Харлан Коубън
Господари на нощта (29)

29

Когато се върнахме в микробуса, попитах Квадрата какво ще правим сега.

— Имам си източници — отговори той по-скромно, отколкото заслужаваха въпросните „източници“. — Ще пуснем името Дона Уайт в компютрите на авиолиниите да видим кога е летяла, къде е отсядала или нещо от сорта.

Замълчахме.

— Все някой трябва да ти го каже… — започна Квадрата.

Сведох очи към ръцете си.

— Ами, казвай тогава.

— Какво се опитваш да направиш, Уил?

— Да открия Карли — отговорих аз прекалено бързо.

— А после какво? Ще я отгледаш като свое дете?

— Не знам.

— Без съмнение осъзнаваш, че използваш това, за да се скриеш от истината.

— Ти също.

Загледах се навън през стъклото. Кварталът беше пълен с руини. Движехме се покрай жилищни блокове, приютили само страдание. Търсех да видя нещо добро. Но не виждах.

— Канех се да й направя предложение — казах аз.

Квадрата продължи да кара, но усетих как позата му леко се промени.

— Купих пръстен. Показах го на майка си. Просто чаках да мине малко време. Нали знаеш, заради смъртта на майка ми и тъй нататък.

Спряхме на червен светофар. Квадрата не ме поглеждаше.

— Трябва да продължа търсенето — казах аз, — защото иначе не знам какво бих сторил. Не съм склонен към самоубийство или нещо подобно, но ако спра да бягам… — замислих се как да го изразя и избрах най-простото — то ще ме догони.

— Каквото и да правиш, рано или късно ще те догони — каза Квадрата.

— Знам. Но дотогава може да съм сторил нещо добро. Може би ще спасим дъщеря й. И макар да е мъртва, така ще мога да й помогна.

— Или — възрази Квадрата — може би ще откриеш, че не е била жената, в която си вярвал. Че ни е заблуждавала, ако не и нещо по-лошо.

— Тъй да бъде — казах аз. — Още ли си с мен?

— До края, велики бял вожде.

— Добре, защото мисля, че имам идея.

На загрубялото му лице цъфна свирепа усмивка.

— Рокендрол, мой човек. Хайде, изплюй камъчето.

— Ние с теб забравяме нещо.

— Какво?

— Ню Мексико. На мястото на убийството в Ню Мексико са открили отпечатъците на Шийла.

Той кимна.

— И смяташ, че онова убийство е свързано с Карли?

— Възможно е.

Квадрата пак кимна.

— Но ние дори не знаем кои са убитите в Ню Мексико. По дяволите, дори не знаем къде точно е станало.

— Точно тук влиза в действие моят план — казах аз. — Ще ме хвърлиш ли до апартамента? Мисля, че трябва да се разровя из мрежата.

 

 

Да, имах план.

Беше логично да се предположи, че труповете не са открити от ФБР. Най-вероятно ги бе открил някой местен полицай. Или съсед. Или познат. И тъй като убийството бе извършено в град, все още непривикнал към тъй брутално насилие, можеше да се очаква, че местният вестник е отразил престъплението.

Включих се в мрежата и потърсих сведения за националните вестници. За Ню Мексико имаше трийсет и заглавия. Проверих кои са в района на Албакърки. Облегнах се и изчаках информацията. Появи се първият вестник. Чудесно. Включих се към архивите и започнах да търся. Натраках „убийство“. Твърде много материали. Опитах с „двойно убийство“. И това не свърши работа. Проверих в друг вестник. После в трети…

Отне ми почти час, но най-сетне го засякох:

Двама мъже намерени убити, малката община е потресена

От Ивон Стърно

„Късно снощи предградието на Албакърки Стоунпойнт бе разтърсено от новината, че двама мъже са простреляни в главата, вероятно посред бял ден, и открити в една от местните къщи. «Нищо не чух, каза съседът Фред Дейвисън. Просто не мога да повярвам, че в нашата община се е случило нещо подобно.» Двамата мъже все още не са идентифицирани. От полицията няма никакъв коментар, освен че се води разследване. «В момента водим разследване. Проучваме няколко версии.» Според документите собственик на къщата е някой си Оуен Енфийлд. Аутопсията е насрочена за тази сутрин.“

Това беше всичко. Проверих на другия ден. Нищо. Проверих следващия. Пак нищо. Проверих всички статии на Ивон Стърно. Имаше бележки за местни сватби и благотворителни сбирки. За убийствата нищо — нито дума.

Облегнах се назад.

