Харлан Коубън
Господари на нощта (58)

58

Четири дни по-късно

Самолетът на Карли пристигна навреме. Квадрата ни откара до летище Нюарк. Тримата с Нора тръгнахме заедно към терминал С. Нора крачеше най-отпред. Тя познаваше Карли и изгаряше от желание пак да я види. Аз примирах от страх.

— Снощи разговаряхме с Уонда — каза Квадрата.

Погледнах го.

— Казах й всичко — добави той.

— И какво?

Квадрата спря и сви рамене.

— Май и двамата с теб ще станем бащи по-рано от очакваното.

Прегърнах го, адски щастлив за него и Уонда. Виж, за себе си не бях съвсем сигурен. Предстоеше ми да отглеждам непознато дванайсетгодишно момиче. Щях да положа всички усилия, но каквото и да казваше Квадрата, никога нямаше да бъда истински баща на Карли. Бях се примирил с много неща около Кен, включително вероятността да остане в затвора до края на живота си, но все още ме мъчеше настояването му никога повече да не се види с дъщеря си. Предполагах, че иска да я защити. Сигурно смяташе, че така ще е по-добре за детето.

Казвам „предполагах“, защото не можех да го попитам. След ареста Кен отказваше да се види и с мен. Не знаех защо, но онези прошепнати думи…

Теб съм наранил и предал повече от всеки друг.

… неумолимо продължаваха да кънтят в мен, да ме раздират със стоманени нокти.

Квадрата остана вън. Ние с Нора изтичахме през вратата. Тя носеше годежния пръстен. Бяхме подранили, разбира се. Открихме търсения вход и се втурнахме по коридора. Нора сложи чантичката си в рентгеновия апарат. Когато минах през металдетектора, машината записука, но се оказа, че е от часовника ми. После бързо продължихме напред, макар че до кацането оставаха още петнайсет минути.

Седнахме, хванахме се за ръце и зачакахме. Мелиса бе решила да остане в града още няколко дни. Грижеше се за баща ни. Както бях обещал, Ивон Стърно получи сензационен материал. Не знам дали ще направи кариера благодарение на това. С Една Роджърс все още не се бях свързал. Скоро трябваше да го сторя.

Колкото до Кати, не предявихме обвинения. Мислех си колко отчаяно е копнеела да сложи край и се питах дали онази нощ й е помогнала или не. Може би…

Заместник изпълнителният директор Джо Пистильо обяви неотдавна, че до края на годината ще се пенсионира. Сега разбирах твърде добре защо толкова настояваше да не замесвам Кати Милър — не само за да не пострада, но и заради онова, което някога бе видяла. Не знам дали наистина се е съмнявал в свидетелството на едно шестгодишно дете, или скръбното лице на сестра му го е накарало да преиначи думите на Кати. Знам само, че беше укрил нейните показания — уж за да я защити. Но си имам съмнения.

Естествено, бях потресен да узная истината за брат си, и все пак — сигурно ще ви прозвучи странно — донякъде се радвах. В крайна сметка дори най-грозната истина е по-добра от най-красивата лъжа. Светът ми стана по-мрачен, но поне отново се върна в старата орбита.

Нора приведе глава към мен.

— Добре ли си?

— Умирам от страх — казах аз.

— Обичам те. И Карли ще те обича.

Погледнахме към монитора с разписанието. Надписите примигаха. Служителката на „Континентал Еърлайнс“ взе микрофона и обяви, че полет 672 току-що е кацнал. Самолетът на Карли. Извърнах глава към Нора. Тя се усмихна и стисна ръката ми.

Загледах се настрани. Погледът ми плъзна по пътниците — мъже с костюми, жени с пътни чанти, отпускарски семейства, хора с отложени полети, уморени, раздразнени. Небрежно отминавах всяко лице и точно тогава видях кой ме гледа. Сърцето ми спря.

Призрака.

Разтърси ме тръпка.

