Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Gone for Good, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,2 (× 55 гласа)

Информация

Сканиране
Internet (2014)
Разпознаване и корекция
egesihora (2015)

Издание:

Харлан Коубън. Господари на нощта

Американска. Първо издание

ИК „Бард“, София, 2002

Коректор: Мария Трифонова

ISBN: 954-585-399-9

История

  1. — Добавяне

22

Кати Милър спря на вратата, когато чу баща си да повишава глас.

— Защо ти трябваше да ходиш там? — изкрещя той.

Родителите й стояха във всекидневната. Както всички останали стаи в къщата, и тази напомняше за хотел. Мебелите бяха функционални, лъскави, здрави и напълно лишени от топлина. По стените висяха маслени картини — безлични морски пейзажи и натюрморти. Нямаше нито порцеланови статуетки, нито сувенири, нито колекции или семейни снимки.

— Отидох да изкажа съболезнованията си — отговори майка й.

— И защо ти беше да го правиш по дяволите?

— Сметнах, че е редно.

— Редно? Нейният син уби дъщеря ни.

— Нейният син — повтори Люсил Милър. — Не тя.

— Не дрънкай глупости. Тя го отгледа.

— Това не означава, че е виновна.

— По-рано не смяташе така.

Майка й вирна глава.

— Отдавна го смятам — каза тя. — Просто си мълчах.

Уорън Милър й обърна гръб и закрачи напред-назад.

— И онзи дръвник те изхвърли?

— Той страда. Просто му е накипяло.

— Повече да не си стъпила там — отсече той, размахвайки, безпомощно пръст. — Чу ли? Откъде да знаем, че не е помагала на онзи убиец да се укрива?

— Е, и?

Кати задавено ахна. Мистър Милър рязко завъртя глава към жена си.

— Какво?

— Тя му е майка. Нима ние бихме постъпили другояче?

— Какви ги говориш?

— Ами ако беше обратното? Ако Джули беше убила Кен и трябваше да се скрие? Как щеше да постъпиш?

— Говориш глупости.

— Не, Уорън, не са глупости. Искам да знам как бихме постъпили, ако беше обратното. Щяхме ли да предадем Джули? Иди щяхме да се помъчим да я спасим?

Баща й се завъртя и забеляза Кати на прага. Очите им се срещнаха й за хиляден път той не устоя пред погледа на дъщеря си. Без да каже повече нито дума, Уорън Милър изтича нагоре по стълбището. Влезе в новия си „компютърен кабинет“ и затвори вратата. Всъщност „компютърният кабинет“ беше старата спалня на Джули. Девет години тя остана точно както в деня, когато загина Джули. А сетне баща й внезапно влезе в стаята, събра всичко и го отнесе в мазето. Боядиса стените в бяло и купи ново бюро. Сега стаята беше компютърен кабинет. Някои приеха това като знак, че най-сетне е преобърнал страницата и продължава напред. Но истината бе съвсем друга. Той извърши всичко насила, като смъртно болен човек, който демонстрира, че може да стане от леглото, макар това още повече да влошава състоянието му. Кати никога не влизаше там. Сега, когато в стаята нямаше видими следи от Джули, нейният дух изглеждаше някак по-агресивен. Сега посетителите разчитаха не на очите, а на ума си. И се мъчеха да прогонят онова, което не се вижда.

Люсил Милър тръгна към кухнята. Кати я последва мълчаливо. Майка й започна да мие чинии. Кати гледаше и й се искаше — също за хиляден път — да може да каже нещо, което не би наранило майка й още по-дълбоко. Родителите й никога не говореха с нея за Джули. Никога. През изминалите години само пет-шест пъти ги бе засичала да обсъждат убийството. Разговорите винаги приключваха по този начин. С мълчание и сълзи.

— Мамо…

— Нищо ми няма, скъпа.

Кати пристъпи към нея. Майка й започна да бърше по-усърдно. Кати забеляза в косата й нови бели нишки. Беше малко по-прегърбена, по-съсухрена.

— Би ли го сторила? — попита Кати.

Майка й мълчеше.

— Би ли помогнала на Джули да избяга?

Люсил Милър продължаваше да стърже. Зареди миялната машина. Сила препарат и я включи. Кати изчака още малко. Но майка й не проговори.

Кати се изкачи на пръсти по стълбището. Откъм компютърния кабинет долитаха измъчените ридания на баща й. Вратата ги заглушаваше, но не достатъчно. Кати спря и докосна дървото с длан. Стори й се, че долавя вибрациите. Баща й винаги плачеше неудържимо, с цялото си тяло. Задавеният му глас повтаряше „Стига толкова, стига толкова“, сякаш умоляваше някакъв невидим мъчител да го простреля в главата. Кати постоя, но риданията не стихваха.

След малко тя не издържа. Продължи към стаята си. Събра една раница дрехи и реши да сложи край веднъж завинаги.

 

 

Все още седях в тъмното със свити колене пред гърдите.

