Харлан Коубън
Господари на нощта (27)

27

Когато Квадрата пристигна, ние с Кати бяхме на тротоара. Тя се повдигна на пръсти и ме целуна по бузата. Квадрата заинтригувано вдигна вежда. Изгледах го кръвнишки.

— Мислех, че ще ми окупираш дивана — казах й аз.

Откакто бе дошла кошницата с плодове, Кати ми се виждаше разстроена.

— Утре ще се върна.

— И не искаш да ми кажеш какво става?

Тя бръкна дълбоко в джобовете си и сви рамене.

— Просто трябва да проверя нещо.

— Какво?

Тя поклати глава. Не настоях. Кати ми хвърли бърза усмивка и се отдалечи. Седнах в микробуса.

— Коя е? — попита Квадрата.

Обясних му, докато пътувахме към центъра. Микробусът беше натъпкан със сандвичи и одеяла. Квадрата ги раздаваше на хлапетата. С тях затопляше отношенията не по-зле, отколкото с историята за изчезналата Анджи. А дори и да не излезеше нищо, децата поне щяха да имат завивки и нещо за хапване. Бях виждал Квадрата да върши истински чудеса с тия простички средства. Обикновено първата вечер хлапетата категорично отказваха помощ. Понякога дори ругаеха и се държаха враждебно. Квадрата не се обиждаше. Просто продължаваше да идва. Той вярваше, че постоянството е най-важно. Да покажеш на детето, че винаги може да разчита на теб. Че няма да си заминеш. Да покажеш, че помощта ти е безусловна.

Няколко вечери по-късно детето приемаше сандвича. След още няколко взимаше и одеяло. А после започваше да чака с нетърпение микробуса.

Пресегнах се назад и вдигнах един сандвич.

— Пак ли си на работа тази вечер?

Квадрата приведе глава и ме изгледа над тъмните очила.

— Не — сухо отвърна той. — Просто съм изгладнял.

— Докога ще бягаш от нея, Квадрат?

Той включи радиото. Карли Самън запя „Ти си тъй суетен“. Квадрата тихо припяваше. После подхвърли:

— Помниш ли тази песен?

Кимнах.

— Ами слуха, че била за Уорън Бийти? Верен ли беше?

— Не знам — казах аз.

Помълчахме.

— Може ли да те питам нещо, Уил?

Квадрата гледаше право напред. Изчаках.

— Изненада ли се, като разбра, че Шийла има дете?

— Много.

— А ще се изненадаш ли — продължи той, — ако чуеш, че и аз имах?

Погледнах го.

— Ти не разбираш положението, Уил.

— Дай да разглеждаме нещата едно по едно.

Тази вечер движението беше удивително спокойно. Карли Саймън заглъхна, после друг певец взе да моли приятелката си да му даде още малко време и любовта им непременно ще порасне. Толкова отчаяние имаше в тази простичка молба. Песента ми хареса.

Прекосихме града и продължихме на север покрай Харлем Ривър. Когато минахме покрай група хлапета, сгушени под един мост, Квадрата отби настрани и дръпна ръчната спирачка.

— Отивам да свърша малко работа — каза той.

— Да ти помогна ли?

Квадрата поклати глава.

— Няма да се бавя.

— Сандвичите ли ще използваш?

Квадрата огледа потенциалните кандидати за помощ и се замисли.

— Не. Имам нещо по-добро.

— Какво?

— Фонокарти. — Той ми подаде една. — Изкрънках от „Телерийч“ над хиляда. Дечурлигата ще пощуреят.

Наистина пощуряха. Щом зърнаха картите, всички се струпаха около него. При Квадрата няма грешка. Гледах лицата, мъчех се да разделя аморфната маса на отделни личности със свои желания, мечти и надежди. Тук хлапетата не оцеляват дълго. Не говоря за ужасяващите физически заплахи. Децата често ги преодоляват. Става дума за душата, за личността, която тук се разпада. Достигне ли разпадането определено ниво, всичко е свършено.

Шийла бе спасена, преди да изпадне дотам.

После някой я уби.

Прогоних мисълта. Сега не е време за това, казах си аз. Съсредоточи се върху предстоящата задача. Продължавай да се движиш. Действието отпъжда скръбта. Накарай мъката да те тласка напред, а не да ти пречи.

Направи го — колкото и банално да звучи — заради нея.

След няколко минути Квадрата се върна.

— Рокендролът продължава.

