Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Don’t Say a Word, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,4 (× 5 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Еми (2015)

Издание:

Андрю Клаван. Нито дума

Американска. Първо издание

ИК „Бард“, София, 2003

Редактор: Иван Тотоманов

ISBN: 954-585-418-9

История

  1. — Добавяне

Джеси

Таксито го остави на Източна Тридесет и шеста улица. Елегантно място между Парк и Медисън. Северната страна беше заета от библиотеката на Дж. П. Морган, ниска изящна сграда с широка тераса, украсена с две величествени лъвици. Осветена от току-що запалените лампи, мраморната й фасада се очертаваше ясно на фона на здрача. Фризове и статуи проблясваха сред тополите по тротоара.

Конрад влезе в сградата точно срещу нея, тухлена кооперация отпреди войната, висока четиринадесет етажа. Когато отвори стъклената врата, старият портиер се надигна от пейката си.

— Добър вечер, докторе.

Конрад се усмихна и закуцука покрай него. Някой тъкмо бе отворил асансьора.

— Качвам се — извика той и се затича натам.

Вратата започна да се затваря, но една ръка се протегна навън и я спря. Конрад се качи. Вратата се затвори.

Вътре стоеше млад мъж — някъде на двайсет и пет. Висок, с хубава фигура, елегантен. С гладко ъгловато лице и гъста черна коса. Свенлива усмивка, но бързи, свирепи очи. Скъп костюм, шит по поръчка, тъмносин със сиви райета. Конрад реши, че младежът е от типовете на Уолстрийт.

Когато Конрад натисна копчето за петия етаж, младият мъж се обърна към него и каза:

— А, изглежда, сме съседи.

Гласът му беше плътен и самоуверен, с лек акцент от Средния запад.

Конрад се усмихна учтиво. Младежът протегна ръка.

— Били Прайс. Тъкмо се нанесох. Апартамент 5Н в дъното на коридора.

Конрад се ръкува с хлапето и се представи:

— Нейтън Конрад.

— О, да. Докторът. Психиатърът. Май трябва да внимавам какво говоря пред вас, а?

Конрад успя да се засмее, сякаш никога не бе чувал тази шега. Стигнаха до петия етаж и вратата се отвори. Излязоха и всеки тръгна по пътя си, Прайс наляво, а Нейтън — надясно.

— Довиждане — каза Прайс.

Конрад му махна с ръка.

 

 

Беше почти осем и Конрад очакваше вечерята си с нетърпение. Знаеше, че докато яде, жена му ще седи до него и ще говори. Обичаше да я слуша. Харесваше звука на гласа й. А и бездруго беше прекалено изморен, за да говори и той.

Значи щяха да вечерят, а тя да говори, а после щяха да си легнат. Той щеше да подремне около петнадесет минути, а после да стане и да поработи върху документацията си докъм един. Това бяха плановете му за вечерта.

Конрад отвори вратата и влезе.

— Татко!

Дъщеря му изхвърча от кухнята и се втурна към него. Тичаше с разперени ръце, дългата й плитка се мяташе по гърба й.

— Татко, татко, татко, татко, татко! Татко, татко, татко, татко!

„Олеле“ — помисли си Конрад. Хлапето се фрасна в крака му. Обви ръце около него, притисна бузата си и затвори очи.

— Татко! — въздъхна дъщеря му.

— Здрасти, малката — каза Конрад жизнерадостно и се опита да се усмихне. — О, господи! Джесика, скъпа, моля те. Ох, кракът ми. Ох.

Той нежно свали ръцете й от крака си. Джеси го хвана за ръката и заподскача.

— Мама ми позволи да не си лягам, за да те дочакам.

— Страхотно — отвърна Конрад.

„Ще я убия — помисли си той. — Не, първо ще вечеряме, после ще я убия, а после ще си легнем.“

— Нали ми обеща преди да си легна да поиграем на „Не се сърди човече“ — продължи Джесика. — Не помниш ли?

— Ъъъ… така ли? О, страхотно.

— И мама каза, че си ми обещал.

— Е, добре — съгласи се Конрад. — Браво на мама.

Първо щеше да я убие, а после да вечерят.

Остави куфарчето си на пода. Джесика го задърпа към кухнята. Тъкмо бяха стигнали до вратата, когато жена му излезе от кухнята.

Двадесет и три години, откак се бяха запознали, а Агата все още го радваше с онази щастлива усмивка, от която бузите й порозовяваха, а сините й очи искряха. Рижавата й коса сега бе по-къса, но все още падаше по раменете й във водопад от къдрици. Закръглената й фигура бе понатежала още, извивките й си личаха дори под торбестата черна фланела и широкия бежов панталон.