— Какво? — попита Нора.

— Нищо.

Призрака ми кимна да се приближа. Станах като хипнотизиран.

— Къде отиваш?

— След малко се връщам — казах аз.

— Но тя ще дойде всеки момент.

— Само ще отскоча до тоалетната.

Нежно целунах Нора по челото. Тя ме погледна разтревожено. Озърна се из салона, но от Призрака нямаше и помен. Аз обаче не си правех илюзии. Опитах ли се да избягам, той щеше да ме намери. Ако го пренебрегнех, щеше да стане по-зле. Бягството нямаше да ми помогне. Рано или късно той щеше да ни открие.

Трябваше да се изправя срещу него.

Тръгнах към мястото, където го бях видял. Краката ми се подгъваха като гумени, но упорито продължавах напред. Докато минавах край дълга редица празни телефонни кабини, чух гласа му.

— Уил.

Обърнах се и го видях. Той ми направи знак да седна до него. И двамата гледахме право напред през стъклото. Слънцето хвърляше ярки отблясъци. Беше задушно и горещо. Аз присвих очи. Той също.

— Не се върнах заради брат ти — каза Призрака. — Дойдох за Карли.

Тия думи ме вкамениха.

— Няма да ти я дам — казах аз.

Той се усмихна.

— Ти не разбираш.

— Обясни ми тогава.

Призрака се измести по-плътно до мен.

— Ти искаш да подредиш хората, Уил. Искаш добрите да са от едната страна, лошите от другата. Но не става така, нали? Никога не е толкова просто. Обичта например поражда омраза. Мисля, че оттам се започна. От първобитната обич.

— Не знам за какво говориш.

— Баща ти — каза Призрака. — Той прекалено обичаше Кен. Аз търся корена, Уил. И го намирам там. В обичта на баща ти…

— Все още не те разбирам.

— Онова, което ще чуеш — продължи Призрака — съм споделял само с един човек. Разбираш ли?

Потвърдих, че разбирам.

— Трябва да се върнеш към времето, когато двамата с Кен бяхме в четвърти клас — каза той. — Разбираш ли, аз не намушках Даниъл Скинър. Кен беше. Но баща ти толкова го обичаше, че реши да го защити. Подкупи моя старец. Плати му пет бона. Ако щеш вярвай, баща ти се смяташе едва ли не за благодетел. Моят старец ме биеше непрекъснато. Хората казваха, че така или иначе трябвало да ме вземат в приют. Според баща ти излизаше, че или ще ме оправдаят поради законна самозащита, или пък ще ме пратят на терапия, където хранят по три пъти на ден.

Мълчах като ударен от гръм. Мислех си за онази среща на бейзболното игрище. Парализиращият страх на баща ми, леденото му мълчание, докато се връщахме, неговите думи към Аселта: „Ако искаш някого, вземи мен“. И отново виждах цялата ужасяваща логика.

— Само на един човек казах истината — повтори Призрака. — Досещаш ли се?

Още нещо си дойде на мястото.

— Джули — казах аз.

Той кимна. Връзката. Това обясняваше странната връзка помежду им.

— Тогава защо си тук? — попитах аз. — Да отмъстиш на дъщерята на Кен?

Призрака тихичко се разсмя.

— Не. Няма лек начин да ти го кажа. Но може би науката ще помогне.

Той ми подаде някаква папка. Погледнах я.

— Отвори я — каза Призрака.

Разгърнах папката.

— Това е протокол от аутопсията на убитата неотдавна Шийла Роджърс — обясни той.

Навъсих се. Не се питах откъде я е придобил. Сигурен бях, че има начини.

— Какво общо има това?

— Погледни тук. — Призрака посочи с мършавия си пръст към средата на протокола. Виждаш ли? По срамната кост няма белези от разкъсване на надкостницата. Не се споменава за стрии по гърдите и коремната стена. Нищо особено, разбира се. Няма и да му обърнеш внимание, ако не го търсиш.

