Харлан Коубън
Господари на нощта (14)

14

Уил напусна апартамента. Призрака наблюдаваше.

Не го последва. Знаеше къде отива. Но докато гледаше, пръстите му се свиваха и отпускаха, свиваха и отпускаха. Бицепсите му се издуваха. Тялото му потрепваше.

Призрака си спомни Джули Милър. Спомни си голото й тяло в онова мазе. Спомни си кожата й — изпървом тя беше топла за малко, сетне бавно почна да се стяга в нещо напомнящо влажен мрамор. Спомни си жълтеникаво-пурпурното лице, червените точици в изхвръкналите очи, гримасата на ужас и изненада, пукнатите капиляри, струята слюнка, застинала отстрани на лицето й като белег от нож. Спомни си шията, неестествено изкривена в смъртта, спомни си как телта бе потънала дълбоко в кожата, прерязвайки хранопровода.

Толкова много кръв.

Удушаването бе любимият му метод за екзекуция. Беше посещавал Индия, за да изучи култа на тюгите, така наречените безмълвни убийци, усъвършенствали тайното изкуство на удушвача. С годините Призрака овладя до съвършенство хладните и огнестрелни оръжия, но и до днес предпочиташе студената ефикасност, окончателното мълчание, дръзката сила, личния допир на удушаването.

Тиха въздишка.

Уил изчезна от поглед.

Братът.

Призрака си помисли за всички онези филми с бойни изкуства, в които единият брат е убит, а другият живее само за да отмъсти. Помисли си какво ще стане, ако просто убие Уил Клайн.

Не, нещата не опираха дотам. Вече изобщо не ставаше дума за отмъщение.

И все пак Уил го караше да се замисли. В края на краищата той беше ключовата фигура. Дали годините бяха го променили? Призрака се надяваше да е така. Скоро щеше да разбере.

Да, наближаваше времето да се срещне с Уил и да навакса миналото.

Призрака прекоси улицата.

Пет минути по-късно беше в апартамента на Уил.

 

 

Хванах общинския автобус до кръстовището на Нортфийлд и Ливингстън Авеню. Кипящото сърце на славното предградие Ливингстън. Едно старо начално училище беше преобразувано в търговски център за бедните със специализирани магазини, в които сякаш никой не влизаше. Скочих от автобуса заедно с неколцина домашни работници, пристигащи от града. Удивителна огледална симетрия. Рано сутрин жителите на градчета като Ливингстън потеглят към големия град, онези, които се грижат за къщите и децата им, пристигат от там. Равновесие.

Тръгнах по Ливингстън Авеню към гимназията, скупчена заедно с Общинската библиотека, Общинския съд и Общинския полицейски участък. Забелязвате ли някаква закономерност? И четирите здания бяха тухлени и изглеждаха построени по едно и също време, от един и същ архитект с едни и същи тухли — сякаш всяка поредна сграда бе заченала следващата.

Аз бях израснал тук. Като дете взимах от тази библиотека произведенията на К. С. Луис и Мадлин Л’Енгъл. На осемнайсет години оспорих (безрезултатно) в Общинския съд глоба за превишена скорост. Заедно с още шестстотин момчета и момичета завърших средното си образование в Общинската гимназия — най-голямото здание в групичката.

На половината път свърнах надясно. Открих баскетболното игрище и застанах под едно олющено табло. Зърнах отляво градските тенис кортове. В гимназията играех тенис. И дори бях доста добър, макар че не си падам по спортовете. Липсваше ми борчески дух. Не обичах да губя, но не хвърлях достатъчно сили, за да победя.

— Уил.

Обърнах се и когато я видях, усетих как кръвта ми се вледени. Дрехите бяха различни — тесни джинси, сабо, къса блузка, разкриваща плоско коремче с обица на пъпа — но лицето и косата… Стори ми се, че пропадам. Извърнах очи към футболното игрище. Бях готов да се закълна, че съм видял Джули.

— Знам — каза Кати Милър. — Като да видиш призрак, нали?

Отново се обърнах към нея.

