Харлан Коубън
Господари на нощта (55)

55

Призрака излезе в гората и ме остави насаме с Кати. Седях на стола и гледах ласото около шията й. Призрака бе постигнал целта си. Щях да изпълня каквото ми нареди. Не бих рискувал това въже да се омотае около гърлото на изплашеното момиче.

Кати ме погледна и каза:

— Той ще ни убие.

Изрече го без следа от съмнение. Беше права, разбира се, но аз възразих. Уверих я, че всичко ще бъде наред, че ще намеря изход, но не личеше да съм успокоил тревогите й. Нищо чудно. Болката в гърлото отминаваше, но бъбрекът още ме болеше от удара. Огледах стаята.

Трябва да мислиш, Уил. И то бързо.

Знаех какво предстои. Призракът щеше да ме застави да уговоря среща. И щом пристигнеше Кен, всички щяхме да загинем. Замислих се. Щях да се опитам да го предупредя. Може би чрез някаква тайна дума. Единствената ни надежда беше Кен да надуши капана и да ги изненада. Но не биваше да разчитам единствено на това. Трябваше да потърся изход, дори ако това означаваше да се пожертвам заради Кати. Не можеше да не допуснат грешка. Трябваше да бъда готов да я използвам.

— Знам къде сме — прошепна Кати.

Завъртях се към нея.

— Къде?

— Във вододайната зона „Саут Ориндж“ — каза тя. — Навремето идвахме тук да пием. Не е много далече от пътя за Хобърт Гап.

— Колко има до пътя? — попитах аз.

— Около километър и половина.

— Добре ли познаваш мястото? Ще можеш ли да се ориентираш, ако избягаме?

— Мисля, че да — каза тя. После кимна. — Да. Мога да се ориентирам.

Добре. Това поне беше нещо. Не много, но добро за начало. Погледнах през вратата. Шофьорът се подпираше до колата. Призрака стоеше с ръце зад гърба. Полюшваше се от пети на пръсти. Беше вирнал глава, сякаш гледаше птиците. Шофьорът запали цигара. Призрака продължи да се люшка на място.

Бързо огледах пода и открих каквото търсех — голямо парче строшено стъкло. Отново надникнах през вратата. И двамата гледаха настрани. Промъкнах се зад стола на Кати.

— Какво правиш? — прошепна тя.

— Ще срежа въжетата.

— Полудял ли си? Ако онзи те види…

— Трябва да предприемем нещо — казах аз.

— Но… — Кати помълча. — Дори и да ме освободиш, какво ще правим?

— Не знам — признах аз. — Но бъди готова. Може да се появи шанс за бягство. Трябва да използваме всяко предимство.

Притиснах острия ръб към въжето и започнах да стържа напред-назад. Първите нишки се разкъсаха. Работата вървеше бавно. Ускорих движенията. Въжето поддаваше нишка по нишка.

Бях стигнал до половината, когато усетих как платформата се разтърси. Спрях. Някой се катереше по стълбата. Кати глухо изстена. Отскочих и се добрах до стола точно в мига, когато влезе Призрака. Той ме огледа.

— Задъхваш се, Уили.

Незабелязано скрих парчето стъкло отзад върху стола с риск да се порежа. Призрака се навъси. Мълчах. Сърцето ми биеше бясно. Призрака се озърна към Кати. Тя се помъчи да го изгледа предизвикателно. По дяволите, беше толкова храбра. Но когато завъртях глава към нея, отново ме обзе ужас.

Разръфаното въже се виждаше съвсем ясно.

Призрака присви очи.

— Хей, дай да свършваме — казах аз.

Това бе достатъчно да го разсее. Призрака се обърна към мен. Кати извъртя ръце и донякъде прикри накълцаното въже. От по-близко пак се виждаше. Но може би щеше да мине. Призрака постоя малко, после тръгна към портативния компютър. За секунда — за една мимолетна секунда — той ми обърна гръб.

Сега, помислих си аз.

Щях да скоча, да замахна с парчето стъкло и да го забия във врата му. Не бях ли прекалено далече? Може би. Ами шофьорът? Въоръжен ли беше? Смеех ли да…

Призрака се завъртя към мен. Моментът отмина… ако изобщо бе съществувал.

Компютърът вече беше включен. Призрака натрака нещо на клавиатурата. С дистанционен модем се включи в мрежата. Натисна още няколко клавиша, после ми се усмихна и каза:

— Време е да поговорим с Кен.

Коремът ми се сви на топка. Призрака натисна ENTER. На екрана видях какво е написал:

Там ли си?

Зачакахме. След малко се появи отговорът.

Тук съм.

Призрака се усмихна.

— А, Кен.

Той натрака още нещо и пак натисна ENTER.

Обажда се Уил. При Форд съм.

Дълга пауза.

Как е името на първото момиче, с което го направи?

Призрака се обърна към мен.

