Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Gone for Good, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,2 (× 55 гласа)

Информация

Сканиране
Internet (2014)
Разпознаване и корекция
egesihora (2015)

Издание:

Харлан Коубън. Господари на нощта

Американска. Първо издание

ИК „Бард“, София, 2002

Коректор: Мария Трифонова

ISBN: 954-585-399-9

История

  1. — Добавяне

33

Шийла и Джули бяха членували в девическото дружество „Чи Гама“. Все още не бях върнал наетата кола, тъй че с Кати решихме да предприемем двучасовото пътуване до колежа в Хавъртън, Кънектикът, и да видим какво ще узнаем там.

Сутринта се бях свързал с деловодството на колежа, за да проверя някои факти. Научих, че по онова време ръководител на девическото дружество била някоя си Роуз Бейкър. Преди три години мисис Бейкър се пенсионирала, но живеела точно срещу колежа. Именно тя щеше да бъде основен обект на нашето разследване.

Спряхме пред сградата на дружеството. Помнех го от някогашните си епизодични посещения в колежа. Отдалече си личеше, че зданието е приютило някаква женска организация. Беше в онзи псевдоантичен стил отпреди Втората световна война с цял куп заоблени бели колони, които му придаваха женствен вид. Приличаше на сватбена торта.

Жилището на Роуз Бейкър беше, меко казано, далеч по-скромно. Личеше си, че отначало къщата е замислена като малка вила, но по време на строежа са й придали по-строги очертания. Някогашният червен цвят бе придобил мътно глинест оттенък. Дантелените перденца на прозорците изглеждаха като раздрани от котка. Керемидите се ронеха, сякаш къщата страдаше от хроничен косопад.

При други обстоятелства бих уговорил среща. По телевизията никога не го правят. Детективът звъни и човекът непременно си е у дома. Винаги съм го смятал за нереално и скалъпено, но сега може би разбирах нещата малко по-добре. Първо, приказливата дама от деловодството ме уведоми, че Роуз Бейкър рядко излиза и още по-рядко остава задълго навън. Второ — и според мен по-важно — ако се свържех с Роуз Бейкър и тя попиташе защо желая да се срещнем, какво можех да отговоря? Здрасти, дайте да си побъбрим за убийства. Не, по-добре да цъфнем изневиделица и да видим какво ще излезе. Ако я нямаше, можехме да се поровим из библиотечните архиви, или да посетим девическото дружество. Нямах представа дали ще открием нещо, но в края на краищата действахме напосоки.

Докато наближавахме къщата на Роуз Бейкър, неволно ме жегна завист към студентите с раници, които сновяха насам-натам. Имах чудесни спомени от колежа. Харесвах всичко в него. Обичах да се мотая с разхайтени приятели. Обичах да живея самостоятелно, да пера, когато ми скимне, да ям пица след полунощ. Обичах да си приказвам с либералните дългокоси преподаватели. Обичах да споря за измислени неща и за суровите житейски истини, които никога не припарваха в уютното ни студентско градче.

Когато стигнахме до оптимистичната шарена изтривалка на прага, чух през дървената врата да долита позната песен. Звукът бе приглушен, но ми приличаше на Елтън Джон — по-точно песента „Свещ под вятъра“ от класическия двоен албум „Сбогом, жълт тухлен път“. Почуках на вратата.

— Един момент — подвикна отвътре напевен женски глас.

След няколко секунди вратата се отвори. Роуз Бейкър се оказа на възраст някъде над седемдесетте и за моя изненада облечена като за погребение. Цялото й облекло, от широкополата шапка с воал до ниските, удобни обувки, беше в черно. Ружът по лицето й изглеждаше щедро нанесен с аерозол. Устата й приличаше на идеално изписана буква „о“, очите — на големи червени чинийки, а по лицето сякаш завинаги бе застинало стреснато изражение.

— Мисис Бейкър? — попитах аз.

Тя повдигна воала.

— Да.

— Името ми е Уил Клайн. Това е Кати Милър.

Огромните очи се завъртяха към Кати и я фиксираха.

— В неподходящ момент ли идваме? — попитах аз.

Въпросът като че я изненада.

— Съвсем не.

— Ако нямате нищо против, бихме искали да поговорим.

— Кати Милър — повтори тя, без да откъсва очи от нея.

— Да, госпожо — потвърдих аз.

— Сестрата на Джули.

