Харлан Коубън
Господари на нощта (7)

7

След срещата със заместник-директора Пистильо, аз и Квадрата се върнахме в микробуса.

— До вас ли да те откарам? — попита Квадрата.

Кимнах.

— Слушам те — каза той.

Преразказах разговора с Пистильо.

Квадрата тръсна глава.

— Албакърки. Гадно място, мой човек. Бил ли си там?

— Не.

— Уж е в самия Югозапад, а всичко изглежда фалшиво. Като декор от филм на Дисни за Югозапада.

— Ще го имам предвид, Квадрат, благодаря.

— Е, кога изчезна Шийла?

— Не знам — казах аз.

— Размърдай си мозъка. Ти къде беше през почивните дни?

— При баща ми.

— А Шийла?

— Тя трябваше да е тук.

— Търсил ли си я по телефона?

Замислих се.

— Не, тя ми позвъни.

— Имаш ли устройство за определяне откъде се обаждат?

— Да, но номерът беше блокиран.

— Може ли някой да потвърди, че е била в града?

— Не ми се вярва.

— Значи може да е била в Албакърки — каза Квадрата.

Отново се замислих.

— Има и други обяснения — казах накрая.

— Например?

— Отпечатъците да са стари.

Квадрата се навъси, без да откъсва очи от пътя.

— Може — продължих аз — да е била в Албакърки миналия месец, или миналата година, по дяволите. И изобщо колко време траят отпечатъците?

— Доста, струва ми се.

— Може да е станало точно така — казах аз. — Или пък може отпечатъците й да са били върху някой предмет — да речем стол, — и този стол да е бил в Ню Йорк, а после да са го пратили в Ню Мексико.

Квадрата намести тъмните си очила.

— Изсмукано от пръстите.

— Но възможно.

— Да, бе. Чакай, може пък някой да е взел пръстите й назаем. Нали разбираш. Отнесъл ги до Албакърки човекът, и пак ги върнал.

Едно такси ни засече. Свихме надясно и едва не прегазихме групичка пешеходци, слезли на цял метър от тротоара. Манхатънските пешеходци винаги го правят. Никой не чака да светне зелено. Слизат на платното и рискуват живота си, само и само да спечелят някаква въображаема преднина.

— Познаваш Шийла — казах аз.

— Познавам я.

Трудно ми бе да произнеса думите, но събрах сили.

— Наистина ли вярваш, че би могла да убие човек?

Квадрата помълча. Отпред светна червено. Той спря микробуса и ме погледна.

— Пак започваш старата песен, само че вече не е за брат ти.

— Само едно казвам, Квадрат. Че има и други възможности.

— А пък аз, Уил, казвам само едно. Че главата ти е в задника.

— Тоест?

— Какъв ти стол, за бога? Майтап ли си правиш? Снощи Шийла плаче и ти се извинява, а на сутринта — хоп, вече я няма. Сега федералните съобщават, че открили отпечатъците й на местопрестъплението. А ти какво предлагаш? Някакви си скапани столове и минали посещения.

— Това не означава, че е убила някого.

— Това означава — отсече Квадрата, — че е замесена.

— Имаш ли някаква идея, Квадрат?

— Абсолютно никаква.

Продължихме напред.

— Обичам я, знаеш.

— Знам — кимна Квадрата.

— В най-добрия случай излиза, че ме е лъгала.

Той сви рамене.

— Има и по-лоши неща.

Не бях сигурен. Спомних си първата ни цяла нощ заедно. Шийла лежеше до мен, с глава върху гърдите ми. Обгръщаше ни неописуемо задоволство, покой и усещане, че всичко в света е наред. Просто лежахме. Не знам колко дълго. „Няма минало“ — прошепна тя тихичко, сякаш на себе си. Попитах я какво иска да каже. Тя продължи да лежи с глава върху гърдите ми, тъй че не можех да я погледна в очите. И не каза нищо повече.

— Трябва да я открия — казах аз.

— Да, знам.

— Искаш ли да ми помогнеш?

Квадрата сви рамене.

— Без мен си загубен.