— Ако не търсиш какво?

Той затвори папката.

— Признаци, че жертвата е раждала. — Видя обърканото ми изражение и добави. — Казано с прости думи, Шийла Роджърс не може да е майка на Карли.

Отворих уста, но Призрака ми подаде нова папка. Погледнах надписа на корицата.

Джули Милър.

Из гърдите ми се разля хлад. Той разгърна папката, посочи с пръст и почна да чете:

— Белези по срамната кост, стрий, микроскопични промени в тъканите на гърдите и матката. И травмата е била скорошна. Виждаш ли какво пише? Ясно изразен белег от епизиотомия.

Вторачих се в думите.

— Джули не беше дошла само за да се срещне с Кен. Тя бе преживяла много тежък период. Едва започваше да се опомня, Уил. Искаше да ти каже истината.

— Каква истина?

Но Призрака поклати глава и продължи:

— Би ти казала по-рано, но не знаеше как ще реагираш. Ти я пусна толкова лесно да си отиде… това имах предвид, когато казах, че е трябвало да се бориш за нея. Ти просто я остави да си върви.

Погледите ни се срещнаха.

— Когато умря, Джули имаше шестмесечно бебе — каза Призрака. — Тя и момиченцето живееха на квартира заедно с Шийла Роджърс. Мисля, че през онази нощ Джули щеше да ти каже най-сетне, но брат ти й попречи. Шийла също обичаше детето. Когато Джули беше убита и брат ти трябваше да бяга, Шийла реши да задържи бебето като свое. А Кен… е, той разбра колко полезно може да бъде детето за един беглец. Той нямаше деца. Шийла също. Това щеше да е най-доброто прикритие.

Отново си спомних какво бе прошепнал Кен.

… Теб съм наранил и предал повече от всеки друг.

Чувах гласа на Призрака като през мъгла.

— Ти не си нито чичо, нито настойник, а истинският баща на Карли.

Не знам дали дишах. Гледах втренчено в пустотата. Наранен и предаден. Брат ми. Моят собствен брат ми бе отнел детето.

Призрака се изправи.

— Не се върнах за мъст, или дори за възмездие — продължи той. — Но истината е, че Джули умря, опитвайки да ме защити. А аз не успях да й помогна. Дадох клетва, че ще спася детето й. Трябваха ми цели единайсет години.

Залитайки станах на крака. Стояхме един до друг. Откъм самолета се задаваха пътници. Призрака пъхна нещо в джоба ми. Лист хартия. Не му обърнах внимание.

— Аз изпратих онзи видеозапис на Пистильо, за да не ти досажда Макгуейн. През онази нощ преди единайсет години открих доказателствата в дома на Джули и ги пазих през цялото време. Ти и Нора вече сте в безопасност. Аз се погрижих за всичко.

Пътниците продължаваха да слизат. Стоях, чаках и слушах.

— Не забравяй, че Кати е леля на Карли, а техните са й дядо и баба. Нека да бъдат част от живота й. Чуваш ли ме?

Кимнах и точно тогава Карли влезе в салона. Всичко друго изчезна. Момиченцето вървеше тъй гордо. Като… като майка си. Карли се озърна и когато видя Нора, на лицето й грейна изумителна усмивка. Сърцето ми се пропука. В този миг се разпадна на хиляди късчета. Усмивката. Разбирате ли, тази усмивка принадлежеше на майка ми. Беше усмивката на Съни. Като ехо от миналото, като знак, че не всичко от майка ми — и от Джули — е угаснало завинаги.

В гърлото ми се надигна ридание. Удържах го с усилие и усетих ръка върху рамото си.

— А сега върви — прошепна Призрака и леко ме побутна към дъщеря ми.

Озърнах се, но Джон Аселта бе изчезнал. И тогава сторих единственото, което ми оставаше. Отправих се към детето си и към жената, която обичах.