Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Gone for Good, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,2 (× 55 гласа)

Информация

Сканиране
Internet (2014)
Разпознаване и корекция
egesihora (2015)

Издание:

Харлан Коубън. Господари на нощта

Американска. Първо издание

ИК „Бард“, София, 2002

Коректор: Мария Трифонова

ISBN: 954-585-399-9

История

  1. — Добавяне

39

Исках да потегля към болницата и да проверя как е Кати. Квадрата поклати глава и каза, че идеята не е добра. Баща й бил там и не желаел да напусне. Наел въоръжена охрана да стои пред вратата. Разбирах го. Мистър Милър не бе успял да опази едната си дъщеря. Никога нямаше да позволи да се случи нещо и с другата.

Свързах се с болницата от клетъчния телефон на Квадрата, но телефонистката каза, че стаята не приема разговори. Позвъних на един местен цветар и поръчах да й пратят букет с пожелания за скорошно оздравяване. Изглеждаше ужасно тъпо и примитивно — едва не са удушили Кати в моя апартамент, а аз й пращам кошница цветя, плюшено мече и балон-сърчице на клечка — но това бе единственият начин да й дам да разбере, че мисля за нея.

Квадрата караше собствената си кола, венецианско синьо „Купе дьо Вил“ модел шейсет и осма година, което изглеждаше горе-долу толкова незабележимо, колкото би бил нашият приятел Ракел-Роско на събрание на „Дъщерите на революцията“. Както винаги, минаването през тунела „Линкълн“ представляваше истинско изпитание. Хората твърдят, че уличното движение ставало все по-лошо. Лично аз не съм чак толкова сигурен. Когато бях малък, всяка неделя пълзяхме през тунела със семейната кола. Спомням си колко мудно бе това пътуване през мрака, където от тавана висяха глупавите жълти предупредителни знаци, сякаш се нуждаехме някой да ни напомня, че трябва да караме бавно; помня стъклената кабина със служител в нея и покритите със сажди керамични плочки в мътно жълт цвят; помня как всички тревожно се взирахме напред да зърнем първия лъч дневна светлина, как най-сетне тежките гумени разделители се вдигаха да ни приветстват и ние се изкачвахме към една друга реалност, към света на небостъргачите, сякаш бяхме минали през тунел в пространството. Отивахме в цирка на Барнъм и Бейли или в мюзикхола „Рейдио Сити“ на някое от онези представления, които те зашеметяват през първите десет минути, а после си умираш от скука, висяхме на опашка за театрални билети с намаление, ровехме се из книгите в голямата книжарница „Барне и Ноубъл“ (мисля, че по онова време тя беше единствена), посещавахме Природонаучния музей или някое събитие на открито — мама харесваше най-много Септемврийското изложение на книгата на Пето Авеню.

Баща ми мърмореше за калпавото, движение, липсата на места за паркиране и вездесъщата мръсотия, но майка ми обичаше Ню Йорк. Тя копнееше за театрите, изкуствата и звънката градска суматоха. Съни бе успяла да се смали, за да намери място в задрямалата крайградска среда, но мечтите й, тия отдавна потискани копнежи, продължаваха да се спотайват под спокойната маска. Знам, че тя ни обичаше, ала понякога, докато седях зад нея в колата и гледах как се озърта навън през стъклото, почвах да се питам дали не би била по-щастлива без нас.

— Много хитро се сети — каза Квадрата.

— За кое?

— Че Соней е ревностна почитателка на Квадратната йога.

— Как мина?

— Обадих се на Соней и й обясних какъв е проблемът. Тя рече, че в „Куик Гоу“ командват двама братя, Иън и Ноа Мюлер. Завъртя им един телефон, каза какво иска и…

Квадрата сви рамене.

Аз поклатих глава.

— Ти си невероятен.

— Да. Такъв съм.

Управлението на „Куик Гоу“ се намираше в един склад край шосе 3 насред блатата в северната част на Ню Джърси. Хората често се присмиват на Ню Джърси, защото най-често употребяваните пътища пресичат тъкмо най-грозните местности на тъй наречения Градински щат. Аз съм от запалените защитници на родния край. По-голямата част от Ню Джърси е неописуемо красива, но критиците имат право в две отношения. Първо, градовете ни са отчайващо занемарени. Трентън, Нюарк, Атлантик Сити — всичките са за окайване. Малцина ги уважават. Да вземем например Нюарк. Имам приятели, които са израснали в Куинси, Масачузетс. Винаги казват, че са от Бостън. Имам приятели, които са израснали в Брин Моур. Винаги казват, че са от Филаделфия. Аз израснах само на петнайсет километра от центъра на Нюарк. Но нито казвам, нито съм чувал някой да казва, че е от Нюарк.

Второ — каквото и да говорят останалите — блатата в северната част на Джърси определено миришат. Миризмата често е слаба, но винаги се усеща. Не е приятна. Не прилича на природните миризми. Носи дъх на пушеци, химикали и препълнени септични ями. Точно този мирис ни посрещна, когато слязохме от колата край склада на „Куик Гоу“.

