Харлан Коубън
Господари на нощта (52)

52

— Истинското ми име е Нора Спринт.

Намирахме се в долния салон на едно кафене от веригата „Старбъкс“ на Парк Авеню. Седяхме в дъното, близо до аварийния изход. Освен нас нямаше никого. Тя непрекъснато се озърташе към входа да види дали някой не ме е проследил. Салонът бе обзаведен в типичния стил на „Старбъкс“ — светлокафяви стени, сюрреалистични скулптури и големи фотографии на мургави хора, берящи кафе с неестествен ентусиазъм. Тя държеше с две ръце чаша студено мляко. Аз пиех капучино.

Столовете бяха яркочервени, грамадни, с мека плюшена тапицерия. Бяхме ги събрали един до друг. Държахме се за ръце. Естествено, бях объркан. Чаках отговор на въпросите си. Но на друго, далеч по-високо ниво ме обгръщаше най-чиста радост. Чувството бе поразително. То ме успокояваше. Бях щастлив. Каквото и да узнаех, нищо нямаше да се промени. Жената, която обичах, беше отново при мен. Повече нямаше да я загубя.

Тя отпи от млякото и каза:

— Съжалявам.

Стиснах ръката й.

— Съжалявам, че избягах така — продължи тя. — Че те оставих да мислиш… дори не мога да си представя какво ти е минало през ума. — Тя потърси погледа ми. — Никога не съм искала да ти причиня болка.

— Нищо ми няма — казах аз.

— Как разбра, че не съм Шийла?

— На нейното погребение. Видях тялото.

— Исках да ти кажа, особено след като узнах, че е била убита.

— Защо не го стори?

— Кен казваше, че заради това може да те убият.

При името на брат си неволно направих гримаса като от дразнещ звук. Нора се загледа настрани. Плъзнах пръсти по ръката й нагоре към рамото. Напрежението бе стегнало мускулите й. По стар навик започнах лекичко да ги масажирам. Тя затвори очи и постепенно се отпусна. Дълго време не казахме нито дума. Накрая наруших мълчанието.

— Откога познаваш брат ми?

— Почти от четири години — каза тя.

Кимнах замаяно, исках да я насърча да продължи, но тя все още не ме поглеждаше. Предпазливо хванах брадичката й и я завъртях към мен. Леко я целунах по устните.

— Толкова те обичам — каза тя.

Имах чувството, че радостта ме повдигна от стола.

— И аз те обичам.

— Страхувам се, Уил.

— Ще те пазя — обещах аз.

Тя Ме погледна в очите.

— Лъгах те. През цялото време.

— Знам.

— Наистина ли вярваш, че ще го преживеем?

— Веднъж те загубих — казах аз. — Няма да позволя да се повтори.

— Толкова ли си сигурен?

— Обичам те — казах аз. — Завинаги.

Тя се вгледа в лицето ми. Не знам какво търсеше.

— Аз съм омъжена, Уил.

Опитах се да запазя безизразна физиономия, но не беше лесно. Думите й се омотаха наоколо и ме стегнаха като анаконда. Едва не отдръпнах ръка.

— Разкажи ми.

— Преди пет години избягах от съпруга си Крей. Крей беше… — тя затвори очи — невероятно груб. Няма да навлизам в подробности. Излишно е. Живеехме в едно градче, наречено Камдън. Близо до Канзас Сити. Един ден, след като Крей ме вкара в болница, аз избягах. Не ти трябва да знаеш повече, нали?

Кимнах.

— Нямам роднини. Имах приятелки, но не исках да ги забърквам. Крей е луд. Не искаше да ме пуска. Заплашваше… — Гласът й изтъня. — Няма значение. Но не исках някой да пострада. Затова намерих един приют за съпруги, станали жертва на домашно насилие. Там ме приеха. Казах им, че искам да почна, нов живот. Исках да се махна. Но се страхувах от Крей. Разбираш ли, Крей е градски полицай. Нямаш представа… когато живееш в ужас толкова дълго, започваш да вярваш, че противникът е всемогъщ. Не мога да ти го обясня.

Приближих се още малко, без да изпускам ръката й. Бях виждал последиците от домашно насилие. Разбирах я.

— От приюта ми помогнаха да избягам в Европа. Живеех в Стокхолм. Беше трудно. Намерих си работа като сервитьорка. Непрекъснато бях сама. Исках да се върна, но толкова се страхувах от Крей, че не смеех. След шест месеца бях готова да полудея. Постоянно сънувах кошмари как Крей ме открива…

Гласът й секна. Не знаех какво да правя. Опитах се да приближа стола си още малко. Седалките вече опираха една в друга, но мисля, че тя оцени жеста.

— Така или иначе, по някое време срещнах една жена. Беше американка и живееше близо до Стокхолм. Отначало и двете бяхме предпазливи, но в нея имаше нещо особено. Навярно ни личеше, че се укриваме. Освен това бяхме адски самотни, макар че тя поне имаше съпруг и дъщеря. Те също се укриваха. Отначало не знаех защо.

