Андрю Клаван
Нито дума (12)

Трудно

Конрад бавно остави слушалката.

— Нейтън?

Той си пое дълбоко дъх.

— Нейтън, какво…

Най-после успя да се обърне и да я погледне в очите.

— О, господи, Нейтън! — изохка Аги. — Какво е станало?

Тя се наведе напред, притиснала ръце към гърдите си. Очите й гледаха диво, но не плачеше, а сякаш му се молеше.

— Нейтън?

Мина известно време преди той да успее да проговори. Прокашля се и каза:

— Някой я е отвлякъл.

— Отвлякъл?

— Чуй ме, Аги — каза той, като пристъпи към нея и я хвана за раменете.

— Отвлякъл я? Отнесъл е детенцето ми? Защо…

— Тихо, Аги, слушай…

— Но защо ще отвличат детенцето ми? Защо…

— Не знам, Аги. Изслушай ме. Не знам.

— Трябва да я върнат. Защо не я върнат? Пари ли искат? Можем да им дадем пари. Могат да получат всичките ни пари, Нейтън. Каза ли им? Трябва да им кажеш, за да ни я върнат. Нейтън…

— О, господи!

Конрад я прегърна и я притисна към себе си. Очите му се изпълниха със сълзи, но той ги потисна. Държеше Аги здраво, а тя трепереше в ръцете му и продължаваше да говори.

— Не могат просто така да влязат тук, нали? Да влязат в дома ни. В апартамента ни. Да вземат бебчето ми. Не искат да я наранят, нали? Тя е малко момиченце.

— Шшт — прошепна Конрад в ухото й и я целуна отчаяно по бузата. — Шшт.

— Да се обадим в полицията. Трябва да се обадим в полицията…

— Не можем. Те ни наблюдават и слушат… някак си… сложили са камери в апартамента. И микрофони. Виждат какво правим и ни чуват…

— Но ние трябва да направим нещо…

— Трябва да чакаме. Онзи човек — Спорт — ще се обади в седем. Ще ни каже какво да направим. А ако не чакаме и ни видят, че правим нещо, ще я наранят, Аги.

— О, не! О, господи!

Конрад затвори очи и я притисна силно.

— Шшт — прошепна той в ухото й. — Шшт.

След секунда Агата бавно се отдръпна от него и вдигна очи към лицето му. Не плачеше, но очите й бяха широко отворени, като на човек, ударен в корема. Тя поклати глава и се вгледа в лицето му, сякаш искаше да научи нещо.

Конрад я погали по бузата.

— Всичко ще се оправи.

— Защо става това? Нейтън? Защо е всичко това?

Най-после сълзите бликнаха.

— О, господи! Бебето ми! Джеси! О, господи!

Аги плачеше и трепереше, покрила устата си с ръка. Другата й ръка се протегна сляпо настрани и намери стол. Аги го придърпа към себе си, тежко се отпусна и заплака. Облечена в белия си халат, с увиснала рошава коса и пребледнели от страх бузи, изглеждаше стара и нещастна.

Конрад отмести очи от нея и прокара пръсти през оредялата си коса. Жена му продължаваше да плаче и да кърши ръце. А той нямаше сили да я погледне. След секунда излезе от стаята и бързо влезе в спалнята. Лекарската му чанта беше в гардероба. Той коленичи и я отвори. Зарови из нея и намери кутийка „Ксанакс“^[1]. Изсипа две таблетки в шепата си.

— Това ще помогне — прошепна той тихо.

Хапчетата бяха елипсовидни и оцветени в лилаво, по един милиграм всяко. Той извади още едно и затвори кутийката.

Влезе в банята и наля чаша вода. Върна се с водата и хапчетата при Аги. Тя все още седеше до масата, вперила очи в стената. Мълчеше, но по бузите й се стичаха сълзи. И продължаваше да кърши ръце.

— Вземи ги — каза Конрад, като остави водата и хапчетата пред нея и погледна вратата със срязаната верига. — Ще ти помогнат.

Аги го погледна замаяно.

— Какво?

— Лекарство. Ще ти помогне.