— Така си е — признах аз. — Добре, откъде да започнем?

— Какво твърди една стара поговорка — заяви Квадрата, — преди да тръгнем напред, трябва да погледнем назад.

— Сега ли си я измисли?

— Аха.

— И все пак май има нещо в нея.

— Уил.

— Да?

— Сигурно ще прозвучи банално, но ако надникнем назад, гледката може да не ти се понрави.

— Най-вероятно — съгласих се аз.

Квадрата ме откара и потегли обратно към „Ковенант Хаус“. Влязох в апартамента и хвърлих ключовете на масата. Искаше ми се да подвикна името на Шийла — просто за да проверя дали все пак не се е прибрала — но апартаментът изглеждаше тъй пуст, тъй лишен от енергия, че не си направих труда. Мястото, което наричах свой дом през последните четири години, сега ми изглеждаше някак различно, чуждо. Из въздуха се носеше дъх на застояло като в жилище, останало твърде дълго необитаемо. Сигурно просто си въобразявах.

А сега какво?

Май трябваше да претърся навсякъде. Да диря следи, макар че нямах представа какво точно означава това. Но веднага се сетих колко спартански живееше Шийла. Тя се наслаждаваше на простотата, без да изпада в отшелничество, и научи и мен на това. Имаше съвсем малко вещи. Когато се премести при мен, донесе само един куфар. Не беше бедна — бях виждал извлечения от банковата й сметка, а и тя редовно плащаше над половината общи разходи — но спадаше към ония хора, които живеят по принципа „бъди господар на вещите, а не техен роб“. Сега се замислих над факта, че вещите не толкова поробват човека, колкото го обвързват, дават му корени.

На един стол в спалнята лежеше моят пуловер размер XXL с емблемата на колежа „Амхърст“. Миналата есен бях отвел Шийла да й покажа своята Алма матер. В студентското градче на „Амхърст“ има хълм, типичен за пейзажите на Нова Англия — стръмен към върха и полегат в подножието, обкръжен от спортни игрища. В изблик на оригиналност повечето студенти го наричат Хълма.

Една късна вечер двамата с Шийла бродехме из градчето, хванати ръка за ръка. Легнахме в меката трева на Хълма, загледахме се в чистото есенно небе и разговаряхме часове наред. Помня как тогава си мислех, че никога не съм изпитвал подобно усещане за умиротвореност, покой, уют и радост. Както лежахме по гръб, Шийла положи длан върху корема ми и после, без да откъсва очи от звездите, пъхна пръсти под колана на панталона. Лекичко завъртях глава и погледнах лицето й. Когато пръстите налучкаха… хм… златната жила, забелязах лукавата й усмивка.

— Да си припомниш студентските години — подхвърли тя.

Е, може и да беше от невероятната възбуда, но именно в онзи миг върху хълма, с нейната ръка в панталона ми, аз осъзнах за пръв път, наистина осъзнах, че тя е единствената, че винаги ще бъдем заедно, и че сянката на моята първа и единствена любов преди Шийла, която ме преследваше и отпъждаше другите, най-сетне е изчезнала.

Гледах пуловера и за миг сякаш усетих отново мириса на трева и листа. Притиснах го към гърдите си и за стотен път след разговора с Пистильо си зададох въпроса: нима всичко е било лъжа?

Не.

Такова нещо не се имитира. Квадрата може и да е прав, че във всеки от нас се крие насилие. Но няма как да фалшифицираш връзка като нашата.

Бележката все още лежеше на кухненския плот.

„Обичам те завинаги.

Ш.“

Трябваше да го вярвам. Дължах й поне това. Нейното минало си беше нейно. Каквото и да бе станало, Шийла навярно си имаше причини. Тя ме обичаше. Знаех го. Сега задачата ми бе да я открия, да й помогна, да открия обратен път към… знам ли?… към нас.

Нямаше да се усъмня в нея.

Проверих чекмеджетата. Шийла имаше една банкова сметка и една кредитна карта — поне доколкото знаех. Но никъде не видях документи — нито стари извлечения, нито разписки, нито квитанции. Сигурно ги беше изхвърлила.