— Татко ми — каза тя и пъхна мъничките си длани в тесните джобове на джинсите. — Още не може да ме погледне, без да се разплаче.

Не знаех какво да отговоря. Тя пристъпи към мен. И двамата се загледахме в гимназията.

— Тук учиш, нали? — попитах аз.

— Миналия месец завърших.

— Хареса ли ти?

Тя сви рамене.

— Доволна съм, че се измъкнах.

Слънцето грееше, очертавайки сградата като мрачен силует и за момент тя заприлича на затвор. Такива са гимназиите. Аз бях много популярен между съучениците си. Председател на ученическия съвет. Капитан на отбора по тенис. Имах приятели. Но когато се помъчих да изровя някой приятен спомен, не открих нищо. Всичко бе пропито с, мъчителната несигурност на онези години. Когато погледнеш назад, гимназията — или юношеството, ако предпочитате — малко прилича на едно безкрайно сражение. Просто трябва да оцелееш, да се добереш здрав и читав до края. Не бях щастлив в гимназията. Сигурно не се полага.

— Съжалявам за майка ти — каза Кати.

— Благодаря.

Тя извади от задния си джоб пакет цигари и го протегна към мен. Поклатих глава. Докато Кати палеше цигара, аз потисках желанието да се впусна в лекция за вредата от тютюна. Тя гледаше на всички страни, освен към мен.

— Знаеш ли, родила съм се случайно. Джули вече била в гимназията. Лекарите казали на нашите, че вече не могат да имат деца. После… — Тя отново сви рамене. — Не ме очаквали.

— Да не мислиш, че всички други са се родили по план? — отвърнах аз.

Тя се разсмя и звукът отекна дълбоко в душата ми. Беше смехът на Джули.

— Извинявай за татко — каза Кати. — Панира се, като те видя.

— Не биваше да идвам.

Тя засмука цигарата и леко сведе глава настрани.

— А защо дойде?

Замислих се над отговора.

— Не знам.

— Видях те. Още когато се появи иззад ъгъла. Знаеш ли, странно беше. Спомних си как като малка те виждах да се задаваш откъм вас. Гледах от спалнята. Нали разбираш, още съм в същата стая, та имах чувството, че виждам миналото или нещо такова. Странно усещане.

Погледнах надясно. Алеята беше пуста, но през учебната година родителите седяха в колите си там и чакаха децата им да излязат. Може спомените ми от гимназията да не са чак толкова добри, но помня как мама идваше да ме вземе със стария си червен фолксваген. Обикновено четеше списание, после часовете свършваха и аз се задавах към нея, и когато ме видеше, когато за пръв път вдигнеше глава и усетеше, че наближавам, усмивката й, усмивката на Съни, избликваше от дълбините на сърцето й — онази нейна усмивка на безусловна обич — и сега аз изведнъж осъзнах с почти физическа болка, че вече никой няма да ми се усмихне така.

Прекалено е, помислих си аз. Да бъда тук. Да виждам ехото на Джули върху лицето на Кати. Да срещам старите спомени. Прекалено е.

— Гладна ли си? — попитах аз.

— Да, струва ми се.

Тя имаше кола, стара хонда. На огледалото висеше цял куп дрънкулки. В колата миришеше на дъвка и плодов шампоан. Не познавах музиката, която гърмеше от уредбата, но не беше особено неприятна.

Без да разговаряме, потеглихме към една закусвалня край шосе 10. Зад тезгяха висяха снимки с автографи на местни знаменитости. Във всяко сепаре имаше миниатюрен автоматичен грамофон. Менюто беше малко по-дълго от роман на Том Кланси.

Някакъв мъж с нахално рошава брада и още по-нахален дезодорант ни попита колко сме. Двама, казах аз. Кати уточни, че искаме маса за пушачи. Не знаех, че още има зали за пушачи, но явно тази закусвалня беше атавизъм. Щом седнахме, Кати придърпа пепелника пред себе си като щит.

— След като ти намина към нас — каза тя, — аз отидох на гробището.