— Не ми каза къде отиваме.

— На ъгъла на Второ Авеню и Сто двайсет и осма улица. Да се срещнем с Ракел.

— И какво има там?

Той се ухили.

— Може би следа.

Напуснахме магистралата и продължихме през жилищните квартали. Забелязах Ракел още от две пресечки разстояние. Не беше трудно. Ракел стърчеше като малка камбанария, а дрехите му приличаха на експлозия в музей на съвременното изкуство. Когато го наближихме, Квадрата намали скоростта и се намръщи.

— Какво? — рече Ракел.

— Розови платформи със зелена рокля?

— Корал и тюркоаз — уточни Ракел. — А лилавата чантичка ги връзва.

Квадрата сви рамене и спря пред една витрина с избелял надпис „Аптека Голдбърг“. Когато слязох, прегръдката на Ракел ме обгърна като влажен дунапрен. Целият вонеше на тежък парфюм и неволно се запитах що за мъже си падат по него.

— Толкова съжалявам — прошепна той.

— Благодаря.

Той ме пусна и аз успях отново да си поема дъх. Плачеше. Сълзите размазваха грима по лицето му. Цветовете се смесваха, плъзваха на ручейчета през наболата му брада и лицето му заприлича на догаряща карнавална свещ.

— Ейб и Сади са вътре — каза Ракел. — Чакат ви.

Квадрата кимна и тръгна към аптеката. Последвах го. Когато влязохме, над вратата издрънка звънче. Миришеше на обезмирисител за кола. Лавиците бяха високи и претъпкани до пръсване. Зърнах бинтове, дезодоранти, шампоани и сиропи за кашлица, наслагани без никакъв видим порядък.

Пред нас се появи старец с полукръгли очила на верижка. Беше облечен с дебела жилетка и бяла риза. Буйната му бяла коса приличаше на напудрена перука от английско съдилище. Щръкналите гъсти вежди му придаваха вид на бухал.

— Я виж ти! Мистър Квадрат!

Двамата се прегърнаха и старецът заудря Квадрата по гърба с всичка сила.

— Добре изглеждаш — рече той.

— Ти също, Ейб.

— Сади! — викна старецът. — Сади, дошъл е мистър Квадрат.

— Кой!

— Йогата. Онзи с татуировката.

— Дето е на челото ли?

— Същият.

Поклатих глава и се приведох към Квадрата.

— Има ли някой, когото да не познаваш?

Той сви рамене.

— Доста съм си поживял.

Иззад аптечния тезгях се появи Сади — дребничка старица, която дори и с най-дебелите платформи на Ракел не би надхвърлила метър и петдесет. Тя огледа навъсено Квадрата и каза:

— Измършавял ми се виждаш.

— Остави го на мира — каза Ейб.

— Млък. Храниш ли се?

— И още как — отвърна Квадрата.

— Станал си само кожа и кости. Ребрата ти се броят.

— Сади, не можеш ли да оставиш човека на мира?

— Млък. — Старицата се усмихна съзаклятнически. — Имам пудинг. Искаш ли малко?

— Може би по-късно, благодаря.

— Ще ти сложа в кутия.

— Много мило, благодаря. — Квадрата се обърна към мен. — Това е моят приятел Уил Клайн.

Двамата старци завъртяха към мен печални очи.

— Това ли е момчето?

— Да.

Те ме проучиха най-внимателно. После се спогледаха.

— Не знам — каза Ейб.

— Можете да му вярвате — каза Квадрата.

— Може да можем, може и да не можем. Но ние тук сме като свещеници. Не говорим. Знаеш го. А тя беше категорична. Да не казваме нищо, каквото и да се случи.

— Знам.

— Ако се разприказваме, каква полза от нас?

— Разбирам.

— Проговорим ли, може да ни убият.

— Никой няма да разбере. Давам ти дума.

Старците пак се спогледаха.

— Ракел — каза Ейб. — Той е добро момче. Или момиче. Не знам, понякога толкова се обърквам.

Квадрата пристъпи към двамата.

— Трябва да ни помогнете.

Сади хвана ръката на мъжа си тъй нежно, че едва не извърнах очи.

— Тя беше толкова хубава, Ейб.

— И толкова мила — добави той.

Ейб въздъхна и ме погледна. Вратата се отвори и звънчето издрънка отново. В аптеката влезе дрипав негър и каза:

— Тайрън ме праща.

Сади пристъпи към него.