Не беше въпрос, но все пак Кати кимна. Роуз Бейкър отвори мрежестата врата.

— Заповядайте, моля.

Последвахме я към хола. И изведнъж заковахме на място, слисани от това, което видяхме.

Принцеса Ди.

Тя беше навсякъде. Целият хол бе облепен, изпълнен, претъпкан с образа на принцеса Даяна. Разбира се, преобладаваха снимките, но имаше и сервизи за чай, възпоменателни плочи, бродирани възглавнички, лампиони, статуетки, напръстници, чаши за алкохол (каква почит!), четка за зъби (пфу!), нощна лампа, слънчеви очила, солници и какво ли не още. Осъзнах, че слушаме не оригиналното изпълнение на Елтън Джон, а осъвременения вариант в чест на принцеса Ди, допълнен със „сбогом на нашата английска роза“. Някъде бях чел, че тази версия е най-продаваната отделна песен в цялата история на музиката. Това подсказваше много неща, макар че не ми се искаше да ги знам.

— Помните ли как умря принцеса Даяна? — попита Роуз Бейкър.

Погледнах Кати. Тя погледна мен. Кимнахме едновременно.

— А помните ли как скърбеше светът?

Пак се спогледахме. И пак кимнахме.

— За повечето хора скръбта, жалейката беше само краткотрайна прищявка. Трая няколко дни, може би седмица или две. А после… — Тя щракна с пръсти като фокусник и очите й станаха още по-големи. — … им мина. Сякаш изобщо не е съществувала.

Тя ни погледна, изчаквайки да кимнем или да зацъкаме. Помъчих се да не направя гримаса.

— Но за някои от нас Даяна, принцеса Уелска, беше истински ангел. Може би прекалено добра за този свят. Никога няма да я забравим. Ще поддържаме нейния пламък.

Тя избърса очи. Хрумна ми много подходяща реплика, но се удържах.

— Моля, седнете — каза тя. — Ще желаете ли чай?

Ние любезно отклонихме поканата.

— А малко бисквити?

Без да чака отговор, тя извади чиния с курабийки във формата — о, ужас! — на принцеса Даяна в профил. Короната беше от шоколадови пръчици. И двамата отказахме. Не бяхме в настроение да хрупаме покойната Ди. Реших да действам направо.

— Мисис Бейкър — започнах аз, — помните ли сестрата на Кати?

— Да, разбира се. — Тя остави чинията. — Помня всички момичета. Моят съпруг Франк — той преподаваше английски тук — почина през 1969 година. Нямахме деца. Всичките ми роднини бяха починали. За двайсет и шест години целият ми живот се съсредоточи около девическото дружество и момичетата.

— Разбирам — казах аз.

— А Джули… късно нощем, когато лежа в тъмното, най-често виждам нейното лице. Не само защото беше необикновено дете — наистина беше така, — а, разбира се, заради онова, което я сполетя.

— Имате предвид убийството?

Тъпо казано, но все още бях начинаещ детектив. Просто исках да продължи да приказва.

— Да. — Роуз Бейкър се пресегна и хвана ръката на Кати. — Такава трагедия. Толкова ти съчувствам за загубата.

— Благодаря — каза Кати.

Колкото и грубо да прозвучи, неволно се запитах наум: да, трагедия — но сред този царствен миш-маш има ли място изобщо за покойната Джули… или за съпруга и близките на Роуз Бейкър?

— Мисис Бейкър, помните ли още едно момиче от дружеството на име Шийла Роджърс? — попитах аз.

Лицето й се изопна.

— Да — потвърди тя малко по-рязко. — Да, помня я.

От нейната реакция ставаше очевидно, че не е чула за убийството. Реших засега да не й казвам. Трябваха ни честни отговори. Ако й кажех, че Шийла е мъртва, можеше да подслади истината. Преди да продължа, мисис Бейкър вдигна ръка.

— Може ли да задам един въпрос?

— Разбира се.

— Защо ме питате точно сега? — Тя погледна Кати. — Всичко бе тъй отдавна.

Кати взе думата.

— Опитвам се да открия истината.

— Истината за какво?

— Докато беше тук, сестра ми се промени.

Роуз Бейкър затвори очи.

— Не ти трябва да чуваш това, мое дете.

— Трябва — настоя Кати и отчаянието в гласа й бе тъй силно, че сякаш прозорците зазвъняха. — Моля ви. Трябва да знаем.