— Здрасти, докторе — поздрави го тя, пристъпи към него и го целуна по устните.

От кухнята зад нея се понесе аромат на печено пиле, зехтин и чесън.

Е, първо щяха да си легнат.

Не можеше да си спомни какво щяха да правят след това.

 

 

Стори му се, че играта продължава цяла вечност. Джесика старателно броеше ходовете си.

— Еднооо, двеее, триии — започваше тя, после се объркваше. — О, чакай малко. Чакай малко. Къде бях?

Връщаше пионката си в началото и започваше отново.

— Еднооо, двеее, триии.

Конрад си мислеше: „Четири, пет! Четири, пет, за бога!“.

Агата му донесе сода и няколко бисквити, които направиха глада му по-поносим, и той започна да се отпуска.

Двамата с Джеси се бяха настанили на тъмночервения килим във всекидневната. Джесика седеше по турски, наведена над играта. Нейтън бе легнал по корем, опрял глава на ръката си. Отпиваше от содата и гледаше как дъщеря му брои.

— Еднооо, двеее, триии.

Джеси имаше руса коса като неговата, или по-скоро като онази, която Нейтън имаше навремето. Нейната беше гъста и дълга. Носеше я на плитка, за да не измъчва всяка вечер майка си с разресване на сплетените кичури. Но цветът беше точно като неговия. Останалата част от Джеси бе втора Агата. Розовите бузи, сините очи, широката усмивка. Маргарет, учителката й, казваше, че Джеси имала талант за изкуство също като Агата, и тя наистина почти всеки ден се връщаше от училище с нова рисунка на правоъгълна къща с триъгълен покрив или слаба жена в триъгълна рокля, или дървета с разперени клони, или нещо друго, а Конрад и Аги пляскаха с ръце и се възхищаваха. Най-добрите рисунки бяха окачени в музея на Джес: малката отсечка в коридора между детската стая и кухнята. Конрад нямаше представа дали рисунките са добри, или лоши. Но понякога стоеше в коридора и им се радваше. Рисунките на Джеси нямаха нищо общо със странните абстракции, рисувани от деца с емоционални разстройства. Един-два пъти той дори се бе усетил, че ги гледа и си мисли: „Е, тя никога няма да се нуждае от психиатър“. Не че в това да ходиш на психоанализа имаше нещо лошо. Но защо пък Джеси го прави? Майка й не беше алкохоличка. Баща й не беше смотан и зависим от жена си загубеняк. Нямаше абсолютно никаква причина Джесика да не е най-щастливото и идеално приспособяващо се човешко същество.

Хлапето беше с жизнерадостния характер на Агата. С нейната щедрост. С желанието й да се грижи за другите. Имаше две близки приятелки. Едната беше сладко, но грозно и тромаво момиченце, което Джеси бе видяла как нагрубяват на детската площадка. Джесика бе поканила момиченцето, Ейдриън, да си другарува с нея и другата й най-добра приятелка, Лорън. И оттогава се грижеше за Ейдриън. Точно по същия начин би постъпила и Агата.

Но макар Джеси да бе наследила много от майка си, имаше и някои дребни неща, в които Конрад виждаше себе си. Например Джесика се плашеше лесно и най-слабата критика докарваше сълзи в очите й. Конрад бе такъв като дете и се надяваше, че на дъщеря му няма да й се наложи да загрубее колкото него, да погребе страховете си дълбоко и да се научи да поема отговорности като неговите. Но защо пък да го прави? Майка й не беше алкохоличка. Баща й не беше смотан и зависим от жена си загубеняк. Нямаше абсолютно никаква причина Джесика да не е най-щастливото и идеално приспособяващо се човешко същество.

Освен това, независимо колко нежна и мила бе Джеси с отхвърлените от останалите деца, тя бе и твърдо решена да бъде приета от по-популярните момичета. Те я бяха отхвърлили, или поне някои от тях, заради приятелството й с деца като Ейдриън. Но Джесика бе продължила да ги кани в дома си с надеждата, че накрая ще се сприятелят. В това Конрад виждаше нещо от собствената си амбиция: тиха, неизказана и категорична.

— Еднооо, двеее, триии — броеше тя и местеше пионката си.

Главата й бе наведена към играта, плитката падаше на рамото й. Сините й очи бяха съсредоточени.

