мидени черупки. Вятърът раздвижваше мъглата, увиснала над надгробните камъни. Дърветата проскърцваха призрачно.

— Добре — прошепна Спорт.

Остави техника до пътя и тръгна напред.

Беше виждал много ексхумации. Всяка година на остров Харт се правеха поне стотина. Тъй като хитрият дърт Еди бе погребал неидентифицираната жена най-отгоре, работата на Спорт се очертаваше лесна. Просто трябваше да намери точното място.

Тръгна бавно в мъглата, като от време на време се навеждаше и насочваше лъча на фенера към надгробните камъни. Всеки от тях маркираше мястото на масов гроб, където бяха заровени сто и петдесет просяци, разделени на три секции от четиридесет и осем и петдесет и четири ковчега, подредени по три един върху друг. Спорт продължи напред, все по-близо към гората.

Когато стигна другия край на полето, спря. Гората се намираше точно до него. Чуваше как увехналите листа падат от дърветата. Насочи лъча към надгробния камък в краката си и прочете номера. Точно него търсеше.

Започна да отмерва разстоянието. Номерът, който Конрад му бе дал, съответстваше на номера от протокола: 2–16. Ковчегът, който търсеше, беше шестнадесетият във втората секция.

Намери мястото, наведе се и нарисува в пръстта голям „Х“. После се върна при техника с тъжното лице и му каза:

— Мястото е отбелязано с „Х“.

Техникът кимна и без да каже дума, се качи в булдозера.

След секунда двигателят заръмжа и фаровете светнаха. Тежката машина се понесе напред.

Спорт отиде при неизползваните ковчези, седна върху един от тях и се загледа в булдозера.

Техникът разположи машината до отбелязаното от Спорт място. Огромната лопата се заби в земята.