Харлан Коубън
Господари на нощта (16)

16

Кати ме откара до Хикъри Плейс, на три пресечки от къщата на родителите ми. Не искахме да ни видят заедно. Сигурно беше чиста параноя от наша страна, но си рекох: защо пък не?

— А сега какво? — попита Кати.

И аз си задавах същия въпрос.

— Не знам. Но ако Кен не е убил Джули…

— Значи е бил някой друг.

— Леле, колко сме умни — казах аз.

Тя се усмихна.

— Значи май ще трябва да търсим заподозрени.

Звучеше нелепо — ама че детективи се извадихме, — но аз кимнах.

— Ще започна да проверявам — каза тя.

— Какво ще проверяваш?

Тя сви рамене по хлапашки — с цялото тяло.

— Не знам. Миналото на Джули, предполагам. Ще се опитам да разбера кой би искал да я убие.

— Полицаите вече го сториха.

— Те търсеха само улики срещу брат ти, Уил.

Права беше.

— Добре — казах аз и пак се почувствах смешен.

— Да се чуем довечера.

Кимнах и се измъкнах от колата. Кати потегли, без да се сбогува. Останах на тротоара, обгърнат в самота. Не бързах да тръгвам.

Добре поддържаните улици на предградията бяха безлюдни, но претъпкани с паркирани автомобили, сред които преобладаваха джипове и семейни микробуси. Повечето от къщите бяха двуетажни, в характерния стил на строителния бум от началото на шейсетте години. Много от тях имаха по цял куп пристройки. Други пък бяха претърпели към средата на седемдесетте значително обновление, включително облицовка с прекалено бял и прекалено гладък камък. Сега изглеждаха точно толкова старомодни, колкото абитуриентския ми тъмносин смокинг.

Когато стигнах до нашата къща, не заварих нито паркирани коли, нито опечалени гости. Това не ме изненада. Повиках баща си. Никакъв отговор. Открих го сам в мазето с бръснач в ръка сред купища вехти кашони. Запечатващите лепенки бяха срязани. Стоеше като вкаменен. Не се обърна, когато чу стъпките ми.

— Толкова нещо вече е опаковано — тихо изрече той.

Кашоните бяха на майка ми. Татко бръкна в единия и извади тънка сребриста лента за коса. Повдигна я и се обърна към мен.

— Помниш ли това?

Усмихнахме се и двамата. Навярно всеки минава през различни модни периоди, но не като майка ми. Тя определяше тия периоди, насрочваше ги и изцяло потъваше в тях. Имаше например Епоха на лентите за коса. Тогава тя си пусна дълга коса и взе да се кичи като индийска принцеса с ленти във всички цветове на дъгата. Няколко месеца — според мен епохата продължи около половин година — не я видяхме нито веднъж без задължителния аксесоар. Когато приключи с лентите, настана Периодът на ресните. След него дойде Виолетовият Ренесанс — много неприятен период, уверявам ви, беше като да живееш с огромен патладжан или с цялата група на Джими Хендрикс — а после Жокейската ера. И то от жена, чиято единствена връзка с ездата беше, че е гледала Елизабет Тейлър в „Черно кадифе“.

Както много други неща, модните периоди свършиха с убийството на Джули Милър. Майка ми — Съни — опакова дрехите и ги прибра в най-мрачния ъгъл на мазето.

Татко метна лентата обратно в кашона.

— Нали знаеш, че щяхме да се изнасяме.

Не знаех.

— Преди три години. Мислехме да си вземем апартамент в Уест Ориндж, а може би и вила за през зимата в Скотсдейл, близо до братовчедката Естър и Харолд. Но когато разбрахме, че майка ти е болна, решихме да изчакаме. — Той ме погледна. — Жаден ли си?

— Не особено.

— Какво ще речеш за една диетична кока-кола? Аз ожаднях.

Татко бързо мина край мен и се отправи към стълбището. Погледнах старите кашони, надписани от майка ми с дебел маркер. На лавицата в дъното видях две от старите тенисни ракети на Кен. Едната беше първата, с която почна да играе едва тригодишен. Мама му я пазеше. Обърнах се и тръгнах след татко. Когато стигнахме в кухнята, той отвори хладилника.

— Ще ми кажеш ли какво стана вчера? — попита той.

— Нямам представа за какво говориш.

— Ти и сестра ти. — Татко извади двулитрова бутилка диетична кока-кола. — Каква беше онази разправия?

— Нищо сериозно — казах аз.

