Харлан Коубън
Господари на нощта (9)

9

В повечето квартали не е прието да будиш хората в един през нощта. Но този квартал не беше такъв. Всички прозорци бяха заковани с дъски. Вместо врата имаше парче шперплат. Бих казал, че боята се лющеше, ако изобщо можех да видя боя.

Квадрата почука на шперплата и отвътре тутакси долетя женски вик:

— Какво искаш?

— Търсим Луис Кастман — отговори Квадрата.

— Махайте се.

— Трябва да поговорим с него.

— Имате ли заповед?

— Не сме от полицията.

— А откъде сте? — попита жената.

— От „Ковенант Хаус“.

— Тук няма дечурлига — изкрещя тя почти истерично.

— Махайте се.

— Имаш избор — каза Квадрата. — Или още сега да разговаряме с Кастман, или да се върнем по-късно с тайфа любопитни ченгета.

— Нищо не съм направила.

— Винаги може да ти се лепне нещо — отговори Квадрата. — Отваряй.

Жената взе решение. Чухме как щракна резе, после още едно, после верига. Вратата се открехна. Прекрачих напред, но Квадрата ме задържа с лакът. Изчакахме вратата да се отвори по-широко.

— Бързо — каза жената с дрезгав кикот на вещица. — Влизайте. Не искам никой да види.

Квадрата бутна вратата с рамо. Тя се отвори до край. Прекрачихме вътре и жената затвори. Две неща ми направиха впечатление едновременно. Първо, тъмнината. Единствената светлина идваше от слаба електрическа крушка в десния ъгъл. Мебелировката се изчерпваше с протрито кресло и вехта масичка за кафе. Второ, миризмата. Повикайте най-яркия си спомен за чист въздух и открити простори, после си представете точно обратното. От задуха не смеех да си поема дъх. Миришеше отчасти на болница, отчасти на нещо друго, почти познато, но не съвсем. Зачудих се кога за последен път е отварян прозорец и стаята сякаш прошепна: Никога.

Квадрата се обърна към жената. Тя бе отстъпила в ъгъла. Виждахме я само като силует сред сумрака.

— Наричат ме Квадрата — каза той.

— Знам кой си.

— Срещали ли сме се?

— Няма значение.

— Къде е той? — попита Квадрата.

— Тук има само още една стая — отвърна тя и бавно вдигна ръка да посочи. — Може да е заспал.

Очите ни почваха да привикват с тъмното. Пристъпих към нея. Тя не се отдръпна. Когато вдигна глава, аз едва не извиках. Измънках някакво извинение и понечих да отстъпя назад.

— Не — каза тя. — Искам да видиш.

Прекоси стаята, спря до лампата и ни погледна. Прави ни чест, че и двамата с Квадрата не трепнахме. Но не беше лесно. Някой си бе направил труда да я обезобрази много старателно. Все още личеше, че навярно някога е била хубава, но е преживяла точно обратното на пластична операция. Носът беше смачкан като настъпен бръмбар. Ъгълчетата на устата бяха разкъсани дотолкова, че не личеше къде свършват. Десетки яркочервени изпъкнали белези пресичаха лицето й като драсканици на тригодишно дете с боичка в ръка. Лявото й око безжизнено кривеше на една страна. Другото ни гледаше, без да мига.

— Някога си работила на улицата — каза Квадрата.

Тя кимна.

— Как се казваш?

Имах чувството, че всяко раздвижване на устните й струва огромни усилия.

— Таня.

— Кой ти причини това?

— А ти как мислиш?

Не си направихме труда да отговорим.

— Той е зад онази врата — каза тя. — Аз се грижа за него. Никога не го удрям. Разбирате ли? Никога не вдигам ръка срещу него.

Двамата кимнахме. Не знаех какво да мисля. Според мен и Квадрата не знаеше. Пристъпихме до вратата. Никакъв звук. Може би спеше. Всъщност пет пари не давах дали спи. Щяхме да го събудим. Квадрата хвана дръжката на вратата и ме погледна през рамо. Направих му знак, че нищо ми няма. Той отвори.