— Както очаквах, той иска доказателство, че наистина си ти.

Мълчах, но умът ми работеше трескаво.

— Знам какво си мислиш — продължи той. — Искаш да го предупредиш. Искаш да му дадеш отговор, който е близък до истината.

Призрака пристъпи към Кати. Хвана дръжката на ласото. Дръпна съвсем леко. Въжето се впи в шията й като боа-удушвач.

— Ето какво е положението, Уил. Искам да станеш. Искам да отидеш до компютъра и да напишеш верния отговор. Аз ще продължа да затягам въжето. Ако подхванеш някаква игра… ако само заподозра, че въртиш номера… няма да спра, преди тя да умре. Разбра ли?

Кимнах.

Той затегна ласото още малко. Кати изпъшка.

— Действай — каза Призрака.

Изтичах към компютъра. Страхът вцепеняваше мозъка ми. Той беше прав. Мъчех се да измисля правдоподобна лъжа, да предупредя някак Кен. Но не можех. Не и сега. Вдигнах пръсти над клавишите и написах: Синди Шапиро

Призрака се усмихна.

— Наистина ли? Ама тя била голяма палавница, Уил. Впечатлен съм.

Той пусна ласото. Кати задавено си пое въздух. Призрака се върна при компютъра. Озърнах се към стола. Счупеното стъкло се виждаше съвсем ясно. Побързах да седна. Зачакахме отговор.

Прибирай се у дома, Уил.

Призрака разтърка лице.

— Интересен отговор — каза той. Замисли се. — Къде го направихте?

— Кое?

— Онова със Синди Шапиро. У вас, у тях, къде?

— На бар мицвата на Ерик Франкел.

— Кен знае ли?

— Да.

Призрака се усмихна. Отново посегна към клавиатурата.

Ти ме провери. Сега е мой ред. Къде го направихме със Синди?

Ново дълго изчакване. Едва се удържах на ръба на стола. Призрака бе предприел хитър ход, за да преобърне ролите. Но по-важното беше, че наистина не знаехме дали отсреща е Кен или не. Скоро щяхме да разберем.

Минаха трийсет секунди. После се появи отговорът.

Прибирай се у дома, Уил.

Призрака изписа:

Трябва да знам, че си ти.

Нова, по-дълга пауза. Най-сетне на екрана изскочи текст.

Бар мицвата на Франкел. А сега си върви.

Разтърсиха ме тръпки. Наистина беше Кен… Извърнах глава към Кати. Погледите ни се срещнаха. Призрака продължи да пише.

Трябва да се срещнем.

Отговорът дойде веднага:

Няма да стане.

Моля те. Важно е.

Върви си, Уил. Опасно е.

Къде си?

Как откри Форд?

— Хммм — промърмори Призрака. Замисли се малко и натрака:

Пистильо.

Още една дълга пауза.

Чух за мама зле ли беше?

Този път Призрака не се консултира с мен.

Да.

Как е татко?

Не е добре. Трябва да те видим.

Пауза.

Няма да стане.

Можем да ти помогнем.

По-добре стойте настрани.

Призрака ме погледна.

— Дали да не го съблазним с най-голямата му слабост?

Нямах представа за какво говори, но го видях как изписа:

Можем да съберем пари. Трябват ли ти?

Трябват ми. Но можем да го уредим чрез банкови преводи.

Сякаш прочел мислите ми, Призрака изписа:

Наистина трябва да те видя. Моля те.

Обичам те, Уил. Върви си.

Още веднъж Призрака безупречно имитира реакцията ми:

Чакай.

Изключвам, братле. Не се тревожи.

Призрака въздъхна дълбоко.

— Нищо не излезе — изрече високо той и бързо затрака по клавишите.

Изключиш ли, Кен, брат ти умира.

Пауза.

Кой е?

Призрака се усмихна.

Познай от един път. Подсказвам: Каспар, дружелюбното призраче.

Този път нямаше пауза.

Остави ги на мира, Джон.

Не ми се ще.

Той няма нищо общо.

Не си толкова глупав, че да очакваш от мен съчувствие. Ела, дай ми каквото искам, и няма да го убия.

Първо го пусни. После ще ти дам каквото искаш.

Призрака се разсмя и затрака по клавиатурата.

Не ме разсмивай. Дворът, Кен. Помниш двора, нали? Давам ти три часа да стигнеш до там.

Невъзможно. Аз дори не съм на Източното крайбрежие.

— Дрън-дрън — промърмори Призрака. После светкавично изписа:

В такъв случай побързай. Три часа. Ако те няма, режа първия пръст. Сетне по още един на всеки трийсет минути. След това продължавам с пръстите на краката. После почвам да си измислям. Дворът, Кен. Три Часа.

Призрака изключи връзката. Затръшна капака на компютъра и се изправи.

— Е — каза с усмивка той, — май мина доста добре, нали?