Популярният скрийнсейвър с подскачащи линии изчезна от компютърния монитор, когато раздвижих мишката. Включих директорията на Шийла и щракнах „Стара поща“. Нищо. Нито едно съобщение. Странно, Шийла използваше електронната поща рядко — дори много рядко — но изобщо да няма стара поща?

Проверих за съхранени файлове. Празно. Проверих за използвани адреси в Интернет. Още по-празно. Потърсих изтрити файлове. Нищо.

Облегнах се назад и загледах екрана. В главата ми изплува идея. Обмислих я, като се питах дали може да бъде сметната за предателство. Все едно. Квадрата имаше право — трябваше да погледнем назад, за да разберем какво ще правим тепърва. Вероятно бе прав и за друго, че няма да харесам онова, което ще видя.

Включих се в телефонната директория. Натраках данните: име — Роджърс, щат — Айдахо, град — Мейсън. Знаех го от формуляра, който Шийла попълни, когато постъпи като доброволна сътрудничка в „Ковенант Хаус“.

Появи се само един номер. Надрасках го върху късче хартия. Да, щях да се свържа с родителите на Шийла. Щом бях тръгнал назад, нямаше да спирам на половин път.

Преди да докосна слушалката, телефонът иззвъня. Вдигнах и чух гласа на сестра си Мелиса:

— Какво правиш?

Обмислих няколко отговора и накрая избрах:

— Имам малки неприятности.

— Уил — натърти тя с типичния тон на по-голяма сестра, — ние тук оплакваме майка си.

Затворих очи.

— Татко пита за теб. Трябва да дойдеш.

Огледах задушния, отчужден апартамент. Нямаше за какво да вися тук. Замислих се и за снимката, която още лежеше в джоба ми — снимка на моя брат в планините.

— Тръгвам веднага — казах аз.

Мелиса ме посрещна на прага с въпрос:

— Къде е Шийла?

Измънках за някаква неотложна работа и бързо се вмъкнах вътре.

За чудо днес имахме истински външен посетител — стар татков приятел на име Лу Фарли. Не помнех да са се срещали от десет години насам. Лу Фарли и баща ми с пресилено увлечение си разправяха твърде стари истории. Ставаше дума за някакъв бейзболен клуб и аз смътно си припомних как татко облича кафяв екип с емблемата на някаква фирма за сладолед. Още чувах как скърцат стъпките му по алеята и усещах тежестта на ръката му върху рамото си. Толкова отдавна… Двамата с Лу Фарли се разсмяха. От години не бях чувал баща си да се смее така. Очите му бяха унесени и влажни. Понякога и мама отиваше на игрището с него. Помнех я как седи на скамейката с блуза без ръкави, от която се подаваха мускулести, загорели рамене.

Надникнах през прозореца с надеждата Шийла все пак да се появи и всичко да се окаже някакво огромно недоразумение. Една част от мен — по-голямата част — беше зациклила. За смъртта на майка ми поне знаехме предварително — както често се случва, ракът на Съни напредваше бавно, с отмерена смъртоносна крачка и внезапен финален спринт — но въпреки всичко раната все още бе твърде прясна, за да възприема този нов удар.

Шийла.

Веднъж вече бях обичал и губил. Признавам, че в сърдечните въпроси си падам старомоден. Вярвам в сродната душа. Всички сме имали първа любов. Когато моята ме напусна, сякаш проби огромна дупка право в сърцето ми. Дълго време си мислех, че никога няма да се опомня. И имах причини. Първо, скъсването изглеждаше някак недовършено. Но няма значение. След като тя ме заряза — стори го в края на онзи ден, — дълго време бях убеден, че съм обречен да се примиря с нещо… по-невзрачно… или да остана завинаги сам.

После срещнах Шийла.

