Харлан Коубън
Господари на нощта (45)

45

Филип Макгуейн наля бренди.

Трупът на младия адвокат Кромуел бе изчезнал. Джошуа Форд лежеше като парцал. Беше жив и дори в съзнание, но не помръдваше.

Макгуейн подаде едната чаша на Призрака. После седна до него и отпи дълга глътка. Призрака обгърна чашата с длани и се усмихна.

— Какво? — попита Макгуейн.

— Хубаво бренди.

— Да.

Призрака се вгледа в питието.

— Спомних си как се криехме в горичката зад хълма и пиехме най-евтината бира, която можехме да намерим. Помниш ли, Филип?

— „Шлиц“ и „Олд Милуоки“ — каза Макгуейн.

— Аха.

— Кен имаше приятел в магазина за алкохол. Онзи дори не му искаше документ.

— Хубави времена — каза Призрака.

Макгуейн повдигна чашата си.

— Това е по-добро.

— Мислиш ли? — Призрака отпи малка глътка. Затвори очи и преглътна. — Чувал ли си теорията, че всеки наш избор разцепва света на алтернативни вселени?

— Да.

— Често се питам дали има светове, където ставаме други… или напротив, обречени сме, така или иначе, да стигнем до тук?

Макгуейн се разсмя тихичко.

— Не си се размекнал, нали, Джон?

— Ни най-малко — каза Призрака. — Но в мигове на откровение неволно се питам дали непременно трябва да е така.

— Ти обичаш да причиняваш болка, Джон.

— Така е.

— Винаги си обичал.

Призрака се замисли.

— Не, невинаги. Но, разбира се, по-важният въпрос е защо.

— Защо обичаш да причиняваш болка?

— Не само да причинявам болка. Обичам да убивам хората бавно. Предпочитам удушаването, защото това е ужасен начин да умреш. Не е бързо като куршума. Или като внезапен удар с нож. Човек буквално се бори за сетната глътка въздух. Чувства как му отнемат животворния кислород. Причинявам им го отблизо, гледам ги как се борят да дишат, но така и не успяват.

— Гледай ти, гледай ти. — Макгуейн остави чашата. — Сигурно си душата на всяка компания, Джон.

— О, така си е — кимна Призрака. После отново стана сериозен. — Но защо, Филип, защо това ме вълнува? Какво се е случило с мен, с моя морален компас, та се чувствам най-жив, докато отнемам нечий дъх?

— Няма да обвиниш татко си, нали, Джон?

— Не, би било твърде елементарно. — Той остави питието и погледна Макгуейн. — Щеше ли да ме убиеш, Филип? Щеше ли да ме убиеш, ако не бях очистил двамата на гробището?

Макгуейн реши да признае истината.

— Не знам — каза той. — Вероятно.

— А си ми най-добрият приятел — каза Призрака.

— Вероятно и ти на мен.

Призрака се усмихна.

— Голяма работа сме, нали, Филип?

Макгуейн не отговори.

— Запознах се с Кен, когато бях на четири години — продължи Призрака. — Всички деца в квартала бяха предупредени да не припарват до нашата къща. Аселта са лоши хора — така им разправяха. Знаеш как беше.

— Знам — потвърди Макгуейн.

— Но Кен го привличаше точно това. Той обичаше да изследва нашата къща. Помня как открихме пистолета на моя старец. Мисля, че бяхме шестгодишни. Помня как го държах. Чувството за сила. Омагьосваше ни. Веднъж уплашихме с пистолета Ричард Върнър… едва ли го помниш, техните се преместиха, когато беше в трети клас. Отвлякохме го и го завързахме. Той се разплака и напълни гащите.

— А на теб ти хареса.

Призрака бавно кимна.

— Може би.

— Имам един въпрос — каза Макгуейн.

— Слушам те.

— Щом баща ти е имал пистолет, защо намушка Даниъл Скинър с кухненски нож?

Призрака поклати глава.

— Не ми се говори за това.

— Вечно не ти се говори.

— Точно така.

— Защо?

Призрака отговори уклончиво:

— Моят старец разбра, че си играем с пистолета. Смаза ме от бой.

— Често го правеше.

— Да.

— Опитвал ли си някога да му отмъстиш? — попита Макгуейн.

— На баща си ли? Не. Твърде жалък беше, за да го мразя. Така и не се оправи, след като майка ни си замина. Все я чакаше да се върне. Дори се подготвяше за това. Когато беше пиян, сядаше сам на дивана, разговаряше с нея, смееше се, после заплакваше. Тя му разби сърцето. Причинявал съм страшна болка на хората, Филип. Виждал съм как се молят да ги убия. Но не вярвам някога да съм чувал нещо тъй жално като неговите ридания за майка ми.

Долу на пода Джошуа Форд глухо изстена. Не му обърнаха внимание.

— Къде е сега баща ти? — попита Макгуейн.

— В Чайен, Уайоминг. Вече не пие. Намери си свястна жена. Сега е бръмнал на тема религия. Господ вместо алкохола — поредната наркомания.

— Обаждаш ли му се?

Гласът на Призрака бе съвсем тих.

— Не.

Мълчаливо надигнаха чантите.

— Ами ти, Филип? Ти не беше беден. Не те биеха. Вашите бяха добри хора.

— Родители като родители — кимна Макгуейн.

— Знам, че чичо ти беше от занаята. Той те привлече. Но можеше да си избереш и друг път. Защо не го стори?

Макгуейн се изкиска.

— Какво? — попита Призрака.

— С теб сме по-различни, отколкото мислех.

— В какъв смисъл?

— Ти съжаляваш — каза Макгуейн. — Вършиш го, наслаждаваш се, много те бива. Но се смяташ за въплъщение на злото. — Той изведнъж надигна глава. — Боже мой.

— Какво?

— Ти си бил по-опасен, отколкото смятах, Джон.

— Защо?

— Не си се върнал заради Кен — каза Макгуейн. После добави по-тихо: — Дошъл си за онова дете, нали?

Призрака отпи дълга глътка. Не отговори.

— Говориш ми за избори и алтернативни вселени — продължи Макгуейн. — Мислиш си, че ако Кен бе умрял през онази нощ, всичко щеше да бъде различно.

— Наистина щеше да е алтернативна вселена — каза Призрака.

— Но може би не по-добра — възрази Макгуейн. Помълча. — Е, и сега какво?

— Ще ни трябва съдействието на Уил. Само той може да измъкне Кен от скривалището му.

— Той няма да ни помогне.

Призрака се навъси.

— Не очаквах от теб такава заблуда.

— Баща му? — попита Макгуейн.

— Не.

— Сестра му?

— Много е далече — каза Призрака.

— Но все пак имаш идея?

— Помисли малко — каза Призрака.

Макгуейн се замисли. После разбра и на лицето му цъфна усмивка.

— Кати Милър.