Сервитьорът дойде да ни налее по чаша вода. Кати запали цигара, облегна се назад и демонстративно духна струйка дим към тавана.

— Не бях ходила от години. Но след като те видях… не знам, стори ми се, че трябва да ида.

Все още не ме поглеждаше. Често срещам това при хлапетата от приюта. Избягват погледа. Това обаче не ме смущава. Всъщност не означава нищо. Хората придават прекомерно внимание на гледането в очите.

— Вече почти не си спомням Джули. Гледам снимките и не знам дали спомените ми са истински или измислени. Казвам си, че помня как ме водеше на сладкарница, а после виждам това на снимка и се питам дали наистина помня, или само се сещам за снимката. Разбираш ли ме?

— Мисля, че да.

— А след като ти мина край нас, просто трябваше да изляза от къщи. Татко беснееше. Мама плачеше. Трябваше да се махна.

— Не съм искал да ви тревожа — казах аз.

Тя махна с ръка.

— Няма нищо. Колкото и да е странно, добре им се отрази. Разбираш ли, обикновено пристъпваме из къщи на пръсти. Направо да настръхнеш. Понякога ми се иска… иска ми се просто да изкрещя: мъртва е. — Кати се приведе напред. — Искаш ли да чуеш нещо съвсем смахнато?

Кимнах.

— Не сме променили мазето. Онзи стар диван и телевизора. Онзи протрит килим. Онова старо шкафче, зад което се криех. Още са там. Никой не ги използва. Но са там. И пералнята ни е там. Трябва да минем покрай всичко друго, за да стигнем до нея. Разбираш ли какво ти говоря? Така живеем. Горе стъпваме на пръсти, сякаш сме върху тънък лед и се боим, че подът ще се продъни и ще пропаднем в мазето.

Тя млъкна и засмука цигарата като кислороден маркуч. Аз се облегнах назад. Вече казах: никога не бях мислил за Кати Милър, не бях се питал какво е преживяла след убийството на сестра си. Разбира се, мислех за родителите й. Мислех за ужасното опустошение. Често се чудех защо останаха в онази къща, но пък, от друга страна, така и не успях да разбера защо нашите не се преселиха. Споменах вече за връзката между утеха и доброволно приета болка, за желанието да устоиш, защото страданието е за предпочитане пред забравата. Типичен пример е оставането им в онази къща.

Но никога не се бях замислял сериозно какво й е на Кати Милър да расте сред онези руини редом с призрака на сестра си. Отново я погледнах, сякаш за пръв път. Очите й продължаваха да бягат настрани като подплашени птички. Сега забелязах сълзите. Посегнах и докоснах ръката, която толкова много напомняше ръката на Джули. Миналото ме връхлетя с такава сила, че едва не паднах.

— Безумно е — каза тя.

По-вярно, отколкото подозираш, помислих си аз.

— И за мен.

— Това трябва да свърши, Уил. Целият ми живот… каквото и да е станало онази нощ, то трябва да свърши. Понякога гледам по телевизията как хващат злодея и някой казва: „Това няма да я върне.“ Глупости. Но не е там работата. Важното е, че всичко свършва. Щом хванеш виновника, слагаш точка. Това е нужно на хората.

Нямах представа накъде бие. Опитах да си представя, че тя е едно от хлапетата в центъра, че идва да търси от мен помощ и обич. Седях, гледах я и се мъчех да й покажа, че съм дошъл да я изслушам.

— Нямаш представа колко мразех брат ти — не само заради стореното на Джули, но и заради онова, което причини на всички ни, като избяга. Молех се да го открият. Често сънувах, че е обкръжен, опитва се да избяга и ченгетата го пречукват. Знам, че не искаш да слушаш това. Но трябва да ме разбереш.

— Искала си да затвориш страницата — казах аз.

— Да — кимна тя. — Само че…

— Какво?

Тя вдигна глава и за пръв път погледите ни се срещнаха. Отново изстинах. Исках да отдръпна ръка, но нямах сили да мръдна.

— Видях го — каза тя.

Стори ми се, че не съм чул добре.

