Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Gone for Good, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,2 (× 55 гласа)

Информация

Сканиране
Internet (2014)
Разпознаване и корекция
egesihora (2015)

Издание:

Харлан Коубън. Господари на нощта

Американска. Първо издание

ИК „Бард“, София, 2002

Коректор: Мария Трифонова

ISBN: 954-585-399-9

История

  1. — Добавяне

56

Нора се обади на Квадрата по клетъчния телефон. Обясни му накратко събитията около своето изчезване. Квадрата слушаше, без да я прекъсва, и в същото време караше към нея. Срещнаха се пред сградата „Метрополитън Лайф“ на Парк Авеню.

Тя скочи в микробуса и го прегърна. Беше толкова хубаво да се върне към предишния си живот.

— Не можем да търсим помощ от полицията — каза Квадрата.

Тя кимна.

— Уил беше категоричен в това отношение.

— Тогава как да му помогнем?

— Не знам. Но се страхувам, Квадрат. Братът на Уил ми е разказвал за тези хора. Те със сигурност ще го убият.

Квадрата се замисли.

— Как се свързваш с Кен?

— Чрез една група за компютърни вести.

— Тогава му изпрати съобщение. Може той да измисли нещо.

 

 

Призрака стоеше на разстояние.

Времето отлиташе. Аз продължавах да бъда нащрек. Ако се отвореше дори най-малък шанс, щях да рискувам. Опипвах с длан гърлото на счупената бутилка. Репетирах на ум всевъзможни варианти. Опитвах се да преценя с какъв защитен ход може да реагира Призрака и как да го неутрализирам. Чудех се къде точно са му артериите. Къде е най-мек, най-уязвим?

Озърнах се към Кати. Тя се държеше храбро. Отново си спомних как Пистильо настояваше да не я замесвам в тази история. Прав беше. Всичко стана по моя вина. Когато Кати предложи да ми помогне, трябваше да откажа. Бях я подложил на риск. И вината ми не намаляваше от това, че се опитвах да й помогна, че разбирах колко силно желае всичко да свърши.

Трябваше да намеря начин да я спася.

Ошово се обърнах към Призрака. Той ме гледаше. Не трепнах.

— Пусни я — казах аз.

Той се прозина демонстративно.

— Сестра й беше добра към теб.

— И какво?

— Няма причини да й сториш зло.

Призрака разпери ръце и с дрезгав шепот отвърна:

— На кой му трябват причини?

Кати затвори очи. Прекратих разговора. Само влошавах положението. Погледнах часовника. Още два часа. „Дворът“ — мястото, където се събираха след часовете пушачите от гимназията — беше само на пет километра от тук. Знаех защо Призрака го е избрал. От там околностите се виждаха като на длан. Беше пусто, особено през летните месеци. И попаднеше ли веднъж жертвата там, нямаше шанс за измъкване.

Клетъчният телефон на Призрака иззвъня. Той погледна надолу с изненада, сякаш никога не бе чувал такъв звук. За пръв път видях по лицето му нещо подобно на смущение. Напрегнах се, но не посмях да посегна към счупеното стъкло. Засега изчаквах. Но бях готов.

Той щракна телефона и го вдигна до ухото си.

— Казвай.

Заслуша се. Гледах безцветното му лице. Изражението оставаше спокойно, но усещах, че нещо става. Той примига. Погледна часовника си. Мълча почти цели две минути. Накрая каза:

— Тръгвам.

Стана и пристъпи към мен. Приведе уста до ухото ми.

— Ако мръднеш от този стол, ще ме умоляваш да я убия. Разбра ли?

Кимнах.

Призрака излезе и затвори вратата зад себе си. В бараката притъмня. Слънчевите лъчи между листата бавно гаснеха. От предната страна нямаше прозорци, тъй че не знаех какво правят онези отвън.

— Какво става? — прошепна Кати.

Вдигнах пръст пред устните си и се ослушах. Чух шум от автомобилен двигател. Колата потегляте. Отново си спомних предупреждението. Не ставай от стола. Призрака не търпеше своеволия, но той така и така щеше да ни убие. За да не ставам, аз се прегънах в кръста и паднах на пода. Движението не беше от най-изящните. Приличаше по-скоро на гърч.

Озърнах се към Кати. Погледите ни се срещнаха и аз й направих знак да мълчи. Тя кимна.

Ниско приведен, аз се промъкнах към вратата. Бих пропълзял по корем като десантник, но стотиците натрошени стъкла щяха да ме накълцат. Напредвах бавно и внимавах да не се порежа.

Когато достигнах целта, притиснах глава към пода и надникнах през процепа под вратата. Видях колата да се отдалечава. Потърсих по-добър зрителен ъгъл, но не успях. Седнах и притиснах око към процепа отстрани. Той се оказа още по-тесен. Не виждах почти нищо. Надигнах се още малко и изведнъж го видях.

Шофьора.

Но къде беше Призрака?

Бързо пресметнах на ум. Двама души, една кола. Колата потегля, не ме бива много по математиката, но това означаваше, че е останал само един човек. Обърнах се към Кати и прошепнах:

— Няма го вече.