Вътре светеха лампи. Ослепително ярки. Неволно закрих очи. Чух тихо писукане и зърнах до леглото някаква медицинска машина. Но не тя привлече погледа ми.

Стените.

Те биеха на око най-напред. Бяха облицовани с корк — тук-там се виждаше грапавата кафява повърхност — но имаше и още нещо. Снимки. Стотици снимки. Някои с размер на плакат, други в класическия формат дванайсет на осемнайсет, трети някъде по средата. Всички бяха грижливо закрепени с кабарчета за корка.

И всички бяха на Таня.

Не че я познах — досетих се. Бяха отпреди обезобразяването. И догадката ми излезе правилна. На снимките Таня беше много красива. Изглеждаха взети от представителен албум на манекенка и срещаха погледа от всички страни. Вдигнах глава. И там имаше снимки като на някаква таванска фреска, дошла направо от ада.

— Помогнете ми. Моля ви.

Немощният глас идваше от леглото. Аз и Квадрата пристъпихме натам. Таня влезе зад нас и се изкашля. Обърнахме се. В ослепителната светлина белезите изглеждаха като живи, сякаш по лицето й се гърчеха десетки червеи. Носът беше не просто сплескан, а напълно безформен като парче глина. Старите снимки пламтяха и я обгръщаха в гнусна смес от минало и настояще.

Мъжът на леглото изстена.

Чакахме. Таня завъртя здравото си око към мен, после към Квадрата. Окото сякаш ни подканваше да забравим, да се съсредоточим върху онова, което е била някога, а после да видим какво й е сторил.

— Отварачка за консерви — каза тя. — Ръждива. Цял час му трябваше. И не се задоволи само с лицето.

Без да каже нищо повече, Таня излезе от стаята и затвори вратата зад себе си.

Няколко секунди стояхме мълчаливо. После Квадрата попита:

— Ти ли си Луис Кастман?

— Ченгета ли сте?

— Ти ли си Кастман?

— Да. Аз го направих. Божичко, за каквото и да сте дошли, признавам. Аз бях. Само ме отведете от тук. За бога.

— Не сме ченгета — каза Квадрата.

Кастман лежеше по гръб. Някаква тръба беше свързана с гърдите му. Машината писукаше и нещо вътре се свиваше и разтягаше като акордеон. Кастман беше бял, гладко избръснат и чист. Косата му изглеждаше измита наскоро. Отстрани на леглото имаше метални тръби и циферблати. В ъгъла видях подлога и мивка. Иначе стаята беше празна. Нито шкафче, нито масичка, телевизор, радио или часовник. Нямаше книги, вестници или списания. Щорите на прозореца бяха спуснати.

Усетих, че стомахът ми се свива.

— Какво ти е? — попитах аз.

Очите на Кастман — само очите — се завъртяха към мен.

— Парализиран съм. Шибан паралитик, това съм аз. От шията надолу… — той помълча и затвори очи. — Нищо.

Не знаех как да започна. Квадрата също.

— Моля ви — каза Кастман. — Трябва да ме измъкнете от тук. Преди…

— Преди какво?

Той затвори очи и пак ги отвори.

— Простреляха ме… кога беше? Преди три, може би четири години. Вече не знам. Нямам представа кой ден сме, кой месец, дори коя година. Лампите винаги светят, тъй че не знам дали е ден или нощ. Не знам кой е президент. — Той преглътна с усилие. — Тя е луда, мой човек. Викам за помощ, ама полза никаква. Навсякъде е тапицирала с корк. Просто си лежа по цял ден и зяпам тия стени.

Нямах сили да проговоря. Квадрата обаче си остана невъзмутим.

— Не сме дошли да ти слушаме биографията — каза той. — Искаме да питаме за едно от момичетата.

— Сбъркали сте адреса — отвърна Кастман. — Отдавна не работя на улицата.

— Нищо, и тя отдавна не е работила.

— Коя?

— Шийла Роджърс.

— А! — Кастман се усмихна. — Какво ви интересува?

— Всичко.

— А ако не искам да ви кажа?

Квадрата ме хвана за рамото.

— Хайде да си вървим.

В гласа на Кастман прозвуча нескрита паника.

— Какво?

Квадрата го изгледа отвисоко.