— Ти ли пръдна? — попита Квадрата.

Погледнах го.

— Майтап бе, само се мъча да облекча напрежението — рече той и ме поведе към склада.

Братя Мюлер въртяха бизнес за около двеста милиона долара, но споделяха мъничка канцелария насред огромното складово помещение. Бюрата им, купени сякаш на разпродажба от някоя прогимназия, бяха опрени едно срещу друго. Дървените им столове датираха още отпреди появата на ергономичната мебел. В канцеларията нямаше нито компютри, нито факсове или фотокопирни машини — само бюрата, няколко високи метални шкафа и два телефона. И четирите стени бяха стъклени. Братята обичаха да гледат контейнерите и електрокарите. Пет пари не даваха, че някой може да ги зяпа отвън.

Двамата си приличаха и на външен вид, и по облекло — тесни черни панталони, бели ризи и бели престилки. Ризите бяха разкопчани и разкриваха прошарените косми по гърдите им, щръкнали като стоманена вълна. Щом влязохме, братята се изправиха и посрещнаха Квадрата с широки усмивки.

— Вие сигурно сте учителят на мис Соней, Квадратния йога — каза единият.

Квадрата отвърна с дълбокомислено кимване.

Двамата се втурнаха да му стискат ръката. Нямаше да се учудя, ако бяха паднали на колене.

— Наредихме незабавно да ни доставят записите — каза по-високият брат, явно търсейки одобрение.

Квадрата го удостои с още едно кимване. Двамата ни поведоха напред по циментовия под. Наоколо бибипкаха и бръмчаха електрокари. През грамадната врата влизаха и излизаха камиони. Братята поздравяваха всички по пътя си и работниците отговаряха на поздравите.

Влязохме в стаичка без прозорци, където имаше вехта маса, голяма кафеварка и раздрънкана метална количка с телевизор и видеокасетофон. По-високият брат включи телевизора. Раздаде се прашене и по екрана заиграха снежинки. Той зареди касета във видеото.

— Този запис покрива дванайсет часа. Казвате, че човекът е бил в магазина около три следобед, нали така?

— Така ни осведомиха — отвърна Квадрата.

— Нагласих записа на три без петнайсет. Лентата върви много бързо, защото камерите заснемат само по един кадър на три секунди. А и пренавиването не работи, съжалявам. Освен това нямаме дистанционно, тъй че просто натиснете бутона за възпроизвеждане и чакайте. Предполагаме, че ще искате да останете сами, затова си тръгваме. Останете колкото искате.

— Може би ще се наложи да задържим касетата — каза Квадрата.

— Няма проблеми. Ще ви направим копие.

— Благодаря.

Единият брат отново се вкопчи в ръката на Квадрата. Другият — не си измислям — се поклони. После останахме сами. Пристъпих до видеото и натиснах бутона за възпроизвеждане. Снежинките изчезнаха. Шумът също. Повъртях копчето за звука, но звук естествено нямаше.

Кадрите бяха черно-бели. Датата и часът се виждаха в долната част на екрана. Камерата гледаше отгоре към касата, зад която работеше млада жена с дълга руса коса. Отсечените й движения на интервали от три секунди леко ме замаяха.

— Как ще разпознаем този Оуен Енфийлд? — попита Квадрата.

— Ще гледаме за мъж на около четирийсет години с къса подстрижка.

След малко осъзнах, че задачата може да се окаже по-лесна, отколкото предполагах. Клиентите бяха предимно в напреднала възраст, облечени като за голф. Зачудих се дали Стоунпойнт не е пенсионерско градче. Мислено си отбелязах да питам Ивон Стърно.

В 15:08:15 засякохме Енфийлд. Или по-точно гърба му. Беше по шорти и бяла риза с къси ръкави. Мина покрай касата и се отправи към дъното на магазина. Зачакахме. В 15:09:24 предполагаемият Оуен Енфийлд изникна иззад щандовете и пое обратно към дългокосата блондинка. Носеше хляб и двулитрова бутилка мляко. Протегнах ръка над бутона за паузата, готов всеки момент да спра кадъра и да се вгледам внимателно.

Но не се наложи.

Козята брадичка би могла да ме заблуди, както и късо подстриганата прошарена коса. Ако гледах случайно записа или се разминавах с човека на оживена улица, можеше и да не го забележа. Но в момента и дума не ставаше за случайност. Бях съсредоточен. И веднага разбрах. Въпреки всичко натиснах паузата.

15:09:51.

Всички съмнения отлетяха. Стоях като вкаменен. Не знаех дали да се радвам, или да плача. Обърнах се към Квадрата. Той не гледаше екрана, а мен. Кимнах, потвърждавайки предположението му.

Оуен Енфийлд бе моят брат Кен.