Наближаваше полунощ. Слушах обажданията през телефонния секретар. Сигурно бих изключил телефона, но отричането все още бе толкова силно, че подклаждаше в мен надеждата Пистильо да позвъни и да каже, че всичко е било една огромна грешка. Понякога съзнанието прави такива трикове. Мъчи се да намери изход. Сключва споразумения с Бога. Дава обещания. Опитва да се убеди, че има някакъв изход, че всичко може да се окаже сън, ужасен кошмар, и че незнайно как ще откриеш пътя назад.

Вдигнах слушалката само веднъж, защото се обади Квадрата. Той каза, че хлапетата от „Ковенант Хаус“ искали да организират утре църковна служба за Шийла. Имам ли нещо против? Казах му, че на Шийла би й харесало.

Погледнах през прозореца. Микробусът пак обикаляше из квартала. Ясна работа, Квадрата ме пазеше. Нямаше да се отлепи от мен. Сигурно се надяваше на някоя неприятност, та да си излее яда върху някого. Помислих си за думите му, че не е бил много различен от Призрака. Помислих си колко е могъщо миналото, през какво е Преминал Квадрата и какво е преживяла Шийла, и се зачудих как са намерили сили да плуват срещу мъртвото вълнение.

Телефонът пак иззвъня.

Сведох очи към бирата си. Не бях от онези, които удавят мъката в пиене. И донякъде съжалявах. Исках да се вцепеня, но ставаше точно обратното. Сякаш кожата ми бе смъкната и усещах всичко още по-силно. Ръцете и краката ми ставаха непоносимо тежки. Имах чувството, че потъвам, че се давя и завинаги ще остана само на сантиметри под повърхността, стиснат в плен на невидими мощни ръце.

Изчаках телефонния секретар да се включи. След третия сигнал чух щракване, после моят глас помоли човека отсреща да остави съобщение. След малко прозвуча смътно познат женски глас:

— Мистър Клайн?

Надигнах се. Жената отсреща изхлипа задавено.

— Обажда се Една Роджърс. Майката на Шийла.

Ръката ми се стрелна напред и грабна слушалката.

— Тук съм — казах аз.

Вместо отговор тя се разплака. Заплаках и аз.

— Не знаех, че ще боли толкова много — каза тя по някое време.

Сам сред остатъците на онова, което някога бе наш апартамент, аз се люшках напред-назад.

— Толкова отдавна я прогоних от живота си — продължаваше мисис Роджърс. — Вече не беше моя дъщеря. Имах други деца. Тя изчезна. Завинаги. Не че го исках. Просто така стана. Дори когато полицейският шеф дойде у нас, когато ми каза, че е мъртва, аз пак не реагирах. Просто кимнах и се стегнах, нали разбирате.

Не разбирах. Мълчах и слушах.

— И после ме откараха със самолет. До Небраска. Казаха, че вече разполагали с отпечатъците, но трябвало да получат потвърждение от роднина. Затова аз и Нийл пристигнахме тук. Доведоха ни в този малък полицейски участък. По телевизията винаги го правят зад стъкло. Нали знаете за какво говоря? Роднините стоят от едната страна на стъклото, а от другата докарват тялото. Тук не беше така. Доведоха ме и видях тази… тази буца, покрита с чаршаф. Дори не беше върху носилка. Лежеше на масата. А после онзи човек дръпна чаршафа и аз видях лицето й. За пръв път от четиринайсет години видях лицето на Шийла…

Тя отново загуби дар слово. Заплака и дълго не спря. Държах слушалката до ухото си и чаках.

— Мистър Клайн — започна тя.

— Моля, наричайте ме Уил.

— Ти я обичаше, Уил, нали?

— Много.

— Направи ли я щастлива?

Спомних си диамантения пръстен.

— Надявам се.

— Ще преспя в Линкълн. Утре сутрин искам да хвана самолета за Ню Йорк.

— Много мило от твоя страна — отвърнах аз и й разказах за религиозната служба в „Ковенант Хаус“.

— Ще има ли време да си поговорим после? — попита тя.

— Разбира се.

— Трябва да узная някои неща — каза тя. — И има други неща — мъчителни неща, — които съм длъжна да ти кажа.

— Не те разбирам.

— До утре, Уил. Тогава ще поговорим.

 

 

Тази нощ имах посетител.

В един часа след полунощ на вратата се позвъни. Предположих, че е Квадрата. Успях някак да се изправя и затътрих нозе по пода. После си спомних Призрака. Озърнах се. Пистолетът още лежеше на масата. Спрях.

Отново се позвъни.

Тръснах глава. Не. Не бях стигнал дотам. Все още. Продължих към вратата и надникнах през шпионката. Не беше нито Квадрата, нито Призрака.

Беше баща ми.

Отворих вратата. Стояхме, и се гледахме, сякаш от много далече. Той се задъхваше. Очите му бяха подпухнали и зачервени. Стоях неподвижно и чувствах как вътре в мен всичко се срутва. Той кимна и разпери ръце. Пристъпих в прегръдката му. Притиснах буза към грубия вълнен пуловер. Миришеше на влага и старост.

Заплаках. Той тихо зашепна нещо несвързано, погали косата ми и ме прегърна по-силно. Краката ми се подгънаха. Но не паднах. Баща ми ме удържа. И останахме тъй задълго.