— Щом не искате да ни помогнете, мистър Кастман, ваша воля. Повече няма да ви безпокоим.

— Чакайте! — викна онзи. — Добре де, знаете ли колко посещения съм имал откакто лежа тук?

— Не ми пука — отсече Квадрата.

— Шест. Цифром и словом шест. И последното… знам ли… трябва да е било преди повече от година. Идваха да ми се присмиват. Да гледат как се подмокрям. И искате ли да чуете най-гнусното? Очаквах ги с нетърпение. Готов съм на всичко, само и само да не е тая скука, разбирате ли?

— Шийла Роджърс — прекъсна го нетърпеливо Квадрата.

От тръбата долетя влажно мляскане. Кастман отвори уста. На устните му се образува мехур. Той затвори уста и опита отново.

— Срещнах я… Господи, мъча се да си спомня… преди десет-петнайсет години. Засякох я на граничния контрол. Идваше с автобус от Айова, Айдахо или някакво друго скапано място.

На граничния контрол. Много добре знаех какво означава това. Сводниците чакат по автогарите. Дебнат току-що пристигнали млади момичета — отчаяни, избягали, беззащитни, дошли в Ню Йорк да станат манекенки или актриси, да започнат отново, да избягат от скуката или домашното насилие. Сводниците дебнат като хищници, каквито са всъщност. И после връхлитат да ги оглозгат до кости.

— На мен ми вървеше — продължи Кастман. — Първо, защото съм бял. Ония от Средния запад са все бели дупета. Страх ги е от чернилките. Но аз бях различен. С хубав, строг костюм. Носех куфарче. Не бързах. Както и да е, през онзи ден чаках на платформа 127. Харесвах си я. От нея има добър изглед към шест други платформи. Шийла слезе от автобуса и беше страхотно парче, мой човек, направо да си оближеш пръстите. Някъде към шестнайсетгодишна, току-що разцъфнала. И девствена отгоре на туй, макар че не личеше от пръв поглед. По-късно щях да го разбера.

Усетих как мускулите ми се напрягат. Квадрата бавно застана между мен и леглото.

— И аз се захванах да я омайвам. Извъртях й най-добрите си номера, нали знаете.

Знаехме.

— Тръгвам, значи, по линията, че ще я правя фотомодел. Но гладко. Не като ония тъпаци. Аз съм като коприна. Но Шийла беше по-умна от повечето хлапачки. Предпазлива. Усетих, че не ми вярва докрай. Нищо де. Разбирате ли, аз не бързам. Карам малко по малко. В края на краищата те искат да вярват, нали така? Всички са чували истории как някоя манекенка я открили в затънтена мандра или други подобни глупости. Точно затуй идват насам.

Машината спря да писука. Отвътре долетя бълбукане. После писукането започна отново.

— И тъй, Шийла скръства ръце. Заявява ми право в очите, че не е дошла да се весели. Няма проблеми, викам. И аз не си падам по тия работи. Бизнесмен съм. Професионален фотограф и търсач на таланти. Обещавам да направим няколко снимки. И толкоз. Да й подготвим албум. Чиста работа — без купони, без наркотици, без голотии. Нищо, дето да я смущава. А пък аз съм доста добър фотограф, ще знаете. Имам набито око. Виждате ли стените? Тия снимки на Таня — аз съм ги правил.

Погледнах снимките на красивата Таня и нещо студено се вряза в сърцето ми. Когато отново се обърнах към леглото, Кастман ме зяпаше втренчено.

— Ти — каза той.

— Какво аз?

— Шийла. — Той се усмихна. — Тя значи нещо за теб, прав ли съм?

Не отговорих.

— Ти я обичаш.

Той разтегна последната дума. Подиграваше ми се. Аз стоях неподвижно.

— Хей, не те упреквам, мой човек. Първо качество беше. А пък като налапаше…

Пристъпих към него. Кастман се разсмя. Квадрата ми прегради пътя. Погледна ме право в очите и поклати глава. Отдръпнах се. Той беше прав.

Кастман спря да се смее, но не ме изпусна от поглед.

— Искаш ли да знаеш как я хванах на въдицата, любовнико?