Конрад се усмихна. Вече не изпитваше никакво нетърпение. Джеси се трудеше толкова усърдно. Броенето до пет изискваше страхотна концентрация. Беше толкова малка, а светът бе толкова труден…

Той нежно докосна носа й с пръст и каза:

— Бип.

— Татко! Забравих къде съм.

— Знаеш ли какво?

— Да — отговори тя и вдигна очи към тавана. — Обичаш ме. Нали?

Той се засмя.

— Точно така. Как стана толкова умна?

— Винаги казваш това.

— Съжалявам. Никога вече няма да го кажа.

— Татко. Трябва да го казваш. Нали си ми татко.

— О, да, забравих.

Детето въздъхна тежко.

— Е, пак трябва да броя отначало. Докъде бях стигнала?

Той й показа и тя започна да брои. Играта май никога нямаше да свърши.

 

 

Всъщност в осем и половина приключиха. Кракът на Конрад вече бе по-добре и той занесе дъщеря си на конче до детската стая. Сложи я в леглото и я зави грижливо. Целуна я по челото и изрецитира ритуалното заклинание за лека нощ:

— Лека нощ, да спиш в кош, да сънуваш пукнат грош.

После Агата дойде да изпее приспивна песен и Конрад бе свободен от задълженията си.

Върна се във всекидневната — дълга стая, която Аги бе разделила на три полезни части. Първата, близо до вратата, бе нещо като малък кабинет с бюро. В средната бе районът за игра. Там се намираха червеният килим и сгъваемата маса, бутната настрани. Третата част, до стъклените балконски врати, бе истинската всекидневна — две огромни кафяви кресла и дълго канапе около кръгла масичка за кафе от бял мрамор върху персийски килим.

Конрад си взе содата и се запъти към третата част. Седна на едното кресло и се намести удобно, за да може да гледа навън. В тъмнината се виждаха осветените прозорци на сградата отсреща. Някаква жена в кухнята си. Мъж по фланелка гледаше телевизия и пиеше бира. Възрастна жена с побеляла коса правеше нещо от глина.

Имаше и един тъмен прозорец, точно срещу него. Там преди няколко седмици бе убита старата дама. Конрад разсеяно се загледа в него и се заслуша в песента на Аги.

— Нани-нани, бебенце, ще ти купим птиченце…

Помисли си, че Джесика вече е доста пораснала за подобна песен, но това също бе част от приспиването. Гласът на Агата бе приятен и успокояващ, нежен и ромолящ като планински поток.

Припомни си броенето на Джеси и се усмихна. Вече се чувстваше по-добре. Нищо не облекчаваше напрежението от деня като една игра с дъщеря му.

Не чу кога Аги спря да пее и дори леко се стресна, когато видя отражението й в огледалото. Тя сложи ръце на раменете му и той нежно ги притисна към себе си.

— Заспа ли?

— Да. След училище ги водих с Лорън на детската площадка. Измориха се. Не знам как успя да остане будна, докато се прибереш.

Конрад отново се усмихна. Вдигна ръката на Аги към устата си и я целуна.

Тя седна на облегалката на креслото и го целуна по главата. Рижавата й коса падна напред и той почувства как гали оплешивяващото петно на темето му. Усещаше нежния аромат на парфюма й. Затвори очи и го вдиша.

— Е, какво става, докторе? — меко попита Аги.

— А?

— Нещо си потиснат. Какво е станало?

— Нищо — каза той, вдигна глава и се вгледа в кръглото й жизнерадостно лице. — Просто е четвъртък. Имам прекалено много пациенти в четвъртък. В четвъртък съм тъжен.

— Аха, разбирам. И с какво тази тъга е по-различна от онази в сряда?

— Хм. В сряда е лека бледорозова тъга. В четвъртък е огненочервена.

Агата се засмя и очите й проблеснаха.

— О, докторе! Заблуждавате вярната си съпруга?

Конрад огледа слабо осветената стая.

— Не, наистина — каза той. — Просто защото е четвъртък.

Агата погали остатъците от косата му.

— Нейтън, напоследък всеки ден е четвъртък.

— Не ти ли обещах точно това, когато се оженихме? Че всеки ден ще е четвъртък?

— Обеща ми, че всеки ден ще е празник.

— Олеле!

— Нейтън — Тя го стисна за ухото. — Неприятно ми е, когато правиш така.

— Как?

— Тези психиатърски номера. „Аз съм фотоапарат без проблеми.“ „Мога да се грижа за всички, но никой не трябва да се грижи за мен.“ Ужасно ми е неприятно. И ако не ми кажеш веднага какво те тормози, ще ти стискам ухото, докато не полудееш.

