Харлан Коубън
Господари на нощта (5)

5

Заместник изпълнителният директор Джоузеф Пистильо искаше да ме види не само лично, но и насаме.

— Разбрах, че майка ви е починала — каза той.

— Как разбрахте?

— Моля?

— Във вестника ли прочетохте скръбната вест? — попитах аз. — От приятел ли чухте? Как разбрахте, че е починала?

Спогледахме се. Пистильо беше едър мъж с рамене като топки за боулинг и почти напълно плешива глава, само над ушите му имаше венче от късо подстригана коса. Възловатите му ръце лежаха кръстосани върху бюрото.

— Или — продължих аз, усещайки как в гърдите ми се надига старият гняв, — може би сте пратили някой агент да ни дебне. Да дебне нея. В болницата. На смъртното легло. На погребението. Ваш човек ли беше новият лекар, за когото си шушукаха сестрите? Ваш агент ли беше шофьорът на лимузината, който забрави как се казва директорът на погребалното бюро?

И двамата продължавахме да се гледаме в очите.

— Искрено ви съчувствам — каза Пистильо.

— Благодаря.

Той се облегна назад.

— Защо не искате да ни кажете къде е Шийла Роджърс?

— А вие защо не искате да ми кажете за какво я търсите?

— Кога я видяхте за последен път?

— Женен ли сте, агент Пистильо?

— От двайсет и шест години — отвърна невъзмутимо той. — Имаме три деца.

— Обичате ли жена си?

— Да.

— Тогава какво ще сторите, ако дойда при вас и взема заплашително да разпитвам за нея?

Пистильо бавно кимна.

— Ако идвате от Федералното бюро за разследване, бих я посъветвал да ви отговори.

— Просто така?

Той вдигна пръст.

— Е, при едно условие.

— Какво?

— Да е невинна. Ако е невинна, не бих се страхувал от нищо.

— И няма да се питате какво става?

— Да се питам? Естествено. Дори ще настоявам да знам… — Гласът му заглъхна за миг. — Позволете да ви задам един хипотетичен въпрос.

Той помълча. Аз наострих уши.

— Знам, че смятате брат си за мъртъв.

Ново мълчание. Не казах нищо.

— Но представете си друго: внезапно откривате, че е жив и се укрива… и отгоре на всичко разбирате, че точно той е убил Джули Милър. — Пистильо се облегна назад. — Хипотетично, разбира се. Говорим съвсем условно.

— Продължавайте — казах аз.

— Е, как ще постъпите? Ще го предадете ли? Ще му кажете ли да не разчита на вас? Или ще му помогнете?

Мълчание.

— Не сте ме довели тук, за да си задаваме хипотетични въпроси — казах накрая аз.

— Да — съгласи се Пистильо. — Не е затова.

Отдясно на бюрото му имаше компютър. Той завъртя монитора така, че да виждам екрана. После натисна няколко клавиша. Появи се цветна снимка и усетих как вътре в мен всичко се свива на топка.

Обикновена стая. Преобърнат лампион в ъгъла. Бежов килим. Катурната масичка за кафе. Безпорядък. Като след торнадо или друго подобно бедствие. Но насред стаята един мъж лежеше в нещо, подобно на кръв. Кръвта беше тъмна, вече не пурпурна, нито ръждива, а почти черна. Мъжът лежеше по очи, с разперени ръце и крака, сякаш бе паднал от огромна височина.

Докато гледах снимката върху монитора, усещах как Пистильо ме наблюдава и дебне реакцията ми. Погледнах го право в очите и пак извърнах глава към екрана.

Той посегна към клавиатурата. На мястото на кървавата снимка се появи нова. Същата стая. Лампионът бе останал извън кадъра. По килима пак имаше кървави петна, но сега се виждаше друг труп, лежащ на една страна със свити колене. Първият мъж беше с черна тениска и черни панталони. Този носеше фланелена риза и джинси.

Пистильо натисна нов бутон. Сега снимката обхващаше цялата стая. Виждаха се и двата трупа. Първият в средата. Вторият близо до вратата. Виждах едното лице — под такъв ъгъл ми се струваше непознато — но другото беше закрито.

В гърдите ми се надигна паника. Кен, помислих си аз. Може ли единият да е…

Но после си спомних въпросите. Не ставаше дума за Кен.

— Тези снимки бяха направени през уикенда в Албакърки, щат Ню Мексико — каза Пистильо.

Навъсих се.

— Не разбирам.

— На местопрестъплението беше ужасна каша, но все пак успяхме да открием косми и влакна от дрехи. — Той се усмихна. — Не съм спец по техническата страна на работата. Днес има направо невероятни тестове. Но понякога и добрите класически методи си казват думата.

— Би ли трябвало да разбирам за какво говорите?

— Някой беше изтрил старателно всички гладки повърхности, но експертите все пак откриха комплект отпечатъци — съвсем ясни отпечатъци, които не принадлежаха на жертвите. Пуснахме ги в компютъра и рано тази сутрин узнахме чии са. — Той се приведе напред и усмивката му изчезна. — Сещате ли се?

Видях как Шийла, моята хубава Шийла се взира от перваза надолу.

Извинявай, Уил.

— На вашата приятелка, мистър Клайн. Същата, която има полицейско досие. Същата, която изведнъж стана ужасно трудна за издирване.