Аги погледна лилавите хапчета, после вдигна очи към него и въпреки сълзите си започна да се смее. След миг смехът й замря. Внезапно, сякаш му удряше шамар, тя блъсна силно чашата и тя изхвърча от масата и падна на килима. Водата се разля и образува тъмно петно. Чашата се търколи шумно по паркета.

— Дяволите да те вземат, Нейтън — извика Аги с глас, който той не беше чувал никога — гърлен и разтреперан. — Проклет да си.

Стомахът му се сви и краката му омекнаха. Конрад се отпусна на стола срещу нея.

— Съжалявам. О, господи, съжалявам, Аги.

Той се протегна и хвана ръката й, но тя я отдръпна, без да го погледне. В гърлото му заседна гигантска буца. Наложи му се отново да се бори със сълзите си.

— Не можех да търпя да те гледам… — започна той. — Не можех…

Не можа да каже нищо повече. След няколко секунди Агата се обърна към него. Сълзите й бяха спрели. Изглеждаше съсипана от умора. Тя хвана ръката на мъжа си. Конрад я стисна здраво.

— Знам — меко каза тя. — Знам.

 

 

В първите часове след като говори със Спорт, Конрад се страхуваше, че ще полудее. Двамата с Аги седяха послушно в апартамента. Техният собствен апартамент. Гледаха стените и прозорците като затворници. Не говореха. Не знаеха какво да си кажат. Не искаха престъпниците да ги чуят. Просто седяха на канапето и си държаха ръцете. Конрад мислеше за Спорт и чуваше гласа му.

„Ако допуснеш още една грешка…“

Звукът от гласа на Спорт, веселият му, подигравателен тон…

„… малката сладка Джесика ще пострада…“

Конрад не познаваше гласа, но му се стори, че познава тона му достатъчно добре. Помисли си, че го е чувал и преди. В болничните отделения. В потискащите бели стаи.

„Ако допуснеш грешка…“

След известно време Конрад се надигна и започна да се разхожда нервно из стаята. Трябваше да помисли върху казаното от Спорт.

„Добро утро, доктор Конрад.“

Беше го нарекъл „доктор“. Знаеше кой е. Може да беше бивш пациент. Може би просто искаше внимание. Или пък дрога. Вероятно смяташе, че един лекар може да му помогне да се снабди с дрога. Сигурно искаше нещо. Дрога. Пари. Каквото и да е.

Конрад продължи да се разхожда. Мислеше за седем часа, когато отново щеше да говори със Спорт.

После Агата заплака. Той седна до нея и я прегърна. Притискаха се силно един в друг и се мъчеха да запазят спокойствие и сила. Не ядоха. Не можеха. Чакаха. Струваше им се, че стрелките на часовника не помръдват. Сивата дневна светлина зад прозорците не се променяше.

Безизходицата тормозеше Конрад. Искаше му се да излети от апартамента и да повика полицията. Искаше му се да протегне ръка по телефонната линия, да сграбчи Спорт и да го удуши. След около два часа, прекарани в мисли, за момент си представи как взима нож от кухнята и убива жена си и себе си, за да се отърват от мъчението.

Но това беше най-ужасната част от деня. Постепенно нещата се промениха и времето сякаш се задвижи по-бързо. Двамата с Аги влязоха в спалнята. Седнаха на леглото и пуснаха телевизора. Гледаха новините на всеки половин час. Вълнения в Източна Европа. Пожар на танкер в Персийския залив. Конрад гледаше репортажите и мислеше за Спорт. Припомняше си гласа му, както и собствения си глас. Беше се уплашил и Спорт сигурно бе доловил страха му.

Изскърца със зъби при тази мисъл. Задиша тежко и се вторачи в телевизора. Мел Гибсън правеше нов филм. В Западните щати валеше сняг. Студен фронт идваше на изток. Светлината зад прозореца потъмня. Конрад и Аги легнаха. Тя поспа малко, а той я прегръщаше, гледаше тавана и мислеше за Спорт и седем часа.