— Брат ти. Видях го. Или поне мисля, че беше той.

Възвърнах си дар слово колкото да попитам:

— Кога?

— Вчера. На гробището.

В този момент се приближи сервитьорката. Свали молива от ухото си и попита какво искаме. За момент мълчахме и двамата. Сервитьорката се изкашля. Кати си поръча някаква салата. Сервитьорката ме погледна. Поръчах омлет със сирене. Тя попита какво сирене — американско, швейцарско, чедар. Избрах си чедар. Искам ли към омлета пържени или задушени картофи? Задушени. Каква препечена филийка — бяла, ръжена, ръжено-пшенична? Ръжена. И нищо за пиене, благодаря.

Сервитьорката най-после си тръгна.

— Разправяй — казах аз.

Кати изгаси цигарата.

— Вече ти казах как отидох на гробището. Просто за да се махна от къщи. Знаеш къде е погребана Джули, нали?

Кимнах.

— Да, вярно. Веднъж те видях там. Два-три дни след погребението.

— Да — казах аз.

Тя се приведе напред.

— Обичаше ли я?

— Не знам.

— Но тя ти разби сърцето.

— Може би — казах аз. — Беше много отдавна.

Кати се загледа в ръцете си.

— Разкажи какво стана — подканих я аз.

— Той изглеждаше много променен. Брат ти, искам да кажа. Не го помня много добре. Само мъничко. И съм гледала снимки.

Тя млъкна.

— Искаш да кажеш, че е бил при гроба на Джули?

— До една върба.

— Какво?

— Там расте върба. На около трийсет метра от гроба. Аз не влязох през портата. Прескочих оградата. Затова той не ме очакваше. Разбираш ли, дойдох откъм дъното и видях някакъв тип да стои под дървото и да гледа към паметника на Джули. Не ме чу. Беше се унесъл, нали разбираш. Потупах го по рамото. Той подскочи цял километър, а когато се обърна и ме видя… нали виждаш как изглеждам. Едва не изпищя. Помисли, че съм призрак или нещо такова.

— Сигурна ли си, че е бил Кен?

— Не, не съм сигурна. Така де, как бих могла? — Тя посегна за нова цигара и изведнъж добави: — Да. Да, знам, че беше той.

— Откъде си сигурна?

— Той ми каза, че не го е направил.

Зави ми се свят. Ръцете ми увиснаха настрани и сграбчиха възглавничката на стола. Когато най-сетне заговорих, думите се точеха бавно.

— Какво точно каза?

— Отначало само това: „Не съм убил сестра ти.“

— А ти?

— Казах му, че е лъжец. Че ще викам.

— Извика ли?

— Не.

— Защо?

Кати още не беше запалила цигарата. Свали я от устните си и я остави на покривката.

— Защото му повярвах — каза тя. — Нещо в гласа му… и аз не знам. Тъй дълго го ненавиждах. Нямаш представа колко. Но сега…

— И какво направи?

— Отдръпнах се. Все още исках да викам. Но той пристъпи към мен. Хвана лицето ми с две ръце, погледна ме в очите и каза: „Ще открия убиеца, обещавам.“ Това беше. Погледа ме още малко. После се дръпна и избяга.

— Казвала ли си…

Тя поклати глава.

— На никого. Понякога дори не съм сигурна дали се е случило. Имам чувството, че съм си го въобразила. Че е сън или измислица. Като спомените за Джули. — Тя вдигна очи към мен. — Мислиш ли, че той е убил Джули?

— Не — казах аз.

— Гледала съм те по телевизията — каза тя. — Винаги твърдиш, че той е мъртъв. Защото открили негова кръв в мазето.

Кимнах.

— Още ли го вярваш?

— Не — казах аз. — Вече не вярвам.

— Кое те разубеди?

Не знаех как да отговоря.

— Може би просто и аз го търся.

— Искам да ти помогна.

Тя каза „искам“. Но знаех, че това всъщност означава „нуждая се“.

— Моля те, Уил. Нека да ти помогна.

И аз се съгласих.