— Ела, аз ще се погрижа за теб.

Ейб продължаваше да ме гледа. Аз погледнах Квадрата. Нищо не разбирах.

Квадрата свали тъмните очила.

— Моля те, Ейб. Важно е.

Ейб вдигна ръка.

— Добре, добре, само недей да ми правиш физиономии, ако обичаш. — Той ни махна да се приближим. — Елате насам.

Тръгнахме към дъното на аптеката. Ейб вдигна тезгяха и ние се провряхме под него. Минахме край хапчета, шишенца, торбички с изпълнени рецепти, хаванчета и чукчета. Старецът отвори една врата. Пред нас се появиха стъпала към мазето. Слязохме и Ейб щракна лампата.

— Тук става всичко — обяви той.

Не видях кой знае какво. Имаше компютър, принтер и дигитална камера. Нищо повече. Погледнах Ейб, после Квадрата.

— Ще бъде ли някой така добър да ми обясни?

— Нашият бизнес е простичък — каза Ейб. — Не пазим архиви. Ако полицаите рекат да вземат този компютър — добре, тяхна воля. Нищо няма да разберат. Всички архиви са тук. — Той се почука с пръст по челото. — И много от тия данни се губят всеки ден, прав ли съм, Квадрат?

Квадрата му се усмихна.

Ейб усети объркването ми.

— Още ли не схващаш?

— Още.

— Фалшиви документи — обясни Ейб.

— О!

— И не говоря за онези, дето разни дечурлига ги вадят в баровете, за да им дадат алкохол.

— Да, разбирам.

Ейб сниши глас.

— Знаеш ли нещо за тази работа?

— Не много.

— Говоря ти за документи, с които хората могат да изчезнат. Да избягат. Да започнат от нулата. Загазил ли си? Хоп — правя те невидим. Като вълшебник, нали? Ако искаш да избягаш, наистина да избягаш, не отиваш в някое туристическо бюро. Идваш при мен.

— Ясно — казах аз. — И има ли голямо търсене… — поколебах се за думата — … на тези услуги?

— Би се изненадал, ако узнаеш. О, обикновено работата не е много вълнуваща. Най-често идват хора, освободени предсрочно. Или пуснати под гаранция. Или такива, дето ги търсят властите. Помагаме и на нелегалните имигранти. Хората искат да останат в страната и ние ги правим граждани. — Старецът се усмихна. — А от време на време имаме и по-приятни посетители.

— Като Шийла — казах аз.

— Точно така. Искаш ли да чуеш как става? — Без да изчака отговор, Ейб продължи: — Не е както го показват по телевизията. Там винаги всичко става ужасно сложно, прав ли съм? Търсят умряло дете и изискват по пощата свидетелството за раждане или нещо подобно. Правят цял куп сложни фалшификации.

— Не се ли прави така?

— Не се прави така. — Ейб седна пред компютъра и затрака по клавиатурата. — Първо, прекалено е бавно. Второ, с днешните компютърни мрежи и прочее глупости мъртвите хора много бързо стават наистина мъртви. Вече не са живи. Умреш ли, умира и номерът на социалната ти осигуровка. Иначе бих могъл да използвам номерата на умрелите старци, нали така? А и на по-млади хора. Разбираш ли?

— Мисля, че да — казах аз. — В такъв случай как създавате фалшиви самоличности?

— А, не ги създавам — отвърна Ейб с широка усмивка. — Използвам истински.

— Не разбирам.

Ейб се навъси към Квадрата.

— Нали каза, че е работил по улиците.

— Беше доста отдавна — обясни Квадрата.

Ейб Голдбърг пак се обърна към мен.

— Добре, слушай сега. Нали видя онзи човек горе. Дето влезе след вас.

— Да.

— Изглежда безработен, нали? Сигурно е и бездомен.

— Не съм сигурен.

— Недей да се формализираш. Приличаше на скитник, нали?

— Така ми се струва.

— Но той е личност, разбираш ли? Има си име. Има майка. Роден е в тази странал — Ейб се усмихна и размаха театрално ръце. — И има номер на социалната осигуровка. Може дори да има шофьорска книжка, макар и с изтекъл срок. Все едно. Докато има номер, той съществува. Притежава самоличност. Схващаш ли?

— Схващам.