Мълчах.

— Както спипах и Таня. Разбираш ли, аз гонех само първото качество. Онези, дето чернилките не можеха да ги докопат. Работа на високо ниво. Изпях си песента и по някое време вкарах Шийла в студиото за снимки. Дотам беше. Друго не ми и трябваше. Забодеш ли ги веднъж на вилицата, край с тях.

— Как? — попитах аз.

— Наистина ли искаш да чуеш?

— Как?

Кастман затвори очи и продължи да се усмихва, сякаш се наслаждаваше на спомена.

— Направих й цял куп снимки. Честно и почтено. А като свършихме, опрях й ножа на гърлото. После я приковах с белезници на леглото в другата стая. — Той се изкиска, отвори очи и блажено ги завъртя. — Стените бяха облицовани с корк. Упоих я. Заснех я, докато беше замаяна — всичко изглеждаше съвсем доброволно. Между другото, така се прости с девствеността твоята Шийла. На видео. С твоя покорен слуга. Чудничко, прав ли съм?

Яростта избухна отново, напираше да избие навън, изгаряше ме. Не знаех още колко ще издържа, преди да му извия врата. Но той иска точно това, напомних си аз.

— Докъде бях стигнал? А, да. Приковах я и около седмица й слагах инжекции. Първокачествена стока. От скъпата. Ама аз не се стискам. Това са производствени разходи. Всеки занаят си има период на обучение, нали така? Накрая я зарибих, а от мен да го знаеш, хванеш ли се веднъж, пускане няма. Когато я пуснах, беше готова да ми лиже подметките за една доза, нали ме разбираш?

Той помълча, сякаш чакаше овации. Имах чувството, че нещо ме разкъсва отвътре.

— И след това я пусна на улицата, така ли? — попита Квадрата с безизразен глас.

— Аха. Ама първо я научих на туй-онуй. Как да изцеди клиента по-бързо. Как да обслужва по двама наведнъж. За всичко това аз й бях учителят.

Повдигаше ми се.

— Продължавай — каза Квадрата.

— Не — възрази Кастман. — Не и преди…

— Тогава много ти здраве.

— Таня.

— Какво Таня?

Кастман облиза устни.

— Може ли да ми дадеш малко вода?

— Не. Какво Таня?

— Тая кучка ме държи тук, мой човек. Не е редно. Да, накълцах я. Ама си имах причина. Искаше да напусне, да се омъжи за онзи провинциален мухльо. Въобразяваше си, че е влюбена. Я стига, туй да не ти е някакъв сериал, бе! И искаше да отмъкне с нея няколко от най-добрите момичета. Можели да живеят с нея и мухльото, да откажат дрогата и прочее тъпотии. Такова нещо не се търпи.

— И ти й даде урок — каза Квадрата.

— Че как иначе. Това е положението.

— Наряза й лицето с отварачка за консерви.

— Не само лицето, щото инак онзи можеше да й мята чувал на главата, нали ме разбираш? Но в общи линии схващаш. Урокът беше и за другите мацки. Ама виждаш ли — и тук е най-смешното — онзи мухльо не знаеше какво съм направил. Идва от голямата си провинциална къща да спасява Таня, представяш ли си? И носи пищов двайсет и втори калибър, тъпакът. Изсмях му се в лицето. А той взе, че ме гръмна. Тоя скапан счетоводител. Гръмна ме под мишницата с пищов двайсет и втори калибър — и бам, куршумът остана в гръбнака. Виждаш на какво ме направи. Представяш ли си? И после — ама че майтап — след като ме гръмна, мистър Провинция видя какво съм направил на Таня. И знаеш ли какво стори влюбеното говедо?

Той зачака. Предположихме, че въпросът е реторичен и не казахме нищо.

— Уплаши се и я заряза. Схващаш ли? Видя как съм я издокарал и си плю на петите. Големият любовник. Не искаше да има нищо общо с нея. И повече не се видяха.

Кастман пак се разсмя. Аз се мъчех да стоя неподвижно и да дишам.