— Какво?

— Шофьорът още е тук. Значи Призрака е потеглил.

Върнах се при стола и взех парчето строшено стъкло.

Стъпвайки колкото се може по-леко от страх, че и най-малката промяна в тежестта може да разклати постройката, аз минах зад стола на Кати. Отново започнах да режа въжето.

— Какво ще нравим? — прошепна тя.

— Ти знаеш как да се измъкнем от тук — казах аз. — Ще бягаме.

— Свечерява се.

— Точно затова не бива да чакаме.

— Онзи другият може да е въоръжен — каза тя.

— И така да е. Предпочиташ ли да изчакаме Призрака?

Тя поклати глава.

— Откъде знаеш, че няма да се върне веднага?

— Не знам.

Въжето падна. Кати беше свободна. Тя разтърка изтръпналите си китки.

— Идваш ли? — попитах аз.

Тя ме погледна така, както навярно аз някога бях гледал Кен — с онази смес от надежда, страхопочитание и доверие. Помъчих се да изглеждам храбър, но никога не съм бил герой по душа. Кати кимна.

От задната страна имаше един прозорец. Планът ми беше да го отворим, да скочим навън и да се измъкнем през гората. Исках да действаме колкото се може по-тихо, но ако шофьорът ни чуеше, щяхме да побегнем. Разчитах на факта, че той не е въоръжен, или дори да има оръжие, не бива да ни нарани сериозно. Двамата без съмнение знаеха, че Кен е предпазлив. Трябваше да ни запазят — или поне мен — за примамка.

А можеше и да греша.

Прозорецът заяждаше. Напразно натисках и дърпах рамката. Никакъв резултат. Беше замазан с боя преди милион години. Нямах шанс да го отворя.

— А сега какво? — попита Кати.

Капан. Чувствах се като плъх в капан. Погледнах Кати. Спомних си загадъчните думи на Призрака, че не съм защитил Джули. Нямаше да позволя това да се случи отново. Не и на Кати.

— Има само един изход — казах аз и погледнах вратата.

— Той ще ни види.

— Не е задължително.

Притиснах око към процепа. Слънчевите лъчи гаснеха. Сенките се сгъстяваха. Видях шофьора. Седеше на някакъв пън. Огънчето на цигарата му просветваше като ясен ориентир в полумрака.

Беше с гръб към нас.

Прибрах парчето стъкло в джоба си. С длан направих знак на Кати да се приведе. Хванах дръжката. Тя се завъртя с лекота. При отварянето вратата изскърца. Застинах и погледнах навън. Шофьорът все още не гледаше към нас. Трябваше да рискувам. Натиснах още малко. Скърцането стихна. Открехнах вратата само колкото да можем да се проврем.

Кати ме погледна. Кимнах. Тя пролази през вратата. Приведох се и я последвах. Вече бяхме отвън. Лежахме върху платформата и се виждахме като на длан. Затворих вратата.

Шофьорът продължаваше да седи неподвижно.

Добре, следващата задача — да слезем от платформата. Не можехме да използваме стълбата. Беше прекалено открита. Направих на Кати знак да ме последва. Запълзяхме настрани. Платформата беше алуминиева. Това облекчаваше нещата. Нямаше нито триене, нито трески.

Стигнахме до ъгъла на бараката. Но когато завих зад него, чух шум, подобен на стон. После нещо падна. Застинах. Една греда под платформата бе поддала. Цялата постройка се олюля.

— Това пък какво е? — промърмори шофьорът.

Притиснахме се надолу. Дръпнах Кати към мен, зад ъгъла. Сега шофьорът не можеше да ни види. Беше чул шума. Откъм него се виждаше само затворената врата и предната част от платформата.

— Хей, вие, какво правите там вътре? — извика той.

Затаихме дъх. Чух хрущене на сухи листа. Очаквах това. Вече имах нещо като план. Напрегнах се. В този момент онзи извика отново:

— Хей, вие, какво…

— Нищо — извиках аз, притискайки уста към стената на бараката, като се надявах гласът ми да прозвучи глухо, сякаш идва отвътре. Трябваше да рискувам. Ако не отговорех, шофьорът непременно щеше да провери. — Тая барака е пълен боклук. Непрекъснато се люлее.

Тишина.

Не смеехме да дишаме. Кати се притисна към мен. Усетих, че трепери. Погалих я по гърба. Всичко щеше да бъде наред. Да, справяхме се чудесно. Напрегнах слух да доловя шума от стъпките на шофьора. Но не чух нищо. Погледнах Кати и я подканих с очи да пропълзи отзад. Тя се поколеба, но не задълго.

Новият ми план бе да се спуснем по задната опора. Кати щеше да слезе първа. Ако шофьорът я чуеше, което изглеждаше твърде вероятно… е, и за това имах някакъв план.

Посочих й пътя. Тя кимна малко по-спокойно и пролази към стълба. Спусна се надолу и го обгърна с ръце и крака. Платформата отново се олюля. Гледах безпомощно как се накланя. Стенещият звук се раздаде пак, този път по-силно. Пред очите ми един болт се изтръгна от платформата.

