Харлан Коубън
Господари на нощта (23)

23

Лас Вегас

Морти Майер раздели двете десетки. Направи на крупието знак да прибави по една карта. На първата се падна деветка, на втората асо. Деветнайсет от първа ръка. Двайсет и едно от втората.

Вървеше му. Печелеше вече осем пъти подред и дванайсет пъти от всичко тринайсет ръце. Общ резултат — единайсет бона. Морти навлизаше в зоната на здрача. Неудържимото опиянение на победител изпълваше с тръпки ръцете и краката му. Беше прекрасно. Несравнимо. От личен опит знаеше, че богинята на хазарта е върховната изкусителка. Гониш я, тя те презира, отблъсква те, прави те най-нещастен на този свят и точно когато се готвиш да я напуснеш, тя се усмихва, протяга топла ръка към лицето ти, гали те нежно и чувстваш колко е хубаво, адски хубаво…

Банката обяви фалит. Крупието, пълничка жена с бухнала прическа като купа сено, събра картите и му подаде чиповете. Морти печелеше. Каквото и да, разправят онези умници от „Анонимни комарджии“, в казиното все пак може да се спечели. Все някой трябва да спечели, нали? Погледнете шансовете, за бога. Не може вечно казиното да печели. Дявол да го вземе, на заровете например можеш да залагаш дори за казиното. И естествено, някои хора печелят. Някои хора се прибират у дома с пълни джобове. Трябва да е така. Няма друг начин. Да кажеш, че никой не печели, е една от онези тъпотии, заради които хората престават да вярват на организации като „Анонимни комарджии“. Щом те лъжат от самото начало, как да им вярваш, че ще те излекуват?

Морти играеше в Лас Вегас. В истинския Лас Вегас — в самия град, където няма тълпи туристи с маратонки и якета от фалшив велур, няма свиркане, рев и радостни писъци, няма фалшиви статуи на свободата и Айфелови кули, няма циркове, въртележки, стереокино, гладиаторски костюми, танцуващи водоскоци, имитации на вулкани и салони за детски електронни игри. Това тук бе центърът на Лас Вегас. Тук идваха да загубят оскъдните си заплати мрачни беззъби мъже, все още покрити с прах от пътуването по селските пътища. Тук играчите бяха недоспали, изтощени, със сбръчкани лица, загорели от тежък труд под жаркото слънце. Човек идваше тук, след като се е изгърбвал от работа, която ненавижда; идваше, защото не иска да се прибира в караваната или мизерната къщичка със строшен телевизор, плачещи бебета и чорлава жена, която някога го е галила на задната седалка в пикапа, а сега го гледа с нескрито отвращение. Идваше, за да стигне тъй близко до надеждата, както никога през живота си — с онази безплътна вяра, че е само на едно раздаване от огромната промяна в своя живот. Но надеждата никога не траеше дълго. Морти дори не бе сигурен дали тя наистина съществува. Дълбоко в сърцата си играчите знаеха, че не е писано мечтите им да се сбъднат. Те винаги щяха да бъдат откъм губещата страна.

Крупиетата се смениха. Морти се облегна назад. Погледна печалбата и отново го обгърна старата сянка. Лиа му липсваше. И до днес понякога се събуждаше сутрин, обръщаше се към нея и когато си спомнеше истината, скръбта го изгаряше. Нямаше сили дори да стане от леглото. Той огледа мърлявите мъже в казиното. В предишни години Морти би ги нарекъл неудачници. Но те имаха оправдание да бъдат тук. Всеки един от тях бе роден с жигосано на задника „Н“ — неудачник. А родителите на Морти, емигранти от Полша, бяха жертвали всичко за него. Бяха се промъкнали тайно в тази страна, бяха застанали срещу ужасяваща бедност безкрайно далече от всичко познато, бяха се борили с нокти и зъби — само и само техният син да има по-добър живот. С непосилен труд се вкараха в гроба и едва доживяха да видят как Морти завършва медицина, да разберат, че тяхната борба е имала смисъл и че родословието им завинаги е насочено към по-добро.

Морти получи шестица и седмица. Поиска още една карта. Десетка. Провал. Загуби и следващата ръка. По дяволите. Тия пари му трябваха. Букмейкърът Локани, типичен свиреп кръвопиец, си искаше дълговете. Морти — откровено казано, типичен неудачник — успя да го умилостиви, като му предложи информация. Каза на Локани за маскирания мъж и ранената жена. Отначало Локани не даваше пукната пара за това, но слухът се разнесе и изведнъж някой поиска повече подробности.

Морти разказа почти всичко.

Естествено, не беше толкова луд, че да спомене за човека на задната седалка. Не разбираше какво става, но имаше неща, които дори и той не би извършил. Колкото и ниско да бе паднал, Морти нямаше да им каже за това.

Нова ръка — две аса. Морти ги раздели. Някакъв човек седна до него. Морти дори не го видя, а само усети. Усети го със старите си кости като наближаващ буреносен фронт. Не обърна глава — колкото и да беше нелепо, не смееше дори да погледне.

Крупието изтегли нови две карти. Поп и вале. Два пъти по двайсет и едно.

Човекът се приведе към него и прошепна:

— Спри, докато си на печалба, Морти.

Мори бавно се завъртя и видя мъж с бледосиви очи и бяла, дори нещо повече, прозрачна кожа, под която сякаш се виждаше всяка вена. Мъжът се усмихна.

— Може би е време — продължи ласкавият шепот — да осребриш чиповете.

Морти се помъчи да удържи тръпките.

— Кой си ти? Какво искаш?

— Трябва да си побъбрим — каза непознатият.

— За какво?

— За един пациент, който посети неотдавна почтеното ти медицинско, заведение.

Морти преглътна. Защо ли му трябваше да дрънка пред Локани? Да беше отбил удара с нещо друго, каквото и да било.

— Вече му казах всичко, което знам.

Бледият мъж леко приведе глава настрани.

— Наистина ли, Морти?

— Да.

Избелелите очи се впиха в него. Двамата мълчаха и не помръдваха. Морти усети, че се изчервява. Опита се да изпъчи гърди, но погледът го изпепеляваше.

— Не ми се вярва, Морти. Мисля, че криеш нещо.

Морти мълчеше.

— Кой друг беше в колата онази нощ?

Морти гледаше чиповете и се мъчеше да не трепери.

— За какво говориш?

— Имаше още някой, нали, Морти?

— Хей, остави ме на мира, ако обичаш. Тъкмо ми е тръгнало.

Призрака се изправи и поклати глава.

— Не, Морти — каза той, докосвайки леко ръката му. — Бих казал, че късметът току-що ти изневери.