Мислех си как зелените очи на Шийла проникваха до дъното на душата ми. Мислех си за копринената й червена коса. Мислех си как първоначалното физическо привличане — а то бе огромно, неудържимо — не отслабна, а се разля по всяка клетка от тялото ми. Непрестанно мислех за нея. Тя ме вълнуваше до спазми в стомаха. Усещах как сърцето ми подскача, когато я виждах. Случваше се да пътувам в микробуса с Квадрата и внезапно той да ме тупне по рамото, защото умът ми отново е отлетял към онова място, което той шеговито наричаше Страната на Шийла. По онова време бях като опиянен. Често се сгушвахме един до друг да гледаме на видео някой стар филм и започвахме да се галим, да се закачаме, за да видим доколко ще издържим в битката между топлия уют и пламналата страст, а когато не издържахме… е, това му е хубаво на видеото, че можеш да го прекъснеш по всяко време.

Държахме се за ръце. Правехме безкрайни разходки. Седяхме в парка и си шушукахме коментари за минувачите. Когато отивахме на купон, обичах да стоя в другия край на стаята и да я гледам отдалече как се движи, как разговаря с другите, а сетне погледите ни се срещаха и тогава идваше тръпката, многозначителната усмивка.

Веднъж Шийла ме помоли да попълня някакъв глупав тест от списание. Един от въпросите гласеше: „Коя е най-голямата слабост на любимия ви човек?“ Дълго мислих и накрая написах: „Често си забравя чадъра в ресторантите“. Това страшно й хареса и тя настоя за още критики. Напомних й, че обича да слуша училищни оркестри и стари записи на „Абба“. Тя кимна и тържествено обеща да се поправи.

Разговаряхме за всичко, освен за миналото. В приюта често срещам подобни случаи. Това не ме тревожеше особено. Сега, след всичко станало — да, но тогава това добавяше… знам ли, може би привкус на загадка. И нещо повече — разберете ме правилно — създаваше чувството, че преди не сме имали друг живот. Нито обич, нито приятели, нито минало. Че сме се родили в деня на нашата среща.

Да, знам, знам…

Мелиса седеше до баща ми. Виждах ги и двамата в профил. Много си приличаха. Аз приличах по-скоро на майка си. Ралф, съпругът на Мелиса, се въртеше около масата със закуски. Той беше типичен американски среден ръководител по бяла риза с къси ръкави и тиранти — страстоубийки, наше момче с яко ръкостискане, лъснати обувки, грижливо заресана коса и ограничена интелигентност. Никога не разхлабваше вратовръзката си — не че беше задръстен, но се чувстваше добре само когато всичко си е на мястото.

Аз нямам нищо общо с Ралф, но е честно да си призная, че не го познавам много добре. Те живеят в Сиатъл и много рядко идват насам. И все пак неволно си спомням как през щурите пубертетски години Мелиса тайничко ходеше с кварталния хулиган Джими Маккарти. Какъв блясък имаше в очите й тогава. Колко спонтанна, колко предизвикателно и дори безцеремонно весела беше. Не знам какво стана, какво я промени, какво я изплаши дотолкова. Хората твърдят, че било просто от зрелостта. Не вярвам това да е цялата истина. Мисля си, че е имало и още нещо.

Мелиса — винаги я наричахме Мел — ми направи знак с очи. Изнизахме се във всекидневната — класическата американска стая за телевизия. Бръкнах в джоба си и докоснах снимката на Кен.

— С Ралф си тръгваме утре сутрин — каза тя.

— Бързичко — казах аз.

— Това какво трябваше да означава?

Мълчаливо поклатих глава.

— Имаме деца. Ралф е на работа.

— Точно така — казах аз. — Много мило, че изобщо се появихте.

Очите й се разшириха.

— Говориш ужасно.

Така си беше. Озърнах се. Ралф седеше до татко и Лу Фарли, зает да дъвче нескопосно направен сандвич. На ъгълчето на устните му се беше лепнало парче от зелевата салата. Исках да й се извиня. Но не можех. Мел беше най-голямата — с три години по-голяма от Кен и с пет от мен. Когато откриха мъртвата Джули, тя избяга. Не мога да го нарека другояче. Грабна бебето и младия си съпруг, и изчезна в другия край на страната. Обикновено се стараех да я разбера, но все още изпитвах гняв заради онова, което за мен си остава предателство.