Роуз Бейкър поседя още малко със затворени очи. После кимна замислено и ги отвори. Скръсти ръце в скута си.

— На колко години си?

— На осемнайсет.

— И Джули беше на толкова, когато пристигна. — Роуз Бейкър се усмихна. — Приличаш на нея.

— Така казват.

— Така казват. Джули озаряваше всичко наоколо. В много отношения ми напомня самата Даяна. И двете бяха красиви. И двете бяха необикновени — почти божествени. — Тя пак се усмихна и размаха пръст. — Да, но и двете си имаха дива жилка. И двете бяха безкрайно упорити. Джули беше добро момиче. Мила и много умна. Беше отлична студентка.

— И все пак не завърши — вметнах аз.

— Да.

— Защо?

Тя обърна очи към мен.

— Принцеса Ди се опитваше да бъде твърда. Но никой не може да овладее ветровете на съдбата. Те веят както си искат.

— Не ви разбирам — каза Кати.

От стенния часовник с образа на принцеса Ди долетя глуха имитация на камбаните на Биг Бен. Роуз Бейкър изчака звука да заглъхне. После каза:

— В колежа хората се променят. За пръв път си далеч от дома, за пръв път зависиш само от себе си… — Тя се унесе в мисли и аз едва не я подканих да продължи. — Не, не се изразявам добре. Отначало Джули беше чудесна, но после… после започна да се отдръпва. От всички ни. Пропускаше лекции. Скъса с приятеля си от гимназията. Не че беше необичайно. Случва се почти на всички момичета в първи курс. Но при нея дойде толкова късно. През последната година, ако не греша. Мисля, че тя наистина го обичаше.

Преглътнах, но не казах нищо.

— Преди малко ме попитахте за Шийла Роджърс — каза Роуз Бейкър.

— Да — кимна Кати.

— Тя й повлия зле.

— Как така?

— Когато Шийла дойде при нас през онази година… — Роуз докосна с пръст брадичката си и килна глава настрани, сякаш току-що й бе хрумнало нещо ново — … е, може би тя донесе ветровете на съдбата. Като папараците, заради които лимузината на Даяна вдигна такава скорост. Или като онзи ужасен шофьор Хенри Пол. Знаете ли, че нивото на алкохол в кръвта му беше три пъти над допустимото?

— Значи Шийла и Джули се сприятелиха? — опитах се да я насоча аз.

— Да.

— Бяха съквартирантки, нали?

— Да, за известно време. — Очите й се навлажниха. — Не искам да прозвучи мелодраматично, но Шийла Роджърс донесе нещо лошо в „Чи Гама“. Трябваше да я изхвърля. Сега го знам. Но нямах доказателства срещу нея.

— Какво беше сторила?

Тя пак поклати глава.

Замислих се. През първата година Джули ме посети в „Амхърст“. Но не подкрепи желанието ми да дойда в Хавъртън, което бе малко странно. Спомних си последния път, когато бяхме заедно. Вместо да останем в студентското градче, тя намери тихо гнезденце в един пансион. Тогава ми се стори романтично. Разбира се, сега виждах всичко с други очи.

Три седмици по-късно Джули скъса с мен по телефона. Но гледайки от днешния ден, виждах, че по време на последната ни среща тя се държеше странно и апатично. Останахме в пансиона само една нощ и дори когато се любехме, усещах как се отдръпва от мен. Оправда се с многото учене, каза, че зубрела като луда. Повярвах й просто защото исках да вярвам.

Погледнато днес, всичко ставаше очевидно като две и две. Шийла бе дошла тук веднага след насилието на Луис Кастман, след улицата и наркотиците. Подобен живот не се загърбва лесно. Предполагах, че е донесла със себе си част от онази тиня. Не е нужно много, за да отровиш извора. Шийла идва през първата година на Джули. Джули почва да се държи хаотично.

Всичко се връзваше.

Опитах да подходя от друг ъгъл.

— Шийла Роджърс завърши ли?

— Не, и тя отпадна.

— Едновременно с Джули?

— Дори не съм сигурна дали някоя от двете беше официално изключена. Джули просто престана да посещава лекции към края на годината. Почти не напускаше стаята си. Спеше до обяд. Когато се опитах да я притисна — гласът й изтъня, — тя се изнесе.

— Къде отиде?

— Взе си квартира извън студентското градче. Заедно с Шийла.

— А кога точно отпадна Шийла Роджърс?

