Харлан Коубън
Господари на нощта (37)

37

Поредният полицай — пети по моя сметка — дойде да изслуша историята ми.

— Първо искам да знам как е тя — казах аз.

Лекарят ме бе обработил набързо. Във филмите докторът винаги защитава пациента си. Казва на ченгетата, че раненият се нуждае от отдих и не може да го разпитват в момента. Моят обаче се оказа индиец или пакистанец от спешното отделение и нямаше подобни скрупули. Остави ги да започнат разпита още докато наместваше изкълченото ми рамо. Намаза с йод раните по китките. Поигра си с носа ми. Извади ножовка — не смея да мисля за какво могат да ползват ножовка в болницата — и сряза белезниците, а ченгетата през цялото време ме разпитваха. Още бях по боксерки и горнище от пижама. От болницата любезно предложиха картонени чехли за босите ми крака.

— Отговаряй на въпроса — каза ченгето.

Така продължаваше вече два часа. Адреналинът се бе разсеял и болката почваше да ме глозга до костите. Взе да ми писва.

— Добре де, хванахте ме натясно — казах аз. — Първо си сложих белезници на двете ръце. После натроших мебелите, гръмнах няколко куршума в стените, удуших я почти до смърт в собствения си апартамент и накрая сам повиках полиция. По всичко личи, че съм виновен.

— Може и тъй да е станало — каза полицаят, едър мъж със засукани мустаци, които неизвестно защо ми навяваха мисли за пеещи бръснари. Беше ми казал името си, но още на третото ченге престанах да ги запомням.

— Моля?

— Може да е хитрост.

— Значи изкълченото рамо, охлузените ръце и счупеното легло са само за отклонение на вниманието?

Той сви рамене с типично полицейски жест.

— Това не е нищо. Веднъж един тип си отряза оная работа, за да не помислим, че е убил приятелката си. Разправяше, че ги нападнала цяла тълпа черни побойници. После излезе, че искал само малко да се резне, но не пресметнал правилно.

— Страхотна история — казах аз.

— Може и сега да е същото.

— Пенисът ми е много добре, благодаря за вниманието.

— Казваш, че някакъв тип нахълтал в апартамента. Съседите чули изстрели.

— Да.

Той ме изгледа скептично.

— Тогава защо нито един съсед не го е видял да бяга?

— Може би — приемете го като съвсем случайно предположение — защото беше два часът след полунощ.

Все още седях на масата за прегледи. Краката ми висяха и започваха да изтръпват от ръба. Скочих долу.

— Накъде се запъти? — попита ченгето.

— Искам да видя Кати.

— Не вярвам да стане. — Полицаят подръпна мустака си. — В момента там са родителите й.

Той огледа лицето ми в търсене на реакция. Постарах се да не реагирам.

Мустакът му трепна.

— Баща й е доста зле настроен към теб — каза той.

— Друго не съм очаквал от него.

— Смята, че ти си го направил.

— С каква цел?

— За мотива ли питаш?

— Не, имам предвид цел, намерение. Смятате ли, че съм искал да я убия?

Той скръсти ръце и сви рамене.

— Звучи логично.

— Тогава защо ви повиках, докато още беше жива? — попитах аз. — Нагласил съм всичко по най-хитрия начин, нали? Тогава защо не съм я довършил?

— Човек не се души лесно — отвърна полицаят. — Може да си решил, че е мъртва.

— Естествено, осъзнавате колко идиотски звучи всичко това.

Вратата зад полицая се отвори и влезе Пистильо. Той ме изгледа неописуемо мрачно. Затворих очи и разтрих с два пръста горния край на носа си. След Пистильо се появи един от полицаите, които ме разпитваха отначало. Той направи знак на мустакатия си побратим. Онзи явно не беше много доволен, но стана и последва другия. Останах насаме с Пистильо.

Отначало той не каза нищо. Обиколи кабинета, като оглеждаше внимателно всичко наред — буркана с памучни тампони, пластинките за преглед на гърлото, кофата за отпадъци. В болничните стаи обикновено мирише на дезинфекция, но тук вонеше на бръснарски одеколон. Не знам дали миризмата бе оставена от доктор или полицай, но забелязах как Пистильо гнусливо присви ноздри. Аз вече бях свикнал.

— Кажи какво стана — нареди той.

— Твоите приятели от полицията не те ли осведомиха?

— Казах им, че първо искам да чуя теб. Преди да те пъхнат на топло.

— Искам да знам как е Кати.

За секунда-две той се замисли над искането.

— Ще има болки в шията и гласните струни, но иначе е добре.

Затворих очи и усетих как ме облива вълна от облекчение.

— Почвай да говориш — каза Пистильо.

Разказах му всичко. Пистильо мълча, докато не споменах, че Кати е извикала „Джон“.

— Имаш ли представа кой е Джон? — попита той.

— Може би.

— Слушам те.

— Един тип, когото познавах като дете. Името му е Джон Аселта.

Лицето на Пистильо посърна.

— Познаваш ли го? — попитах аз.

Той не обърна внимание на въпроса.

— Какво те кара да мислиш, че е имала предвид Джон Аселта?

— Той ми строши носа.

Разказах му за нападението на Призрака. Пистильо никак не се зарадва.