Отново си помислих за снимката на Кен и изведнъж взех решение.

— Искам да ти покажа нещо.

Стори ми се, че я зърнах да примижава, сякаш очакваше удар, но може би само си въобразявах. Косата й беше като на снимка от списание за домакини — вълниста и пепеляворуса, точно до раменете. Сигурно Ралф я харесваше. А на мен ми се струваше, че не й отива.

Отдалечихме се към вратата за гаража. Погледнах назад. Все още виждах добре баща си, Ралф и Лу Фарли.

Отворих вратата. Мел ме изгледа странно, но тръгна след мен. Прекрачихме върху студения циментов под на гаража. Ако някой иска да снима филм как се нарушават правилата за противопожарна безопасност в Америка, едва ли би намерил по-подходящо място. Ръждиви кутии от боя, мухлясали кашони, бейзболни бухалки, стари ракитови мебели, протрити автомобилни гуми — всичко се валяше в безпорядък като след взрив. По пода тъмнееха стари петна, а от прахта гаражът изглеждаше овехтял, сив и непоносимо задушен. От тавана все още висеше въженце. Спомних си как баща ми разчисти мястото и закачи на това въженце топка за тенис, за да тренирам. Просто не можех да повярвам, че още е тук.

Мелиса ме гледаше втренчено.

Чудех се как да го направя.

— Вчера с Шийла прегледахме мамините неща — започнах аз.

Тя присви очи. Канех се да почна да обяснявам как ровехме из чекмеджетата и гледахме пожълтелите съобщения за раждане и онази стара театрална програма от времето, когато мама се опита да прави кариера в театъра, как се взирахме в старите снимки — помниш ли оная с крал Хюсеин, Мел? — но от устните ми не излизаше нито дума.

Мълчаливо бръкнах в джоба си, извадих снимката и я вдигнах пред лицето й.

Не се наложи да чакам дълго. Мел отдръпна глава, сякаш снимката можеше да я опари. Задавено глътна въздух и направи крачка назад. Пристъпих към нея, но тя вдигна ръка, за да ме спре. Когато отново ме погледна, лицето й бе съвършено безизразно. Вече нямаше и следа от изненада. Нито от страх или радост. Нищо.

Пак вдигнах снимката. Този път тя дори не мигна.

— Кен е — обясних тъпо аз.

— Виждам, Уил.

— И това ли е цялата ти реакция?

— А ти как би искал да реагирам?

— Той е жив. Мама знаеше. Тя имаше тази снимка.

Тишина.

— Мел?

— Той е жив — каза тя. — Чух те.

Занемях от нейната реакция — или по-скоро от липсата на такава.

— Има ли нещо друго? — попита Мелиса.

— Какво… само това ли имаш да кажеш?

— Какво има за казване, Уил?

— А, да, забравих. Трябва да се връщаш в Сиатъл.

— Да.

Тя се отдръпна от мен.

Старият гняв изплува.

— Кажи ми нещо, Мел. Има ли някаква полза, ако избягаш?

— Не съм избягала.

— Дрън-дрън — казах аз.

— На Ралф му предложиха работа там.

— Да, бе.

— Как смееш да ме съдиш?

В главата ми прелетяха спомени от онова време, когато тримата часове наред играехме водно поло в мотелския басейн край Кейп Код. От времето, когато Тони Боноза разправяше гадости за Мел — как лицето на Кен пламна, когато чу, и как подреди Боноза, макар че онзи беше две години по-голям и с десет килограма по-тежък.

— Кен е жив — повторих аз.

Този път гласът й прозвуча умолително.

— И какво искаш от мен?

— Държиш се тъй, сякаш няма значение.

— Не знам дали има.

— Това пък какво означава, по дяволите?

— Кен вече не е част от живота ни.

— Недей да говориш от мое име.

— Много добре, Уил. Кен вече не е част от моя живот.

— Той ти е брат.

— Кен сам си избра пътя.

— И сега какво? За теб е мъртъв, така ли?

— Нима нямаше да е по-добре? — Тя поклати глава и затвори очи. Аз чаках. — Може и да съм избягала, Уил. Но ти също избяга. Имахме избор. Нашият брат беше или мъртвец, или брутален убиец. И в двата случая е мъртъв за мен.

