Харлан Коубън
Господари на нощта (50)

50

Квадрата си тръгна. Обеща да ми позвъни незабавно, щом открият нещо за Дона Уайт. Аз поех към къщи, смазан от изтощение. Когато стигнах до вратата на апартамента, пъхнах ключа в ключалката. Някой ме потупа по рамото. Подскочих стреснато.

— Не бой се, аз съм — каза тя.

Кати Милър.

Гласът й звучеше дрезгаво. Носеше шина около врата. Лицето й беше подпухнало. Под брадичката, точно над края на шината, зърнах тъмнолилави и жълти петна.

— Добре ли си? — попитах аз.

Тя кимна.

Прегърнах я плахо, твърде плахо — само с ръцете, от разстояние, защото се боях да не й причиня болка.

— Няма да се строша — каза тя.

— Кога те изписаха? — попитах аз.

— Преди няколко часа. Не бива да се задържам. Ако баща ми разбере къде съм…

Вдигнах ръка.

— Не продължавай, разбрах.

Бутнахме вратата и влязохме. Тя примижаваше от болка на всяка крачка. Насочихме се към дивана. Попитах я дали иска нещо за пиене. Тя отказа.

— Сигурна ли си, че не трябваше да останеш в болницата?

— Казват, че съм добре, но трябва да си почивам.

— Как се измъкна от баща си?

Тя опита да се усмихне.

— Вироглава съм.

— Виждам.

— И го излъгах.

— Не се и съмнявам.

Тя завъртя очи наоколо — не можеше да помръдне глава — и се просълзи.

— Благодаря ти, Уил.

Поклатих глава.

— Все си мисля, че вината беше изцяло моя.

— Глупости — каза тя.

Настаних се по-удобно.

— По време на нападението ти извика името Джон. Поне така ми се стори.

— И полицаите казват същото.

— Не помниш ли?

Тя поклати глава.

— А какво помниш?

В очите й бликнаха сълзи.

— Помня ръцете върху гърлото си. — Тя се загледа настрани. — Бях заспала. После някой ме сграбчи за шията. Спомням си как се задъхвах.

Гласът й притихна.

— Знаеш ли кой е Джон Аселта? — попитах аз.

— Да. Беше приятел на Джули.

— Може ли да си имала предвид него?

— Когато съм викала името Джон? — Тя се замисли. — Просто не знам, Уил. Защо?

— Мисля… — Спомних си обещанието пред Пистильо да я държа настрани. — Мисля, че той може да има нещо общо с убийството на Джули.

Тя прие това, без да трепне.

— Като казваш нещо общо…

— Нищо повече не мога да кажа в момента.

— Говориш като ченге.

— Преживях щура седмица — казах аз.

— Хайде, разправяй какво откри.

— Знам, че си любопитна, но според мен трябва да слушаш лекарите.

Тя ме изгледа сърдито.

— Това пък какво беше?

— Мисля, че трябва да си почиваш.

— Искаш да стоя настрани, така ли?

— Да.

— Боиш се, че мога пак да пострадам.

— Да, много се боя.

Очите й пламнаха.

— Мога да се грижа за себе си.

— Без съмнение. Но в момента сме стъпили на много опасен терен.

— А досега къде бяхме?

Добре казано.

— Слушай, трябва да ми се довериш.

— Уил?

— Да.

— Няма да се отървеш от мен толкова лесно.

— Не искам да се отърва от теб — казах аз. — Но трябва да те предпазя.

— Не можеш — тихо отвърна тя. — Знаеш го.

Не отговорих. Кати се премести по-близо до мен.

— Длъжна съм да стигна до края. Тъкмо ти би трябвало да ме разбереш.

— Разбирам те.

— Тогава?

— Обещах да не казвам никому.

— На кого обеща?

Поклатих глава.

— Довери ми се, става ли?

Тя се изправи.

— Не става.

— Опитвам се…

— Щеше ли да ме послушаш, ако ти бях казала да се дръпнеш?

Забих поглед в килима.

— Нищо не мога да кажа.

Тя тръгна към вратата.

— Чакай малко — казах аз.

— Нямам време — рязко отсече тя. — Баща ми ще се чуди къде съм.

Станах от дивана.

— Обади ми се, моля те.

Продиктувах й номера на клетъчния си телефон. Вече бях научил нейния наизуст.

Тя излезе и затръшна вратата.

 

 

Кати Милър излезе на тротоара. Шията я болеше ужасно. Знаеше, че прибързва, но нямаше друг начин. Кипеше от гняв. Нима се бяха докопали и до Уил? До неотдавна това изглеждаше невъзможно, но кой знае дали и той не беше същата стока като останалите. А може би не. Може би искрено вярваше, че я защитава.

Значи сега трябваше да е още по-предпазлива.

Гърлото й беше пресъхнало. Искаше да пийне нещо, но всяка глътка й причиняваше болка. Запита се кога ли ще свърши всичко. Дано да е по-скоро. Но така или иначе щеше да продължи до края. Беше си го обещала. Нямаше път назад, нямаше отстъпление, докато убиецът на Джули не си получи заслуженото по един или друг начин.

Тя тръгна на юг до Осемнайсета улица, после продължи на запад през месарските квартали. Беше настанал тихият период между дневното разтоварване и зловещото среднощно оживление. Целият град беше подобен театър с по две различни представления дневно, с различни сценарии, декори и дори артисти. Но денем, нощем или привечер, тази улица неизменно вонеше на прогнило месо. От мириса на разложена плът не можеше да се избяга. Животинска или човешка, запита се Кати.

Отново я обзе паника.

Тя спря и се помъчи да прогони страха. Да прогони усещането за онези ръце, които се вкопчваха в гърлото й, играеха си, отпускаха за момент и отново я лишаваха от въздух. Такава мощ срещу такова безсилие. Той бе спрял дъха й. Не биваше да го забравя. Бе стискал, докато тя спря да диша, докато жизнените сили започнаха да се изцеждат от тялото й.

Също както бе станало с Джули.

Беше тъй унесена в ужасния спомен, че усети присъствието му едва когато той я хвана за лакътя. Рязко се завъртя.

— Какво, по дя…

Призрака не разхлаби пръсти.

— Разбрах, че си ме викала — изрече той с мекия си котешки глас. После се усмихна и добави: — Е, ето ме.