Роуз Бейкър се престори, че мисли. Казвам престори се, защото виждах, че много добре знае отговора и само разиграва представление.

— Мисля, че Шийла напусна след смъртта на Джули.

— След колко време? — попитах аз.

Тя наведе очи.

— Не помня да съм я виждала след убийството.

Погледнах Кати. Й тя бе свела очи към пода. Роуз Бейкър вдигна трепереща ръка пред устата си.

— Знаете ли къде отиде Шийла? — попитах аз.

— Не. Стигаше ми, че я няма.

Тя вече не ни поглеждаше. Това започна да ме смущава.

— Мисис Бейкър.

Тя продължаваше да седи с наведена глава.

— Мисис Бейкър, какво друго стана?

— Защо сте тук? — попита тя.

— Казахме ви. Искаме да знаем…

— Да, но защо точно сега?

Аз и Кати се спогледахме. Тя кимна. Обърнах се към Роуз Бейкър и казах:

— Вчера Шийла Роджърс бе намерена мъртва. Убита.

Стори ми се, че не е чула. Роуз Бейкър гледаше втренчено парче черно кадифе с бродирана Даяна — нелепа и ужасяваща репродукция. Зъбите на Даяна бяха сини, а кожата й напомняше тен на алкохолик. Роуз се взираше в нея и аз отново се замислих над факта, че в стаята няма снимки нито на съпруга й, нито на роднини, нито на момичета от дружеството. Само тази мъртва задморска чужденка. И се зачудих как успявам да се справя с толкова много смърт, как продължавам да гоня сенки, за да отклоня болката. Дали и тук не ставаше нещо подобно?

— Мисис Бейкър.

— И тя ли е удушена като другите?

— Не — казах аз. После млъкнах. Завъртях се към Кати. И тя бе чула. — „Другите“ ли казахте?

— Да.

— Кои други?

— Джули беше удушена — каза тя.

— Вярно.

Раменете й провиснаха. Бръчките по лицето й изведнъж станаха по-отчетливи, проникнаха по-надълбоко в плътта. Нашето посещение бе освободило демони, които тя криеше в кутии или може би затрупваше под купища образи на принцеса Ди.

— Не знаете за Лора Емърсън, нали?

Ние с Кати пак се спогледахме.

— Не — казах аз.

Роуз Бейкър отново зашари с поглед по стените.

— Сигурни ли сте, че не искате чай?

— Моля ви, мисис Бейкър. Коя е Лора Емърсън?

Роуз Бейкър стана и закуцука към камината. Посегна и нежно плъзна пръсти по един керамичен бюст на Ди върху лавицата.

— Още едно момиче от дружеството — каза тя. — Лора беше с един курс след Джули.

— Какво стана с нея? — попитах аз.

Тя забеляза някакво петънце по керамиката. Изстърга го с нокът.

— Откриха я мъртва близо до дома й в Северна Дакота. Осем месеца преди Джули. И тя беше удушена.

Ледени ръце се впиха в краката ми и ме задърпаха надолу. Кати бе пребледняла. Тя ме погледна и сви рамене, за да покаже, че чува това за пръв път.

— Откриха ли кой е убиецът? — попитах аз.

— Не — каза Роуз Бейкър. — Така и не го откриха.

Опитах се да пресея думите й, да обработя новите данни, да схвана какво означават.

— Мисис Бейкър, разпитваха ли ви от полицията след убийството на Джули?

— Не от полицията — каза тя.

— Но някой ви разпита?

Тя кимна.

— Двама души от ФБР…

— Помните ли имената им?

— Не.

— Питаха ли за Лора Емърсън?

— Не. Но аз все пак им казах.

— Какво казахте?

— Напомних им, че и друго момиче е било удушено.

— А те как реагираха?

— Казаха да си мълча. Многото приказки можели да провалят разследването.

Прекалено бързо, помислих си аз. Всичко ме връхлиташе прекалено бързо. Просто не се поддаваше на обмисляне. Три млади жени бяха мъртви. Три жени от едно и също девическо дружество, и трите удушени. Ако това не беше схема, значи просто не знаех какво е. А схемата означаваше, че убийството на Джули не е случаен, отделен насилствен акт, както ни внушаваше ФБР… както внушаваше на целия свят.

И най-лошото — онези от ФБР го знаеха. Бяха ни лъгали през всички тези години.

Сега въпросът беше защо.