— Значи Аселта търсеше брат ти?

— Така каза.

Лицето му пламна.

— За какъв дявол си мълча досега?

— Да, бе, чудна работа — казах аз. — Винаги си бил човекът, към когото да се обърна, приятелят, комуто мога да доверя всичко.

Това още повече го ядоса.

— Знаеш ли нещо за Джон Аселта?

— Израснахме в един град. Наричахме го Призрака.

— Аселта е една от най-опасните откачалки в страната — каза Пистильо. Помълча, после поклати глава. — Не може да е бил той.

— Защо смяташ така?

— Защото и двамата още сте живи.

Мълчание.

— Той е хладнокръвен убиец.

— Тогава защо не е в затвора? — попитах аз.

— Не ставай наивен. Той е виртуоз в занаята си.

— Тоест в убиването на хора?

— Да. Живее в чужбина, никой не знае къде точно. Работил е за правителствените ескадрони на смъртта в Централна Америка. Помагал е на деспоти в Африка. — Пистильо поклати глава. — Не, ако Аселта е искал да я убие, в момента щеше да лежи долу с номерче на крака.

— Може да е имала предвид друг Джон — предположих аз. — Или пък не съм чул добре.

— Може. — Той се замисли. — Едно не схващам. Ако Призрака или някой друг е искал да убие Кати Милър, защо просто не го е направил? Защо ще си прави труда да ти слага белезници?

Това смущаваше и мен, но бях открил едно обяснение.

— Може да е било инсценировка.

Пистильо се навъси.

— Как си го представяш?

— Убиецът ме приковава за леглото. Отива да удуши Кати. После… — усетих как по тила ми пробягаха тръпки — … после може би нагласява нещата така, че убийството да изглежда извършено от мен.

Погледнах го. Пистильо се навъси.

— Сега само остава да речеш: „както направиха с брат ми“.

— Да — казах аз. — Точно така мисля.

— Пълна глупост.

— Помисли малко, Пистильо. Едно нещо не успяхте да обясните до днес: защо на местопрестъплението имаше кръв от брат ми?

— Джули Милър се е отбранявала.

— Не се преструвай на наивен. Кръвта бе твърде много. — Аз пристъпих към него. — Преди единайсет години натопиха Кен, а тази нощ може би някой искаше историята да се повтори.

Той прихна.

— Не ставай мелодраматичен. И нека ти кажа нещо. Ченгетата не се връзват на твоите фокуси с фантастичното измъкване. Смятат, че ти си опитал да я убиеш.

— А ти какво смяташ? — попитах аз.

— Бащата на Кати е тук. Изглежда бесен.

— Нищо чудно.

— Все пак почвам да си задавам въпроси.

— Знаеш, че не съм бил аз, Пистильо, И въпреки целия си вчерашен театър, знаеш, че не съм убил Джули.

— Предупредих те да стоиш настрани.

— А аз реших да не те послушам.

Пистильо изпусна дълбока въздишка и кимна.

— Точно така, правиш се на юнак. Затова ето какво ще направим. — Той пристъпи насреща и се опита да ме изпепели с поглед. Не мигнах. — Сега отиваш в затвора.

Аз въздъхнах.

— Мисля, че за днес вече си получих пълната дажба заплахи.

— Не е заплаха, Уил. Още тази нощ ще те откарат в затвора.

— Чудесно, искам адвокат.

Той погледна часовника си.

— Много е късно. Ще прекараш нощта в килия. Утре с теб ще се заемат в съда. Обвинението е опит за убийство и средни телесни повреди. Областният прокурор ще заяви, че има опасност да избягаш и ще настои пред съдията да не бъдеш освободен под гаранция. Според мен съдията ще се съгласи.

Понечих да заговоря, но Пистильо вдигна ръка.

— Спести си приказките, защото имам да ти кажа нещо неприятно: не ме интересува дали си го сторил или не. Ще намеря достатъчно доказателства, за да те осъдят. А не намеря ли, ще изфабрикувам. Ако искаш, разкажи на адвоката си за този разговор. Ще отрека и толкоз. Ти си заподозрян в убийство, който от единайсет години помага на своя брат-престъпник да се укрива. Аз съм един от най-уважаваните служители на реда в тази страна. Според теб кому ще повярват?

Погледнах го.

— Защо правиш това?

— Казах ти да стоиш настрани.

— Ти какво би сторил на мое място? Ако преследваха брат ти?

— Не е там работата. Ти не ме послуша. И сега приятелката ти е мъртва, а Кати Милър се отърва на косъм.

— Не съм сторил зло нито на едната, нито на другата.

— Напротив, стори го. Ти причини всичко. Ако ме беше послушал, смяташ ли, че щяха да стигнат до тук?

Думите му ме жегнаха, но аз настоях:

— Ами ти, Пистильо? Кой укри връзката с Лора Емърсън…

— Хей, не съм дошъл да си играем на въпроси и отговори. Още тази нощ отиваш в затвора. И не се залъгвай, ще уредя да те осъдят.

Той тръгна към вратата.

— Пистильо! — подвикнах аз. Той се обърна. — Каква е истинската ти цел?

Той спря, приближи устни на сантиметри от ухото ми и прошепна:

— Питай брат си.

После излезе.