Аги се събуди и реши да се облече. Застана в ъгъла, а Конрад вдигна халата си пред нея. Тя бързо нахлузи джинси и фланела. Докато се обличаше, Аги оглеждаше стаята и се опитваше да открие камерите. После влезе в тоалетната, седна на клозета и се покри с кърпа, но въпреки това очите й горяха от унижение.

В пет часа си приготвиха вечеря. Стояха в кухнята един до друг и правеха сандвичи с шунка и сирене. Агата режеше хляб. Нервите й не издържаха и тя отново заплака. Конрад едва не й се скара. Искаше му се да изкрещи: „Престани! Не виждаш ли, че ме убиваш?“. Вместо това обаче обви раменете й с ръка. Обляна в сълзи, тя продължи да реже хляба.

Към края времето отново се забави и сякаш спря. Дневната светлина изчезна и зад прозорците се спусна нощ. Дотогава Конрад наблюдаваше светлината и си мислеше, че Спорт ще му се обади, след като се стъмни. Сега обаче нямаше какво да гледа. През последния половин час двамата с Аги седяха до масата в трапезарията. Бутнаха чиниите си настрани, макар в тях да имаше още храна. Държаха се за ръце и се опитваха да се усмихнат.

В седем без пет Агата стисна ръката му силно. Опита се да се усмихне, но отново заплака.

— Нейтън, кажи им… — едва прошепна тя, — кажи им… ще направим всичко. Не забравяй да им го кажеш…

„Моля те, спри — помисли си той. — Престани.“ Но потупа ръката й и също се опита да се усмихне.

— Всичко ще е наред — дрезгаво я успокои той.

Агата се опита да кимне.

Той погледна часовника си. Точно седем. Телефонът звънна.

 

 

Конрад пристъпи към телефона. Аги бе плътно зад него. Той си пое дъх. Телефонът звънна отново. Той вдигна слушалката. От другата страна мълчаха. Той също не проговори. Чакаше.

— Дори „здрасти“ ли не казваш, докторе? — обади се Спорт. — Възпитанието е важно нещо, не знаеш ли?

Конрад се забави няколко секунди преди да отговори. Беше мислил за този разговор почти единадесет часа и искаше да се справи добре.

— Здрасти, Спорт — каза той.

Прозвуча доста добре. Гласът му беше спокоен и уверен. Говореше солидният лекар.

— Здрасти, Спорт. Хайде да поговорим за дъщеря ми.

Конрад усети, че Спорт се поколеба за момент.

— Ще ти кажа нещо, докторе — най-после отвърна той. — Аз ще говоря, а ти ще слушаш. Така действат психиатрите, нали? Аз говоря, а ти слушаш. — Той се засмя. — Така че слушай, а аз ще ти кажа какво точно да направиш…

— Не — прекъсна го Конрад, като притисна телефона до ухото си и пъхна свободната си ръка в джоба, за да не позволи на копелето да види треперенето й. — Не — повтори той. — Това не ме устройва, Спорт.

— Нейтън! — стреснато прошепна Агата.

Той й обърна гръб и притисна слушалката още по-плътно към ухото си.

От другата страна на линията мекият глас загрубя и заговори строго.

— Внимавай, докторе. Помни какво ти казах за грешките.

— Помня, Спорт. Но все пак, преди да продължим и преди да ми кажеш какво трябва да направя, искам да ми позволиш да говоря с Джесика.

— Ей, докторе, ти май не схващаш. Това, което искаш ти, няма никакво значение. Въобще не ми пука за желанията ти.

— Разбирам, Спорт, но все пак…

Внезапно Спорт закрещя.

— Не ме мотай с тия психарски лайна, копеле! Ще изкормя дъщеря ти като риба! Чуваш ли ме, доктор Шибаняков! Чуваш ли ме?

Конрад отвори уста, но не можа да издаде звук. Затвори я и изскърца със зъби. После се насили да говори спокойно.

— Ако не говоря с нея, Спорт, ще приема, че е мъртва.

Аги изплака. Конрад продължи:

— А ако е мъртва, ще отида в полицията.

— Не дрънкай глупости, човече. Ще ти кажа какво си спечели с…

Нейтън затвори телефона.