— Ама какво…

Но сега шофьорът не си направи труда да вика. Чух го как идва към нас. Вкопчена в опората, Кати ме погледна.

— Скачай долу и бягай! — извиках аз.

Тя разтвори ръце и тупна долу. Платформата не беше висока. След като се приземи, Кати погледна към мен и зачака да я последвам.

— Бягай! — извиках повторно аз.

— Не мърдайте, или ще стрелям! — раздаде се гласът на шофьора.

— Бягай, Кати!

Преметнах крака през ръба и скочих. Моето падане беше малко по-тежко. Земята ме блъсна в краката. Някъде бях чел, че трябва да паднеш с прегънати колене и да се преметнеш. Направих го и се блъснах в едно дърво. Когато станах, видях шофьора да идва към нас. Деляха ни около петнайсет метра. Лицето му бе изкривено от ярост.

— Ако не спрете, мъртви сте.

Но в ръката му нямаше пистолет.

— Бягай! — извиках на Кати аз.

— Но… — опита се да възрази тя.

— Аз съм след теб! Бягай!

Тя знаеше, че лъжа. Бях приел това като част от плана. Сега работата ми беше да задържа преследвача… или поне да го забавя, за да избяга Кати. Тя се поколеба. Идеята за моята саможертва не й допадаше.

Шофьорът вече почти ни настигаше.

— Можеш да повикаш помощ — подканих я аз. — Бягай!

Най-сетне тя ме послуша и хукна напред, прескачайки корените и високите треви. Аз вече посягах към джоба си, когато шофьорът се хвърли с плонж върху мен. Жестокият удар ме разтърси, но все пак успях да се вкопча в противника. Преплетени един в друг, двамата се търкулнахме по земята. И това го бях чел някъде. Почти всяка ръкопашна схватка свършва на земята. В киното противниците си разменят удари, докато единият падне. В истинския живот навеждат глави, сграбчват се и започват борба. Търкалях се, търпеливо поемах ударите и насочвах цялото си внимание към парчето стъкло.

Бях обгърнал шофьора с две ръце и стисках отчаяно, макар да знаех, че не му причинявам болка. Все едно. Поне го задържах. Всяка секунда имаше значение. Кати се нуждаеше от преднина. Продължавах да стискам. Онзи се дърпаше. Аз не го пусках.

Тогава той ме удари с глава.

Отдръпна се и ме блъсна с чело в лицето. За пръв път ме удряха така и болката беше невероятна. Сякаш в лицето ми се вряза някоя от онези чугунени топки, с които събарят сгради. В очите ми избиха сълзи. Разхлабих хватката и паднах назад. Шофьорът отметна глава за нов удар, но аз инстинктивно пропълзях настрани и се свих на топка. Той скочи на крака и замахна да ме ритне в ребрата.

Но сега бе мой ред.

Приготвих се. Оставих ритника да ме улучи, после с една ръка притиснах крака към корема си. С другата вдигнах счупената бутилка. Забих я в прасеца му. Когато парчето стъкло се вряза дълбоко в плътта, шофьорът изрева. Викът отекна наоколо. От клоните литнаха подплашени птици. Издърпах стъклото и го забих отново, този път в областта на ахилесовото сухожилие. Оплиска ме топла кръв.

Шофьорът падна и взе да се мята като риба на сухо.

Канех се да ударя отново, когато той каза:

— Моля те. Просто ме остави и се махай.

Погледнах го. Кракът му лежеше безпомощно. Вече не представляваше заплаха за нас. Поне засега. А аз не бях убиец. Все още. И не биваше да губя време. Призрака можеше да се върне всеки момент. Дотогава трябваше да сме изчезнали.

Обърнах се и побягнах.

След двайсет-трийсет метра се озърнах през рамо.

Шофьорът не ме преследваше. Мъчеше се да пълзи. Отново побягнах и изведнъж чух гласа на Кати:

— Уил, тук съм!

Завъртях се и я видях.

— Насам — каза тя.

Хукнахме през гората. През лицата ни удряха клони. Препъвахме се в стърчащи корени, но не падахме. Кати се оказа права. Петнайсет минути по-късно гората свърши и ние се озовахме на пътя.

 

 

Призрака вида как Уил и Кати изскочиха от гората.

Гледаше ги отдалече. После се усмихна и седна в колата. Подкара обратно и се зае да разчиства. По земята имаше кръв. Не бе очаквал това. Уил Клайн продължаваше да го изненадва… и дори да печели симпатиите му.

Добре.

Когато свърши, Призрака подкара по Саут Ливингстън Авеню. Не видя никъде Уил и Кати. Чудесно. Спря до една пощенска кутия на Нортфийлд Авеню. Поколеба се за миг, после пусна пратката.

Готово.

Призрака продължи по Нортфийлд Авеню до шосе 280, от там излезе на щатската магистрала и подкара на север. Вече всичко приключваше. Той си помисли как бе започнало и как трябва да свърши. Мислеше си за Макгуейн, Уил, Кати, Джули и Кен.

Но най-много мислеше за своята клетва и за онова, което го бе накарало да се върне.