Защо нямаше други статии?

Имаше само един начин да разбера. Взех телефона и набрах номера на вестник „Ню Мексико Стар-Бийкън“. Ако имах късмет, можеше да се свържа с Ивон Стърно. И може би тя щеше да ми каже нещо повече.

Автоматичната централа беше от онези, които искат да набереш по букви фамилията на търсения човек. Вях набрал „С-Т-Ъ-Р“, когато машината ме прекъсна и нареди да почукам по вилката, ако търся Ивон Стърно. Подчиних се. След два сигнала се включи запис:

— Тук Ивон Стърно от „Стар-Бийкън“. В момента или говоря по друг телефон, или не съм в редакцията.

Затворих. Все още бях в мрежата, затова се включих към телефонния справочник. Изписах името Стърно и опитах да го потърся в района на Албакърки. Бинго. На адрес Кентърбъри Драйв 25 в Албакърки се водеха някои си И. и М. Стърно. Набрах номера. Отговори ми женски глас.

— Ало — изрече жената и изведнъж се провикна: — Тихо там, мама говори по телефона.

Отдалечените детски крясъци продължаваха с пълна сила.

— Ивон Стърно?

— Да не би да продавате нещо?

— Не.

— В такъв случай да, на телефона?

— Името ми е Уил Клайн…

— Определено ми се струва, че продавате нещо.

— Не продавам — казах аз. — Вие ли сте същата Ивон Стърно, която пише в „Стар-Бийкън“?

— Повторете си името още веднъж. — Преди да отговори, тя се провикна: — Хей, вие двамата, казах да млъквате. Томи, дай му играчката. Не после, сега!… Ало, слушам ви.

— Името ми е Уил Клайн. Исках да поговоря с вас за двойното убийство, за което писахте наскоро.

— Аха… И защо се интересувате от случая?

— Просто искам да ви задам няколко въпроса.

— Не съм справочно бюро, мистър Клайн.

— Наричайте ме Уил, моля. И потърпете за малко. Често ли се случват убийства в общини като Стоунпойнт?

— Рядко.

— А двойни убийства като това?

— Аз поне не съм чувала за друг такъв случай.

— В такъв случай защо не го отразихте по-нашироко?

Детските крясъци отново избухнаха. Ивон Стърно също.

— Край! Томи, качвай се в стаята. Тия ги разправяй на съдията, приятел. Ходом марш! А ти дай играчката. Давай я, преди да е отишла на боклука. — Чух я как взима отново слушалката. — Ще ви попитам още веднъж: защо се интересувате от случая?

Познавах достатъчно журналисти, за да знам най-сигурния път към сърцата им.

— Може би разполагам с актуална информация по този случай.

— Актуална — повтори тя. — Хубава дума си избрал, Уил.

— Мисля, че ще ви е интересно да чуете какво имам да кажа.

— Откъде се обаждаш?

— От Ню Йорк — казах аз.

Кратко мълчание.

— Доста е далече от мястото на убийството.

— Да.

— Е, слушам. Какво ли толкова имаш да кажеш, че да е едновременно актуално и интересно?

— Най-напред трябва да разбера няколко основни подробности.

— Аз не работя така, Уил.

— Прегледах другите ви материали, мисис Стърно.

— Чиста халтура. И щом ще си бъбрим като приятели, викай ми Ивон.

— Добре — казах аз. — Ти се занимаваш предимно с дребните новини, Ивон. Отразяваш сватби. Отразяваш срещи и приеми.

— Пада страхотно ядене, Уил, а освен това изглеждам вълшебно с вечерна рокля. Накъде биеш?

— Подобна история не се пада всеки ден.

— Добре де, вече изгарям от нетърпение. Какво искаш да кажеш?

— Казвам ти да рискуваш. Просто ми дай отговор на два-три въпроса. Губиш ли нещо? Кой знае, може пък да говоря истината.

Тя не отговори. Опитах се да я притисна.

— Случаят ти поднася голяма криминална история. Но в статията не се споменават нито имената на жертвите, нито заподозрени, нито някакви по-съществени подробности.

— Защото не ги знаех — обясни тя. — Съобщението пристигна късно вечерта. Едва успяхме да го вмъкнем в сутрешното издание.

— А защо не продължи? Това е огромно събитие. Защо излезе само една статия?

Тишина.

— Ало?

— Чакай малко. Децата пак се разбесняха.

Само че този път не чувах никакъв шум.

— Запушиха ми устата — каза тя тихо.

— В смисъл?