Отново повдигнах снимката.

— Знаеш, че не е непременно виновен.

Мелиса ме погледна и изведнъж пак се превърна в по-голяма сестра.

— Я стига, Уил. Не си толкова глупав.

— Той ни защитаваше. Когато бяхме хлапета. Грижеше се за нас. Обичаше ни.

— И аз го обичах. Но това не ми пречеше да виждам какъв е. Насилието го влечеше, Уил. Знаеш това. Да, той ни защитаваше. Но не смяташ ли, че отчасти го правеше, защото му доставяше удоволствие? Знаеш, че когато умря, беше се замесил в нещо лошо.

— Това не го прави убиец.

Мелиса пак затвори очи. Усетих как търси вътре в себе си сила.

— Щом толкова знаеш, Уил, кажи ми какво правеше той онази нощ?

Погледнахме се в очите и аз устоях. Не казах нищо. Само сърцето ми внезапно изстина.

— Добре, да забравим убийството. Какво търсеше Уил при Джули Милър?

Думите ме прорязаха и избухнаха в гърдите ми, студени и тежки. Когато най-сетне си възвърнах дар слово, гласът ми бе изтънял и далечен.

— Бяхме скъсали преди повече от година.

— Искаш да кажеш, че я беше прежалил?

— Аз… тя беше свободна. Той също. Нямаше причина…

— Той те предаде, Уил. Погледни най-сетне истината в очите. Ако не друго, спал е с жената, която обичаш. Що за брат е това?

— Ние скъсахме — безсилно повторих аз. — Нямах права над нея.

— Ти я обичаше.

— Това няма нищо общо.

Тя не ме изпускаше от поглед.

— Кой бяга сега?

Тромаво отстъпих назад, налетях на стъпалата и тежко седнах. Отпуснах лице в дланите си и опитах да се окопитя. Доста време ми трябваше.

— Той си остава твой брат.

— И какво искаш да сторим? Да го открием? Да го предадем на полицията? Да му помогнем в укриването? Какво?

Нямах отговор.

Мелиса пристъпи край мен и отвори вратата към всекидневната.

— Уил.

Вдигнах очи към нея.

— Това тук вече не е моят живот. Съжалявам.

В този момент отново я видях като ученичка — как се е проснала на леглото, бъбри по телефона като картечница и из въздуха се носи мирис на дъвка. Ние с Кен сядахме на пода в нейната стая и зяпахме възмутено. Спомних си езика на тялото й. Ако Мел лежи по корем и подритва с крака из въздуха, значи говори за момчета, купони и други подобни глупости. Но ако лежи по гръб и гледа в тавана, значи споделя мечти. Замислих се за мечтите й. Нито една от тях не се бе сбъднала.

— Обичам те — казах аз.

И сякаш прочела мислите ми, Мелиса заплака.

 

 

Първата любов не се забравя. Моята бе убита.

Запознах се с Джули Милър, когато семейството й се засели на Кодингтън Терас. По онова време току-що бях постъпил в гимназията. Две години по-късно почнахме да излизаме заедно. На празненствата в края на всяка учебна година ни избираха за двойка на класа. Бяхме неразделни.

Скъсването бе изненадващо само по своята абсолютно предсказуема неизбежност. Постъпихме в различни колежи с твърдата увереност, че чувствата ни ще устоят на времето и разстоянието. Но не стана така. Още през първата година Джули ми каза по телефона, че искала да общува с други момчета и вече се срещала с някой си Бък.

Ви трябвало да го преодолея. Бях млад, а на тази възраст мнозина се сблъскват с подобни разочарования. И сигурно щях да се справя. След време. Момичетата проявяваха интерес към мен. Макар и бавно, започвах да приемам реалността. Времето и разстоянието ми помагаха.

Но после Джули загина и имах чувството, че част от сърцето ми завинаги ще остане в нейната мъртва хватка.

Докато не се появи Шийла.

 

 

Не показах снимката на баща си.

