Харлан Коубън
Господари на нощта (46)

46

Пистильо ме гледаше втренчено, очаквайки да види как ще реагирам на удара. Но аз се опомних бързо. Може би най-сетне откривах логика в тази история.

— Значи заловихте брат ми?

— Да.

— И го екстрадирахте в Съединените щати?

— Да.

— Тогава защо вестниците не писаха нищо? — попитах аз.

— Запазихме го в тайна — каза Пистильо.

— Защото се бояхте, че Макгуейн ще узнае.

— Най-вече затова.

— И още?

Той поклати глава.

— Ти все още искаше главата на Макгуейн — казах аз.

— Да.

— И брат ми все още можеше да ти я поднесе.

— Можеше да помогне.

— Затова му предложихте нова сделка.

— В общи линии възстановихме старата.

Нещата започваха да се проясняват.

— И го включихте в Програмата за защита на свидетели?

Пистильо кимна.

— Отначало го държахме в хотел под охрана. Но междувременно доста от показанията на брат ти бяха остарели. Все още щеше да бъде важен свидетел — вероятно най-важният — но ни трябваше време. Не можехме вечно да го държим на хотел, а и той не искаше. Кен си нае опитен адвокат и се споразумяхме. Намерихме му местенце в Ню Мексико. Трябваше всеки ден да се свързва с един от нашите агенти. Когато ни потрябваше за свидетел, щяхме да го потърсим. При най-дребното нарушение на сделката можехме да възстановим обвиненията, включително и за убийството на Джули Милър.

— И какво се обърка?

— Макгуейн научи къде е Кен.

— Как?

— Не знаем. Може би изтичане на информация. Както и да е, Макгуейн прати двама наемници да убият брат ти.

— Двата трупа в къщата — казах аз.

— Да.

— Кой ги уби?

— Смятаме, че е брат ти. Подценили са го. Убил ги е и пак е избягал.

— А сега ти искаш да си го върнеш.

Той плъзна поглед към снимките по вратата на хладилника.

— Да.

— Но аз не знам къде е той.

— Да, вече разбрах. Слушай, може и да сме се издънили. Не знам. Но Кен трябва да се върне. Ще му осигурим защита, денонощна охрана, тайна квартира, каквото поиска. Това е морковът. А тоягата е, че обвиненията зависят изцяло от поведението му.

— Добре, какво искаш от мен?

— Той рано или късно ще се свърже с теб.

— Защо си толкова сигурен?

Пистильо въздъхна и се загледа в чашата.

— Защо си толкова сигурен? — повторих аз.

— Защото — каза Пистильо — Кен вече те потърси.

В гърдите ми натежа буца олово.

— Имаше две обаждания до твоя апартамент от уличен телефон близо до къщата на брат ти в Албакърки — продължи той. — Първото — около седмица преди смъртта на двамата наемници. Второто — веднага след инцидента.

Би трябвало да съм потресен, но не бях. Може би най-сетне всичко си идваше на мястото, само че никак не ми харесваше.

— Ти не знаеше за обажданията, нали, Уил?

Преглътнах и се замислих кой друг, освен мен би могъл да вдигне слушалката, ако Кен наистина се беше обаждал.

Шийла.

— Не — казах аз. — Не знаех.

Той кимна.

— Отначало не подозирахме за това. Беше естествено да предположим, че е разговарял с теб.

Погледнах го.

— Какво общо има Шийла Роджърс с тази история?

— Отпечатъците й бяха открити на местопрестъплението.

— Знам.

— Тогава нека да те попитам нещо, Уил. Ние знаехме, че брат ти е търсил твоя телефон. Знаехме, че приятелката ти е посещавала къщата на Кен в Ню Мексико. Какъв извод би си направил на наше място?

— Че съм замесен по някакъв начин.

— Точно така. Предположихме, че Шийла е била посредник, че си помагал на брат си. И когато Кен избяга, предположихме, че вие двамата знаете къде е.

— Но сега разбрахте, че не е така.

— Правилно.

— В такъв случай какво подозирате?

— Същото, което подозираш и ти, Уил. — Гласът му бе мек и, дявол да го вземе, долових в него жалост. — Че Шийла Роджърс те е използвала. Че е работела за Макгуейн. Че именно тя му е съобщила за брат ти. И че след провала на удара Макгуейн е наредил да я убият.

Шийла. Нейната измяна ме прониза дълбоко, до дъното на сърцето. Да я защитавам сега, да си мисля, че е изпитвала към мен нещо повече от презрение, би било най-жалка самозаблуда.

— Казвам ти всичко това, Уил, защото се боях, че се каниш да сториш някоя глупост.

— Например да проговоря пред пресата — казах аз.

— Да… и защото искам да разбереш. Пред брат ти има две възможности. Или Макгуейн и Призрака ще го открият и тогава е мъртъв, или ние ги изпреварваме и му осигуряваме защита.

— Така е — казах аз. — И досега се справяте гениално.

— Все още сме най-добрият вариант — възрази той. — И недей да си мислиш, че Макгуейн ще се ограничи само с брат ти. Наистина ли вярваш, че нападението срещу Кати Милър е било съвпадение? Заради нас, заради себе си трябва да ни помогнеш.

Мълчах. Не можех да му вярвам. Знаех това. Никому не можех да вярвам. Поне това бях разбрал. Но Пистильо беше особено опасен. От единайсет години гледаше състареното лице на сестра си. Подобно, нещо осакатява душата. Знаех как отчаяният копнеж може да изкриви всичко. Пистильо не криеше, че е готов на всичко, за да се добере до Макгуейн. Бе готов да пожертва брат ми. Беше ме вкарал в затвора. И най-лошото — беше съсипал семейството ми. Спомних си как сестра ми избяга в Сиатъл. Спомних си мама с нейната слънчева усмивка и осъзнах, че човекът отсреща, който се представяше за спасител на брат ми, е смазал тази усмивка. Той бе убил майка ми — никой не можеше да ме убеди, че ракът не е свързан с онова, което бе изтърпяла, че имунната й система не е станала жертва на онази ужасна нощ — а сега искаше да му помагам.

Не знаех докъде стига лъжата и откъде почва истината. Но реших да излъжа на свой ред.

— Ще ви помогна — казах аз.

— Добре — кимна Пистильо. — Ще се погрижа обвиненията срещу теб да отпаднат веднага.

Не му благодарих.

— Ако искаш, можем да те откараме обратно.

Искаше ми се да откажа, но предпочитах да не събуждам и най-малкото подозрение. Затова приех. Когато се изправих, Пистильо каза:

— Чух, че скоро ще е погребението на Шийла.

— Да.

— След като вече няма обвинения срещу теб, можеш да пътуваш когато си искаш.

Не отговорих нищо.

— Ще присъстваш ли? — попита той.

Този път казах истината.

— Не знам.