— Да речем, че му трябват малко пари. Не питам за какво. Но му трябват. Пари, а не самоличност. Той е на улицата, тъй че каква полза от нея? Не е като да има кредит в банката или недвижим имот. Тогава пускаме името му в този малък компютър. — Той потупа монитора. — Проверяваме дали няма висящи дела. Ако няма — а най-често е така — купуваме документите му. Да речем, че човекът се казва Джон Смит. И да речем, че ти, Уил, искаш да се настаняваш в хотели или да вършиш някакви други работи под чуждо име.

Разбрах накъде бие.

— Вие ми продавате номера на социалната осигуровка и аз ставам Джон Смит.

Ейб щракна с пръсти.

— Бинго.

— Ами ако не си приличаме?

— Номерът на социалната осигуровка не е свързан с никакви данни за външния вид. След като го получиш, можеш да изискваш от всяка държавна служба каквито документи ти трябват. Ако много бързаш, мога и тук да ти издам шофьорска книжка от Охайо. Само че няма да издържи на сериозна проверка. Самоличността обаче ще издържи.

— А ако Джон Смит бъде арестуван и трябва да се легитимира?

— Няма пречка. Ако искат, и пет души могат да ползват номера едновременно. Кой ще разбере? Просто, нали?

— Просто — съгласих се аз. — Значи Шийла дойде тук?

— Да.

— Кога?

— Преди два-три дни. Както казах, тя не приличаше на обичайните ни клиенти. Толкова мило момиче! И толкова хубаво.

— Каза ли къде отива?

Ейб се усмихна и ме потупа по ръката.

— Имаме ли вид на хора, дето разпитват? Те не искат да кажат, аз пък не искам да знам. Виждаш ли, ние не говорим. Нито дума. Трябва да си поддържаме репутацията, а както ти казах горе, за много дрънкане могат и да ни убият. Разбираш ли ме?

— Да.

— Всъщност, когато Ракел взе да разпитва, отначало не обелихме нито дума. Дискретност. На това се крепи нашият бизнес. Ние обичаме Ракел. Но не му казахме нищо. Гроб сме.

— И какво ви накара да промените решението си?

Ейб като че се засегна. Погледна Квадрата, после пак се обърна към мен.

— Да не мислиш, че сме животни? Да не мислиш, че нямаме чувства?

— Не исках да…

— Убийството — прекъсна ме Ейб. — Чухме какво е сполетяло онова клето, прекрасно момиче. — Той разпери ръце. — Но какво мога да сторя? Не мога да ида в полицията, нали? Истината е, че вярвам на Ракел и мистър Квадрат. Те са добри хора. Живеят в мрака, но пръскат светлина. Като нас със Сади, разбираш ли?

Вратата над нас се отвори и Сади застана на стъпалата.

— Затворих — каза тя.

— Добре.

— Докъде стигнахте?

— Тъкмо му обяснявах защо се решихме да проговорим.

— Добре.

Сади Голдбърг предпазливо заслиза по стъпалата. Ейб отново ме погледна изпод бухалските си вежди и каза:

— Мистър Квадрат рече, че в тази история е замесено и малко момиченце.

— Дъщеря й — обясних аз. — Вероятно е на около дванайсет години.

Сади зацъка с език.

— И не знаеш къде е.

— Не знам.

Ейб поклати глава. Сади мина до него и телата им се докоснаха, сякаш създадени едно за друго. Запитах се откога са женени, дали имат деца, откъде са пристигнали, как са попаднали на тия брегове и как са стигнали до сегашния бизнес.

— Искаш ли да ти кажа нещо? — попита ме Сади.

Кимнах.

— Твоята Шийла. В нея имаше… — тя вдигна юмруци във въздуха — … нещо особено. Някакъв дух около нея. Беше красива, разбира се, но имаше и още нещо. И сега, когато я няма… чувстваме се ограбени. Тя дойде и изглеждаше много изплашена. Може би самоличността, която й дадохме, не е свършила работа. Може би затова е загинала.

— Затова искаме да помогнем — добави Ейб. Той написа нещо на листче и ми го подаде. — Новото й име беше Дона Уайт. Това тук е номерът на социалната осигуровка. Не знам дали ще ти свърши работа.

— А истинската Дона Уайт?

— Бездомна наркоманка.

Сведох очи към листчето. Сади пристъпи към мен и докосна с длан бузата ми.

— Струваш ми се добър човек.

Погледнах я.

— Намери онова момиченце — каза тя.

Кимнах веднъж, после още веднъж. И обещах да намеря детето.