В десет вечерта се прибрах в апартамента си. Все още пуст, задушен и чужд. В компютъра нямаше нови послания. Ако животът без Шийла щеше да бъде такъв, не го исках.

Листчето с телефонния номер на родителите й в Айдахо все още лежеше върху бюрото. Каква беше часовата разлика? Един час? Или може би два? Не си спомнях. Така или иначе, там щеше да е осем или девет часът вечерта.

Все още нормално време за обаждане.

Отпуснах се на стола и впих поглед в телефона, сякаш чаках да ме посъветва как да постъпя. Той мълчеше. Взех листчето. Когато бях казал на Шийла да позвъни на родителите си, лицето й пребледня като платно. Това бе вчера. Едва вчера. Питах се какво да сторя и най-напред ми хрумна да попитам майка си, тя сигурно щеше да знае.

Обгърна ме нов прилив на скръб.

В крайна сметка разбрах, че трябва да действам. Да направя нещо. А не ми хрумваше друго, освен да се свържа с родителите на Шийла.

След третия сигнал чух женски глас:

— Ало?

Изкашлях се.

— Мисис Роджърс?

Кратко мълчание.

— Да.

— Името ми е Уил Клайн.

Изчаках да видя дали е чувала името ми. Никаква реакция.

— Аз съм приятел на дъщеря ви.

— Коя дъщеря?

— Шийла.

— Разбирам — каза жената. — Чух, че била в Ню Йорк.

— Да — потвърдих аз.

— Оттам ли се обаждате?

— Да.

— Какво мога да сторя за вас, мистър Клайн?

Уместен въпрос. И аз не знаех какво да кажа, затова почнах с очевидното:

— Имате ли представа къде е тя?

— Не.

— Не сте ли се виждали или чували с нея?

Тя отговори с уморен глас:

— От години нито съм се виждала, нито съм се чувала с Шийла.

Отворих уста, пак я затворих, потърсих верния път, но навсякъде попадах в задънена улица.

— Знаете ли, че тя е изчезнала?

— Да, властите ни уведомиха.

Прехвърлих слушалката на другото си ухо.

— Успяхте ли да им съобщите нещо полезно?

— Полезно ли?

— Имате ли представа къде може да е отишла? Къде би избягала? Приятелка или позната, която да й помогне?

— Мистър Клайн.

— Да.

— Шийла отдавна напусна живота ни.

— Защо?

Изтърсих последния въпрос, без да размисля. Естествено, очаквах троснат отговор, че не ми влиза в работата. Но тя отново замълча. Опитах се да надделея с търпение, но тя явно владееше играта по-добре от мен.

— Просто… — заекнах накрая аз. — Просто тя е чудесно момиче.

— Вие сте нещо повече от приятел, нали, мистър Клайн?

— Да.

— Властите споменаха, че Шийла живеела с някакъв мъж. Предполагам, че е ставало дума за вас.

— От около година сме заедно — казах аз.

— Струвате ми се разтревожен за нея.

— Така е.

— Обичате ли я?

— Много.

— Но тя не ви е разказвала за миналото си.

Не знаех как да реагирам, макар че отговорът бе очевиден.

— Опитвам се да я разбера — казах аз.

— Не се и надявайте — отсече тя. — Дори аз не я разбирам.

Точно в този момент съседът реши да изпробва мощта на новите си тонколони. Басите разтърсиха стената. Бях с портативния телефон и побързах да се оттегля към другия край на апартамента.

— Искам да й помогна — казах аз.

— Позволете да ви задам един въпрос, мистър Клайн.

От тона й пръстите ми неволно се стегнаха около слушалката. Тя продължи:

— Федералният агент, който дойде при нас, каза, че не знаели нищо за онова.

— За кое? — попитах аз.

— За Карли — отвърна мисис Роджърс. — Не знаят къде е.

— Коя е Карли? — обърках се аз.

Ново мълчание.

— Мога ли да ви дам един съвет, мистър Клайн?

— Коя е Карли? — повторих аз.

— Не си съсипвайте живота. Забравете, че сте познавали дъщеря ми.

И тя затвори.