Харлан Коубън
Господари на нощта (2)

2

Баща ми стоеше сам в задния двор. Бе паднала нощ. Застанал съвсем неподвижно, той се взираше в мрака. Докато се приближавах изотзад, изведнъж ме разтърси мъчителен спомен.

Около четири месеца след убийството на Джулия веднъж го заварих да стои в мазето с гръб към мен, точно както сега. Мислеше си, че е сам в къщата. На дясната му длан лежеше пистолет „Ругър“ двайсет и втори калибър. Той държеше оръжието нежно като малко животинче и никога през живота си не съм изпитвал подобен страх. Застинах на място. След няколко безкрайни минути се измъкнах на пръсти по стъпалата й хлопнах външната врата, сякаш току-що съм пристигнал. Докато сляза долу, пистолетът беше изчезнал.

Цяла седмица не се отлепих от него.

Сега минах през плъзгащата се врата и подхвърлих:

— Здрасти.

Още преди да се завърти, на лицето му бе изгряла широка усмивка. Винаги имаше усмивка за мен.

— Здрасти, Уил — отвърна той и в дрезгавия му глас прозвуча нежност.

Баща ми винаги посрещаше децата си с радост. Преди да се случи онова, той беше популярен сред хората. Харесваха го. Беше дружелюбен, надежден и малко грубоват, от което изглеждаше още по-надежден. Но дори и да се усмихваше на другите, всъщност не даваше пет пари за тях. Неговият свят беше семейството му. Нищо друго не го интересуваше. Страданията на непознати и дори на приятели всъщност слабо го трогваха — сякаш страдаше от слепота за всичко извън семейството.

Седнах на градинския стол до него и се поколебах как да подхвана темата. Дълбоко въздъхнах. Чух, че и, той стори същото. С него изпитвах великолепно чувство за сигурност. Можеше да е остарял и съсухрен — сега бях далеч по-висок и силен от него — но знаех, че ако се наложи, пак е готов да излезе напред и да поеме удара вместо мен.

И че аз няма да му попреча.

— Ще трябва да подрежем онзи клон — посочи той в тъмното.

— Да — съгласих се аз, макар че не виждах нищо.

Лъчите от плъзгащата се стъклена врата го осветяваха в профил. Гневът бе отминал, отстъпвайки място на предишната безнадеждност. Понякога си мисля, че когато Джули умря, той наистина се опита да поеме удара, но рухна по гръб. Очите му и до днес си оставаха някак изцъклени като на човек, който неочаквано е ударен в корема, без да знае защо.

— Добре ли си? — подхвърли той обичайната встъпителна фраза.

— Добре съм. Всъщност не точно добре, но…

Татко махна с ръка.

— Да, глупав въпрос.

Отново замълчахме. Той запали цигара. Татко никога не пушеше у дома. Заради здравето на децата и тъй нататък. Смукна, сетне сякаш се опомни, погледна ме и смачка цигарата.

— Няма нищо — казах аз.

— С майка ти се бяхме разбрали никога да не пуша у дома.

Не възразих. Скръстих ръце и ги отпуснах в скута си. После отсякох направо:

— Мама ми каза нещо, преди да умре.

Той завъртя очи към мен.

— Каза, че Кен още е жив.

Татко настръхна, но само за секунда. По устните му трепна печална усмивка.

— Било е от лекарствата, Уил.

— И аз си мислех така. Отначало.

— А сега?

Погледнах го право в лицето, търсейки някакви признаци за измама. Разбира се, имаше разни слухове. Кен не беше богат. Мнозина се питаха как брат ми успява да живее в укритие толкова дълго. Естествено, моят отговор бе, че няма такова нещо — че и той е умрял през онази нощ. Други, навярно повечето от хората, смятаха, че родителите ни тайно му пращат пари.

Свих рамене.

— Чудя се защо би го казала след толкова години.

— Лекарствата — повтори той. — Тя умираше, Уил.

Във втората част от отговора се криеха толкова много неща. Помълчах малко, после попитах:

— Мислиш ли, че Кен е жив?

— Не — отговори той и извърна глава.

— Мама каза ли ти нещо?

— За брат ти ли?

— Да.

— Горе-долу колкото и на теб.

— Че Кен е жив?

— Да.

— Нещо друго?

Татко сви рамене.