— Тази жена… — казах аз. — Шийла Роджърс ли беше?

— Да.

— А съпругът… — Помълчах и преглътнах. — Бил е брат ми.

Тя кимна.

— Дъщеря им се казва Карли.

Всичко започваше да се подрежда.

— Постепенно станахме близки приятелки, а след малко повече време се сближих и с Кен. Преместих се при тях. Помагах им да се грижат за Карли. Племенницата ти е чудесно дете, Уил. Умна, красива, и не ме смятай за фантазьорка, но около нея има някакъв ореол.

Моята племенница. Кен имаше дъщеря. Имах племенница, която не бях виждал никога.

— Брат ти непрекъснато говореше за теб, Уил. Понякога споменаваше за майка ви, за баща ви или дори за Мелиса, но ти беше всичко за него. Той следеше кариерата ти. Знаеше всичко за работата ти в „Ковенант Хаус“. Криеше се вече… от седем години, мисля. Сигурно се е чувствал самотен. И след като веднъж ми се довери, разговаряхме често. Почти винаги ставаше дума за теб.

Примигах и сведох очи към масата. Вгледах се във фирмените салфетки. Върху тях беше отпечатано някакво глупаво стихотворение за аромата и неговите обещания. Произведени от рециклирана хартия. Кафяви на цвят, защото при преработката не се използват избелващи препарати.

— Добре ли си? — попита Нора.

— Нищо ми няма — казах аз. Погледнах я. — Какво стана после?

— Свързах се с една приятелка в Щатите. Тя ми каза, че Крей наел частен детектив и знаел, че съм някъде около Стокхолм. Обзе ме паника, но вече бях готова да отпътувам. Както ти казах, преди това с Крей живеехме в Мисури. Предполагах, че ако стигна до Ню Йорк, ще бъда в безопасност. Но трябваше да си сменя самоличността за в случай, че Крей продължи да ме издирва. Шийла беше в същото положение. Фалшивите й документи не бяха стабилни. И тогава ни хрумна един прост план.

Кимнах. Вече бях разбрал.

— Да си размените местата.

— Точно така. Тя стана Нора Спринт, а аз Шийла Роджърс. Ако моят съпруг се опиташе да ме търси, щеше да стигне до нея. А ако техните преследвачи откриеха Шийла Роджърс… е, щяха да останат разочаровани.

Обмислих това, но нещо не се връзваше.

— Добре, значи си сменихте местата и ти стана Шийла Роджърс.

— Да.

— И пристигна в Ню Йорк.

— Да.

— И… — тук вече стигах до онова, което ме смущаваше — случайно се срещнахме.

Нора се усмихна.

— Почваш да си задаваш въпроси за нас двамата, нали?

— Нещо такова.

— Мислиш си, че е невероятно съвпадение да постъпя като доброволна сътрудничка точно в твоята организация.

— Доста странно изглежда — кимнах аз.

— Е, прав си. Не беше съвпадение. — Тя се облегна назад и въздъхна. — Не знам как да ти го обясня, Уил.

Мълчаливо я държах за ръката и чаках.

— Добре, опитай се да ме разбереш. В чужбина бях тъй самотна. Имах само брат ти, Шийла и, разбира се, Карли. През цялото време слушах как брат ти бълнува за теб и това беше… беше като да слушам за мъж, какъвто не съм срещала никога през живота си. Истината е, че май бях влюбена в теб още преди да се запознаем. И когато пристигнах в Ню Йорк, си рекох, че не е зле да те видя, да разбера дали наистина си такъв. А ако реша, че е безопасно, дори да ти разкажа, че Кен е жив и невинен, макар че той непрекъснато ме предупреждаваше какъв риск може да крие това. Не беше план или замисъл. Просто един ден дойдох в „Ковенант Хаус“ и ако щеш, наречи го съдба или провидение, но още щом те видях, разбрах, че ще те обичам завинаги.

Бях изплашен и объркан, но се усмихвах.

— Какво? — попита тя.

— Обичам те.

Тя отпусна глава на рамото ми. Замълчахме. Имаше още много, но то щеше да дойде после. Засега просто се наслаждавахме на мълчаливата близост. Когато събра сили, Нора продължи:

— Преди няколко седмици седях при майка ти в болницата. Толкова я болеше, Уил. Каза ми, че вече не издържа. Искаше да умре. Сам знаеш колко се мъчеше.

Кимнах.

— Обичах майка ти. Мисля, че знаеш това.

— Знам — казах аз.

— Не можех просто да седя там със скръстени ръце. Затова наруших обещанието пред брат ти. Исках, преди да умре, тя да узнае истината. Заслужаваше го. Исках да знае, че синът й е жив, че я обича и не сторил зло никому.

— Значи й разказа за Кен?