— Ах! Тези жестоки любовни игрички карат сърцето ми да запърха. Ох!

— Казвай. Какво те притеснява?

— Ами, първо, ухото ме боли.

— Трудно е да си психиатър, ако си глух. Казвай.

— Добре, добре — примири се Конрад и свали ръката й от ухото си.

После с лек стон се надигна и отиде до стъклените врати. В стъклото видя как Агата се смъкна от облегалката и седна на креслото. Торбестият черен пуловер се вдигна над пъпа й, но тя го придърпа надолу и се загледа в него. Той прикова очи към един от прозорците отсреща — в жената, която правеше нещо от глина.

— Не мога да им помогна — внезапно каза Конрад с мъка, която учуди и самия него. — Не мога да им помогна. Ясно ли ти е? Може ли вече да ядем?

— Пациентите ти ли? На тях ли не можеш да помогнеш?

Той се обърна към нея.

— Аги, знаеш, че тези разговори са ми неприятни. Наистина не…

— Знам, знам — прекъсна го Агата и вдигна ръка. — Просто млъкни и говори.

Конрад завъртя очи, после отново се обърна към прозореца и сви рамене.

— Да, пациентите ми. Аз просто… не мога да им помогна. Никой не може. Не и на такива пациенти. Някак си станах експерт по травматични неврози. При мен никога не идват хора, които да кажат: „Докторе, животът ми е чудесен, защо тогава се чувствам лошо?“. Нали разбираш? Говорите си пет години, а после те се ръкуват с теб със сълзи в очите и казват: „Благодаря ви, докторе, вие променихте живота ми“. Никой никога не ми изпраща такива пациенти. Аз получавам само тежката работа. Ако работата беше живо същество, щях да съм неин психиатър.

Агата се усмихна и наклони глава.

— А пък ако аз бях психиатър, бих казала, че щом имаш толкова случаи на травматична невроза, вероятно дълбоко в себе си ги искаш.

Той кимна, без да откъсва очи от прозореца.

— Да, да, точно това искам. Наистина го искам. Имам предвид, добър съм за тези случаи. При мен идват хора, чиито деца са мъртви, или вратовете им са счупени, или пък кравите им са болни, или каквото ще да е. Говорят с мен и се научават отново да живеят.

— Това звучи доста добре, докторе.

— Ох — въздъхна той. Чувстваше се ужасно глупаво. — Какъв е смисълът? Нали разбираш? Децата им са си мъртви, а кравите им — болни.

Изпита благодарност, че Аги не се засмя. Загледа я в прозореца как се надига от креслото и се приближава към него. Обви ръце около кръста му и опря глава на гърба му.

— Да не би да съм забравила да ти кажа, че не можеш да спасиш света? — попита тя. — Майка ти е мъртва. Не можеш да я спасиш. Не можеш да спасиш и света.

— Моля те — меко я възпря той. — Десет години ходих на психоанализа. Разбирам всичко. — Обърна се и долепи буза до косата й. — Просто не разбирам нищо — призна си Конрад.

Аги го целуна.

— Струва ми се, че ти липсват отминалите дни, в които се вторачваше в слънцето.

Конрад се усмихна. Не, тези дни въобще не му липсваха. Тогава и двамата бяха в колежа. Той в Бъркли, а Аги — в държавния на Сан Франциско. Живееха заедно в скапана гарсониера на авеню „Телеграф“. Нейтън бе пуснал коса до раменете и носеше дълга брада, с която приличаше на кръстоска между Чарлз Менсън и Христос. Понякога носеше дори шарени хипарски тениски, а джинсите му винаги бяха избелели. Беше в медицински колеж, но прекарваше голяма част от времето си в изучаване на източните религии. Дзен студент, както казваше Аги. В топлите следобеди обичаше да се изкачи на хълма от северната страна на университетското градче. Сядаше в поза „лотос“ на скалите, които гледаха към залива на Сан Франциско, и наблюдаваше как червеното кълбо на слънцето обагря искрящата вода в оранжево, а облаците — в розово. Медитираше и броеше вдишванията си. Дишаше бавно, като изпускаше въздух чрез стомаха си, и чакаше мозъкът му да се настрои на вълна приемане. Никакви мнения, никакви тълкувания. „Методът на таоизма е лесен. Просто изказваш всичките си мисли.“

Смяташе, че се издига към нови нива на съзнание. Но до деня, когато майка му умря, а той почти ослепя, не осъзнаваше, че всъщност си губи разсъдъка.