— Каза, че не е убил Джули. Че скоро щял да се върне, но първо имал да свърши нещо.

— Какво?

— Тя не разбираше какво говори, Уил.

— Попита ли я?

— Разбира се. Тя просто бълнуваше. Вече не ме чуваше. Успокоих я. Казах й, че всичко ще бъде наред.

Той пак извърна глава. Мина ми през ум да му покажа снимката на Кен, но се отказах. Исках да поразмисля, преди да тръгна по този път.

— Казах й, че всичко ще бъде наред — повтори той.

През стъклената врата се виждаше кубче от прозрачна пластмаса със стари цветни снимки в него, дотолкова избелели от слънцето, че се различаваха само неясни жълто-зеленикави петна. В стаята нямаше нови снимки. Нашата къща бе хваната в капан на времето, застинала на едно място преди единайсет години. Спомних си една стара песен, в която часовникът спира, когато умира старият му стопанин.

— Веднага се връщам — каза татко.

Той стана и се отдалечи, докато реши, че е изчезнал от поглед. Но аз виждах силуета му в мрака. Видях го как наведе глава. Раменете му се разтресоха. Не помнех някога да съм виждал баща си да плаче. И сега не исках да го виждам.

Обърнах се и си спомних другата снимка, която още лежеше горе — снимката на родителите ми край морето, загорели и щастливи. Запитах се дали и той не си мисли за нея.

 

 

Когато се събудих през нощта, Шийла не беше в леглото.

Седнах и се ослушах. Никакъв звук. Поне в апартамента. Чувах нормалното нощно бучене на редки автомобили по улицата осемнайсет етажа по-долу. Погледнах към банята. Не светеше. Всъщност никъде не светеше.

Понечих да я повикам, но в тишината имаше нещо крехко, нещо тънко като сапунен мехур. Тихо станах от леглото. Краката ми докоснаха дебелия килим от стена до стена — в жилищните блокове често ги използват, за да заглушат шума отдолу и отгоре.

Апартаментът не беше голям, имаше само една спалня. Пристъпих към хола и надникнах. Шийла бе там. Седеше на перваза и гледаше надолу към улицата. Гледах гърба й, лебедовата шия, прекрасните рамене, тъмните вълни на косата по бялата кожа и отново усетих как в мен нещо потръпна. Връзката ни все още беше на границата на ранното увлечение, когато животът е тъй прекрасен, когато не можеш да й се наситиш, когато тичате в парка, гледаш възхитен как трептят мускулите по корема й и знаеш, знаеш, че този трепет скоро ще се превърне в нещо по-мощно и по-прекрасно.

Преди нея бях обичал само веднъж. И то много отдавна.

— Хей — казах аз.

Тя завъртя глава съвсем леко, но това бе достатъчно. По бузите й блестяха сълзи. Виждах ги как се стичат надолу под лунната светлина. Не издаваше звук — нито хълцане, нито ридания или задавено хлипане. Просто плачеше. Аз стоях на вратата и се питах какво да правя.

— Шийла.

На втората ни среща Шийла ми показа фокус с карти. Избрах две карти, без тя да гледа, сложих ги по средата на масата, а тя събори на пода цялото тесте, без моите карти. След подвига се усмихна широко и ми протегна картите да ги видя. Аз отвърнах на усмивката. Изглеждаше някак… как да го кажа?… вятърничаво. Шийла наистина беше малко вятърничава. Обичаше фокуси с карти, вишнев сироп и училищни оркестри. Пееше оперни арии, четеше безразборно и плачеше на рекламите за филми по „Холмарк“. Умееше безпощадно да имитира Хоумър Симпсън и мистър Бърнс, макар че с подражанията на Смитърс и Ани се справяше доста по-зле. А най-много обичаше да танцува. Обичаше да затвори очи, да отпусне глава на рамото ми и да се унесе.

— Извинявай, Уил — каза Шийла, без да се обръща.

— За какво? — попитах аз.

Тя продължаваше да гледа надолу.

— Лягай си. След няколко минути ще дойда.

Исках да остана, да се опитам да я утеша. Но не го сторих. В момента тя беше недостъпна. Нещо я бе отнесло далече от мен. Всички думи и действия щяха да бъдат или безполезни, или вредни. Поне така си мислех. И аз допуснах огромна грешка. Легнах си и зачаках.

Но Шийла не дойде.