Той кимна и посегна към шкафа. Взе две чаши, отвори фризера и ги напълни с лед.

— Майка ти често подслушваше какво си говорите с Мелиса — каза той.

— Знам.

Той се усмихна.

— Не беше много дискретна. Казвах й да престане, но тя отговаряше да си трая. Това било майчина работа.

— Казваш, че подслушвала мен и Мелиса.

— Да.

— А защо не Кен?

— Може би не искаше да знае. — Той наля от бутилката. — Напоследък много взе да се интересуваш от брат си.

— Нормално е.

— Да, нормално. А след погребението ме попита дали смятам, че още е жив. Затова те питам повторно: какво става?

Снимката още беше в джоба ми. Не ме питайте защо. Сутринта бях направил няколко цветни копия със скенера. Но не можех да се откъсна от нея.

Когато на вратата се позвъни, и двамата трепнахме. Спогледахме се. Татко сви рамене. Казах му, че ще отворя. Отпих набързо глътка кока-кола и оставих чашата. После изтичах към вратата. Когато отворих и видях кой е, едва не се проснах по гръб.

Мисис Милър. Майката на Джули.

Държеше чиния, увита с фолио. Бе навела очи, сякаш правеше жертвоприношение пред олтар. За момент замръзнах и не знаех какво да кажа. Тя вдигна очи. Погледите ни се срещнаха както преди два дни, когато стоях на тротоара пред нейната къща. Болката, която видях в очите й, беше жива, напрегната. Запитах се дали и тя вижда същото в моите.

— Просто си рекох… — започна тя. — Исках да…

— Моля те — казах аз. — Заповядай.

Тя опита да се усмихне.

— Благодаря.

Баща ми се зададе откъм кухнята и попита:

— Кой е?

Отдръпнах се. Мисис Милър прекрачи навътре, вдигнала чинията пред себе си като щит. Очите на баща ми се разшириха и видях как зад тях нещо припламва.

— За какъв дявол си дошла? — попита той с яростен шепот.

— Татко — обадих се аз.

Той не ми обърна внимание.

— Зададох ти въпрос, Люсил. Какво дириш тук, по дяволите?

Мисис Милър наведе глава.

— Татко — повторих аз по-високо.

Нямаше смисъл. Очите му бяха станали малки и черни.

— Не те искам тук — каза той.

— Татко, тя е дошла да изкаже…

— Вън.

— Татко!

Мисис Милър се сви. Бутна чинията в ръцете ми.

— По-добре да си вървя, Уил.

— Не — казах аз. — Недей.

— Не биваше да идвам.

— Адски си права, че не биваше да идваш — викна татко.

Хвърлих му свиреп поглед, но той се беше вторачил в нея.

— Съжалявам за загубата ви — каза мисис Милър с наведени очи.

Но баща ми не беше приключил.

— Тя умря, Люсил. Късно е вече за съжаления.

Мисис Милър побягна навън. Аз останах с чинията в ръце. Погледнах смаяно баща си. Той ме изгледа гневно и нареди:

— Изхвърли този боклук.

Не знаех какво да правя. Исках да я догоня, да се извиня, но тя вече бе минала половината път до ъгъла и се отдалечаваше бързо. Баща ми се върна в кухнята. Последвах го и гневно треснах чинията върху масата.

— Какво беше това, по дяволите?

Той взе чашата си.

— Не я искам тук.

— Тя дойде да изкаже съболезнования.

— Дойде, защото се чувства виновна.

— Какви ги говориш?

— Майка ти е мъртва. Вече нищо не може да стори за нея.

— Нищо не разбирам.

— Майка ти се обади на Люсил. Знаеш ли това? Малко след убийството. Искаше да изкаже съболезнованията си. Люсил й каза да върви по дяволите. Обвини ни, че сме отгледали убиец. Точно така каза. Вината била наша. Че сме отгледали убиец.

— Това е било преди единайсет години, татко.

— Имаш ли представа как го понесе майка ти?

— Дъщеря й беше убита. Страдала е ужасно.

— И затова изчака до днес, за да поправи грешката? Когато вече няма никаква полза? — Той мрачно поклати глава. — Не искам да я чуя. А майка ти… тя вече нищо не чува.

В този момент външната врата се отвори. Влязоха леля Селма и чичо Мъри с подобаващо скръбни усмивки. Селма окупира кухнята. Мъри се зае с една разхлабена дъска, която бе забелязал вчера.

А Ние с татко престанахме да говорим.