— Поне тогава си мислех, че знам нещо — каза Конрад, сложи ръка на бузата на Аги и се вгледа в сините й очи. — Тези хора, моите пациенти… Мъртвите им деца, парализите им… имам предвид, толкова е ужасно, Аги. Това е нещо… просто нещо лошо, в което няма нищо добро. Можеш да говориш за Господ или просветление, или катарзис, или дори политика колкото си искаш, но истината е, че всичко това е скапано и не можеш да го обясниш. Не можеш да намалиш болката, нито да я премахнеш. Децата умират, а хората са съсипани и това е ужасно. А когато ме погледнат и кажат: „Благодаря ви, докторе, сега мога да живея с това“, се чувствам виновен. Струва ми се, че и аз съм ги прекарал. Искам да кажа — как биха могли да живеят с това? Как може отново нещо да има значение за тях? Как въобще могат да погледнат живота, за бога?

Аги вдигна очи към него и се усмихна.

— Как могат ли?

Конрад затвори очи и въздъхна.

— Как въобще някой би могъл? Как аз самият бих могъл?

Замълчаха. После Аги пак го целуна и го погали по врата.

— Това е много важен въпрос — каза тя. — Хайде да се чукаме.

 

 

Конрад заключи външната врата за през нощта, спусна резето и веригата. После зачака Аги в спалнята, застанал до прозореца.

Спалнята не беше голяма като всекидневната. Аги бе успяла да я раздели само на две части. В първата, близо до вратата, бяха чертожната маса и столът на Аги. Чертежи, рисунки и проекти бяха разпилени по масата или струпани на пода до стената. Веселата корица на „Хвърчилото на Сам“, акварелните илюстрации на „Ден с Дядо Коледа“ и „Преброй зайчетата“, както и други, едва започнати, също лежаха на масата.

В другата половина на спалнята бяха леглото и телевизорът. И прозорците. Сега Конрад стоеше пред тях и гледаше навън. Вече не забелязваше какво става в сградата отсреща, а мислеше за собствените си думи.

„Как могат да живеят с нещо толкова ужасно? Как могат да се изправят срещу него? Как нещо може отново да има значение за тях?“

Господи, заприличваше на шибан четиридесетгодишен невротик, разстроен от наближаващата криза на средната възраст. Ако продължаваше по този начин, сигурно скоро щяха да го открият в някой мотел в Ню Джърси в компанията на шестнадесетгодишна красавица и с абажур на главата. Защо въобще Аги трябваше да го кара да говори за тези неща? За него нямаше нищо по-неприятно от това да се чува как мрънка за…

Нещо привлече вниманието му. Светлинка отсреща. В тъмните прозорци точно срещу него. Не беше електрическа, по-скоро пламъче като от кибритена клечка. Само за миг. Оранжево пламъче. После изчезна бързо, сякаш някой си бе сложил ръката пред него или го бе духнал.

Вратата на банята зад него се отвори. Конрад погледна през рамо. Аги излезе в бялата си хавлия, която й бе прекалено голяма. Сините й очи проблясваха весело.

— Скъпа — каза Конрад, — това не е ли апартаментът, където убиха старата дама?

— Кой?

Аги, която обичаше всякакви клюки, го изгледа любопитно. После се доближи до него, а той й посочи тъмния прозорец.

— Да, той е. Апартаментът на Лусия Синклер. Или „Смърт на Парк авеню“, както го наричаме ние — верните читатели на „Поуст“. Защо?

— Някой нанесъл ли се е там?

— Не съм чувала подобно нещо. А би трябвало да го чуя.

— Хм — замислено каза Конрад. — Мисля, че току-що видях някой там да пали кибрит.

Аги сериозно поклати глава.

— Убийството стана само преди три седмици. Не вярвам, че полицията би позволила на някого да го наеме. — Тя се намръщи. — Не мога да повярвам, че някой би искал да го наеме след онова, което направиха с тази бедна жена. Във вестника пишеше, че я поддържали жива, докато…

— Съжалявам, че попитах — каза Конрад и се почука по челото. — Окото ме притеснява. Вероятно е било само отражение отнякъде другаде.

— Може би — каза Агата. — Щом не искаш да чуеш местните новини…

После с бързо и изящно движение свали хавлията и тя се плъзна в краката й. Конрад прикова очи в тялото й.

— Забрави за това — меко каза Аги. — И дръпни завесите.

Срита хавлията, приближи се до него и прошепна:

— Не знаеш кой може да ни гледа.