— В смисъл, че беше голям късмет да публикуваме дори толкова. На другата сутрин наоколо гъмжеше от федерални. Местният УСА…

— УСА?

— Упълномощен специален агент. Шеф на федералните служби в района. Той накара моя началник да потули историята. Опитах се да действам самостоятелно, но навсякъде ми отговаряха само с две думи: без коментар.

— Странно ли е това?

— Не знам, Уил. За пръв път отразявам убийство. Но наистина ми звучи много странно.

— Какво означава всичко това според теб?

— Ако съдя по действията на шефа си ли? — Ивон дълбоко въздъхна. — Става дума за нещо голямо. Много голямо. По-голямо от двойно убийство. Сега ти си на ход, Уил.

Питах се колко да й разкрия.

— Знаеш ли нещо за отпечатъци, открити на местопрестъплението?

— Не.

— Оставени са от жена.

— Продължавай.

— Вчера тази жена беше открита мъртва.

— Ама че работа! Убита?

— Да.

— Къде?

— Малко градче в Небраска.

— Името й?

Облегнах се назад.

— Разкажи ми за собственика на къщата Оуен Енфийлд.

— А, ясно. Значи ще се редуваме. Ти на мен, аз на теб.

— Нещо такова. Енфийлд ли е единият от убитите?

— Не знам.

— Какво знаеш за него?

— Живял е тук около три месеца.

— Сам?

— Според съседите пристигнал сам. През последните седмици често виждали при него жена и дете.

Дете.

Сърцето ми трепна. Надигнах се.

— На каква възраст е било детето?

— Не знам. Училищна възраст.

— Може би около дванайсет години.

— Да, може би.

— Момче или момиче?

— Момиче.

Застинах.

— Хей, Уил, още ли си на телефона?

— Знае ли се името на детето?

— Не. Никой нищо не знае за тях.

— Къде са сега?

— Не знам.

— Как е възможно?

— Сигурно се сблъскваме с поредната велика загадка на живота. Не успях да ги открия. Но както казах, вече не работя по случая. Тъй че не се напрягах особено.

— Можеш ли да откриеш къде са?

— Мога да опитам.

— Има ли нещо друго? Чула ли си името на заподозрян, на някой от убитите или каквото и да било?

— Както казах, нещата се потулиха. Аз съм външен сътрудник на вестника. Както навярно си се досетил, имам си много домашна работа. Хванах случая само защото когато дойде съобщението, в редакцията нямаше жива душа, освен мен. Но имам добри източници.

— Трябва да открием Енфийлд — казах аз. — Или поне жената и детето.

— Не е зле за начало — съгласи се тя. — Ще ми кажеш ли защо се интересуваш от случая?

Замислих се.

— Падаш ли си по ровене на забранени места, Ивон?

— Да, Уил. Много си падам.

— А бива ли те?

— Искаш ли да ти докажа?

— Давай.

— Може да се обаждаш от Ню Йорк, но всъщност си от Ню Джърси. Нещо повече — макар че едва ли си единственият Уил Клайн по онези места, бих се обзаложила, че брат ти е гнусен убиец.

— Предполагаем гнусен убиец — поправих я аз. — Как разбра?

— От мрежата. Пуснах в компютъра името ти и видях какво излезе. В една от статиите се споменаваше, че сега живееш в Манхатън.

— Брат ми няма нищо общо със случая.

— Да, бе. И не е убил съседското момиче, нали?

— Нямам това предвид. Двойното убийство не е свързано с него.

— Тогава какво те води насам?

Тихо въздъхнах.

— Друг човек, който ми бе много скъп.

— Кой?

— Приятелката ми. Нейните отпечатъци са открити на местопрестъплението.

Чух как децата отново се разбесняха. Доколкото можех да разбера, търчаха из стаята и виеха като полицейски сирени. Този път Ивон Стърно не им се скара.

— Значи твоята приятелка е открита мъртва в Небраска?

— Да.

— И затова се интересуваш от случая?

— Донякъде.

— А останалото?

Още не бях готов да й кажа за Карли.

— Открий Енфийлд — казах аз.

— Как е името на приятелката ти, Уил?

— Просто го открий.

— Хей, искаш ли да работим заедно? Тогава недей да криеш. Все едно, за пет секунди ще я открия в мрежата. Хайде, кажи.

— Роджърс — казах аз. — Името й е Шийла Роджърс.

Чух тракане на клавиатура.

— Ще сторя всичко възможно, Уил — каза Ивон. — Стискай палци, скоро ще ти се обадя.