— И тъй, ето ме в болницата напълно вдървен — продължи той. — На Таня нищо й няма. Изписва ме. Докарва ме тук. И сега се грижи за мен. Разбираш ли какво ти говоря? Не ми дава да умра. Ако откажа да ям, натъпква ми маркуч в гърлото. Слушай, казах ти каквото искаше да знаеш. Но и ти трябва да направиш нещо за мен.

— Какво? — попита Квадрата.

— Убий ме.

— Няма да стане.

— Тогава кажи на полицията. Нека ме арестуват. Всичко ще си призная.

— Какво стана с Шийла Роджърс? — попита Квадрата.

— Първо обещай.

Квадрата ме погледна.

— Писна ми. Да си тръгваме.

— Добре, добре, ще ти кажа. Само… само не забравяй какво те помолих, бива ли?

Той прехвърли поглед от Квадрата към мен и пак към Квадрата. Лицето на Квадрата беше съвършено безизразно. За своето нямах представа.

— Не знам къде е Шийла сега. По дяволите, така и не разбрах какво точно стана.

— Колко време е работила за теб?

— Две години. Може би три.

— И как се измъкна?

— Ъ?

— Не ми приличаш на човек, дето пуска служителите сами да си ходят — обясни Квадрата. — Затова питам какво стана с нея.

— Тя работеше по улиците, нали така? Взе да си намира редовни клиенти. И нейде по пътя се свърза с по-големи играчи. Стават такива работи. Рядко, но стават.

— Какво разбираш под „по-големи играчи“?

— Търговци. На едро, предполагам. Мисля, че й възложиха да пренася. И което е по-лошо, усетих, че се опитва да зареже дрогата. Ясна работа, наканих се да я притисна, ама тя имаше приятели от тежката категория.

— Например?

— Чувал ли си за Лени Мислър?

Квадрата трепна.

— Адвокатът?

— Адвокатът на мафията — поправи го Кастман. — По едно време я пипнаха с пратка. Той я измъкна.

Квадрата се навъси.

— Лени Мислър да си цапа ръцете с обикновен уличен куриер?

— Й аз си рекох същото. Като излезе, почнах да душа около нея, нали ме разбираш? Да видя какви ги върши. Ама тогава ме посетиха двама биячи от висшата класа. Рекоха да си трая. Аз не съм глупак. Стока колкото щеш.

— Какво стана после?

— Повече не я видях. Само чух подир време, че влязла в колеж. Представяш ли си?

— Знаеш ли в кой колеж?

— Не. Дори не знам дали е вярно. Може да е било слух.

— Нещо друго?

— Нищо.

— Някакви други слухове?

Кастман завъртя очи и аз усетих, че е отчаян. Искаше да ни задържи. Но нямаше какво повече да ни каже. Погледнах Квадрата. Той кимна и се завъртя. Последвах го.

— Чакай!

Ние тръгнахме към вратата.

— Моля те, мой човек. Умолявам те! Всичко си казах, нали така? Помогнах ти. Не можеш просто да ме зарежеш така.

Представих си безкрайните му дни и нощи в тази стая. Не усетих и капчица жал.

— Шибани копелета! — изрева той. — Хей, ти. Любовнико! Ти ядеш от огризките ми, чуваш ли? Едно да запомниш от мен: каквото и да ти прави, както и да те кефи, аз съм я учил. Чу ли ме? Чу ли какво ти казах?

Лицето ми пламна, но не се обърнах. Квадрата отвори вратата.

— Мамка му! — Гласът на Кастман стана по-тих. — От това няма отърване, ще знаеш.

Забавих крачка.

— Може сега да изглежда чистичка. Но от там, дето е била, връщане няма. Разбираш ли какво ти говоря?

Опитах се да отблъсна думите му. Но те се врязаха в черепа ми като снаряд и заподскачаха вътре. Излязох и затворих вратата. Отново в сумрака. Таня ни пресрещна на път към изхода.

— Ще кажете ли? — изфъфли тя.

Аз се грижа за него, бе казала тя. Никога не го удрям.

Така си беше.

Без да кажем нито дума, ние изскочихме почти тичешком в прохладната нощ. Дишахме дълбоко като удавници, успели най-сетне да изплуват на повърхността. После се качихме в микробуса и потеглихме.