Застана неподвижно с ръка на слушалката. „Трябва да се стегна — помисли си. — Наблюдават ме. Трябва да пусна слушалката.“ Ръката му бавно се отдръпна от телефона.

— Нейтън! — най-после успя да проговори Агата. — Нейтън, за бога…

— Слушай — обърна се той към нея, хвана я за раменете и погледна в обезумелите й очи.

— Нейтън, о, господи, господи… — шепнеше тя трескаво.

Конрад заговори високо и ясно. Искаше да е сигурен, че Спорт ще чуе думите му.

— Слушай, Аги. Отиваме в полицията. Трябва да отидем в полицията.

„Точно така — помисли си той. — Ти мръсно копеле! Обади се пак! Звънни!“

Беше мислил за това цели единадесет часа и бе решил как да действа. Които и да бяха те, бяха направили нещо отчаяно. Каквото и да искаха, очевидно го желаеха силно. Дрога… пари… лекарско внимание… нещо, което той притежаваше, а те отчаяно искаха. Каквото и да бе, то представляваше единствената му разменна монета. Ако не я използваше като хората и не настоеше да говори с Джесика, каква причина щяха да имат престъпниците да я оставят жива?

— Трябва да отидем в полицията — повтори той.

Телефонът мълчеше. Аги го гледаше и клатеше глава.

— Трябва — каза той отново.

После пусна Агата и тръгна към вратата.

Телефонът звънна.

Конрад спря и бавно се обърна. Телефонът звънна отново. Аги стоеше и го гледаше вторачено.

Конрад се върна при нея. Тъкмо когато телефонът звънна за трети път, той вдигна слушалката и пак пъхна треперещата си ръка в джоба си. После спокойно каза:

— Да?

Мълчанието от другата страна му заприлича ма тексаска магистрала: струваше му се, че никога няма да се промени или да свърши. После Спорт започна да се смее подигравателно.

— О — каза той. — Твърдият доктор. Непреклонният татко. О, да. Какво ще кажеш да доведа дъщеря ти до телефона и да я послушаш как пищи? Как ще се почувстваш тогава?

— Не — отвърна Конрад с все така спокоен глас. — Каквото и да искаш, няма да го получиш, ако я нараниш.

Спорт продължи да се смее.

— Чувам те, чувам те. Ти си мъжко момче, татенце. Знаеш ли, всъщност това ми харесва. Наистина. Обичам такива типове. Напомнят ми за самия мен. Имам предвид, че ние с теб вероятно бихме се разбрали добре при други обстоятелства.

Ръката в джоба на Конрад се сви в юмрук. „Пипнах те“ — помисли си той.

— Е, добре — каза Спорт. — Изчакай малко, човече.

Чу се изщракване, после леко бръмчене. Конрад се вслуша напрегнато, но не чу друг звук.

— Нейтън — прошепна Аги. — Какво става?

Той се обърна към нея и сложи ръка на рамото й. Лицето й беше бледо и набръчкано, очите й бяха безумни. Косата й беше разчорлена. Той й се усмихна.

Чу се ново изщракване.

— Татко?

— Джес?

— Татко — разплака се тя. — Страх ме е, татко.

Очите на Конрад се изпълниха със сълзи.

— Знам, миличко. Всичко е наред.

— Не искам да седя тук, татко. Те са лоши хора. Защо не мога да се прибера у дома? Искам да се прибера.

— Всичко ще е наред, Джеси. Скоро ще си у дома — успокои я той и затвори очи.

— О, господи, Нейтън, моля те… — извика Аги и протегна ръка към телефона.

Но Конрад не й го даде. Вече чуваше виковете на Джесика.

— Не! Искам да говоря с мама! Искам мама. Моля ви, моля ви… Татко!

После престъпниците отведоха Джесика от телефона и виковете й замряха.

— Слушай сега — каза Спорт след миг. — Ето какво ще направиш, докторе.

Конрад закри очи с ръка. Знаеше, че го наблюдават, но не можа да се сдържи. Тялото му потрепери.

— Ще посетиш една от пациентките си — продължи Спорт. — Елизабет Бъроуз…