— Да. Но макар и замаяна, тя бе недоверчива. Мисля, че искаше доказателство.

Застинах и се обърнах към нея. Сега разбирах. Разбирах откъде е започнало всичко. Посещението ни в спалнята след погребението. Скритата снимка в рамката.

— И ти си й дала онази снимка на Кен.

Нора кимна.

— Всъщност тя не го е видяла наистина. Само снимката.

— Да.

Това обясняваше защо аз и баща ми не знаехме.

— Но ти си й казала, че той ще се върне.

— Да, така казах.

— Излъга ли я?

Тя се замисли.

— Може и да съм преувеличила малко, но не смятам, че беше откровена лъжа. Разбираш ли, след като заловиха Кен, Шийла се свърза с мен. Той беше много предпазлив. Винаги имаше подготвени планове за Шийла и Карли. Когато го хванаха, Шийла и Карли избягаха. Полицията така и не разбра за тях. Шийла остана в чужбина, докато Кен реши, че вече е безопасно. След това пристигна тайно в Щатите.

— И тогава ти се обади?

— Да.

Нещата се проясняваха все повече.

— От уличен телефон в Ню Мексико?

— Да.

Това трябва да беше първото обаждане, за което говореше Пистильо — от Ню Мексико до моя апартамент.

— Какво стана после?

— Всичко се обърка — каза тя. — Обади ми се Кен. Не беше на себе си. Някой ги открил. Той и Карли били навън, когато двама души нахълтали в къщата. Измъчвали Шийла, за да им каже къде е Кен. В това време той се завърнал. Застрелял онези двамата. Но Шийла била тежко ранена. Той ме предупреди да бягам, защото полицията ще открие отпечатъците на Шийла. Освен това Макгуейн и хората му щяха да разберат, че Шийла Роджърс е била с него.

— Всички щяха да я търсят — казах аз.

— Да.

— А ти носеше нейната самоличност. Затова трябваше да изчезнеш.

— Исках да ти кажа, но Кен настояваше да мълча. Каза, че ако нищо не знаеш, ще е по-безопасно за теб. После ми напомни, че трябва да мислим и за Карли. Онези хора инквизираха и убиха майка й. Не бих могла да живея, ако нещо се случеше и с детето.

— На колко години е Карли?

— Скоро ще навърши дванайсет.

— Значи е родена, преди Кен да избяга.

— Мисля, че тогава е била на шест месеца.

Още един удар по самочувствието ми. Кен бе скрил от мен, че има дете.

— Защо я е пазил в тайна?

— Не знам.

До тук схващах логиката, но не можех да разбера мястото на Карли в тази история. Замислих се. Шест месеца преди Кен да изчезне. Какво бе станало в неговия живот? Горе-долу по същото време го бяха завербували от ФБР. Дали имаше някаква връзка? Дали не се бе страхувал, че с действията си може да застраши детето? Да, звучеше логично.

И все пак нещо липсваше.

Канех се да продължа с въпросите, да поискам още подробности, когато клетъчният ми телефон избръмча. Сигурно се обаждаше Квадрата. Погледнах кой номер ме търси. Не, не беше Квадрата. Но веднага познах номера. Кати Милър. Натиснах бутона и вдигнах телефона до ухото си.

— Кати?

— О-о-о, не, съжалявам, грешите. Опитайте още веднъж, моля.

Вълната от страх ме заля отново. О, боже. Призрака. Затворих очи.

— Ако й сториш нещо, Господ ми е свидетел…

— Я стига, Уил — прекъсна ме Призрака. — Не се излагай с безсилни заплахи.

— Какво искаш?

— Трябва да си побъбрим, стари приятелю.

— Къде е тя?

— Кой? О, Кати ли имаш предвид? Ами че тук, при мен.

— Искам да говоря с нея.

— Не ми ли вярваш, Уил? Обиждаш ме.

— Искам да говоря с нея — повторих аз.

— За да се увериш, че е жива?

— Да, нещо такова.

— А какво ще речеш за един друг вариант — започна Призрака с най-медения си глас. — Мога да я накарам да изпищи. Това ще свърши ли работа?

Отново затворих очи.

— Не те чувам, Уил.

— Не.

— Сигурен ли си? Няма да ме затрудни. Един пронизителен, вледеняващ кръвта писък. Какво ще речеш?

— Моля те, не й причинявай зло — казах аз. — Тя няма нищо общо.

— Къде си?

— На Парк Авеню.

— По-точно?

Казах един ъгъл на две пресечки от кафето.

— След пет минути там ще те чака кола. Качи се в нея. Разбра ли?

— Да.

— И… Уил!

— Какво?

— Не се обаждай на никого. Не казвай никому. Шията на Кати Милър още не се е оправила от предишното премеждие. Нямаш представа колко се изкушавам да я стисна. — Той помълча и прошепна: — Още ли ме слушаш, съседе?

— Да.

— Стискай палци тогава. Скоро всичко ще свърши.