Харлан Коубън
Господари на нощта (41)

41

Трябваше да кажа на баща си за видеозаписа.

Квадрата ме свали на една спирка близо до Медоулендс. Нямах представа какво ще правя след видяното преди малко. Нейде по пътя, близо до изхода от магистралата за Ню Джърси, докато гледах изоставените индустриални сгради, мозъкът ми превключи на автопилот. Само така можех да продължа напред.

Кен наистина беше жив.

Видях с очите си доказателството. Той бе живял в Ню Мексико под името Оуен Енфийлд. Една част от мен ликуваше. Имах шанс за изкупление, имах шанс отново да бъда с брат си, имах шанс — нима изобщо смеех да мисля за това? — да се преборя с неправдата.

Но после се сетих за Шийла.

Нейните отпечатъци бяха открити в къщата на брат ми заедно с два трупа. Какво общо имаше Шийла с тази история? Нямах представа… или може би просто не исках да приема очевидното. Тя ме беше предала — когато мозъкът ми започваше да работи, не откривах друго, освен варианти, свързани с предателство под една или друга форма — и ако почнех да задълбавам в това, ако си позволях наистина да потъна в простичките спомени: как тя подвиваше крака под себе си, докато разговаряхме на дивана, как отмяташе коса, сякаш е застанала под водопад, как ухаеше, когато излизаше по халат от банята, как през есенните вечери използваше моите тениски вместо нощница, как тананикаше на ухото ми, докато танцувахме, как ме караше да се задъхам с един поглед от другия край на стаята — ако всичко това се окажеше някаква коварна измама…

Автопилот.

И затова се влачех напред с една-единствена мисъл: да стигна до края веднъж завинаги. И брат ми, и Шийла ме бяха напуснали без сбогом, без предупреждение. Знаех, че никога няма да оставя това зад себе си, докато не узная истината. Още в началото Квадрата ме предупреди за опасността да не харесам онова, което ще открия, но може би в крайна сметка то щеше да се окаже необходимо. Може би най-сетне идваше мой ред да бъда храбър. Може би този път аз щях да спася Кен, а не той мене.

Значи трябваше да се съсредоточа върху едно: Кен беше жив. И невинен — ако досега имах някакви подсъзнателни съмнения, Пистильо ги бе премахнал окончателно. Можех отново да видя Кен, отново да бъда с него. Можех — знам ли? — да отмъстя за миналото, да утеша духа на майка си или нещо подобно.

През този последен ден от нашия официален траур баща ми не бе у дома. Заварих в кухнята леля Селма. Тя ми каза, че е излязъл на разходка. Леля Селма беше с престилка. Зачудих се откъде ли я е взела. Твърдо знаех, че у дома нямаме. Дали я беше донесла? Тя винаги изглеждаше по престилка, дори когато не беше, ако разбирате какво искам да кажа. Гледах я как чисти мивката. Селма, кротката сестра на Съни, работеше тихо. Винаги я бях приемал като природна даденост. Според мен и другите също. Селма… просто я имаше. Тя бе от онези хора, които живеят под обсега на радара, сякаш не смеят да привлекат вниманието на боговете. Двамата с чичо Мъри нямаха деца. Не знам защо. Само веднъж дочух нашите да споменават за мъртвородено бебе. Сега стоях, гледах я като за пръв път и виждах как едно обикновено човешко същество води простичката всекидневна борба да постъпва правилно.

— Благодаря ти — казах аз.

Селма кимна.

Исках да й кажа, че я обичам, че я ценя високо и искам да бъдем по-близки — особено сега, след смъртта на мама. Да й кажа, че мама би желала това. Но не можех. Вместо това я прегърнах. Отначало Селма застина, стресната от внезапната проява на обич, но след това се отпусна.

— Всичко ще се оправи — каза тя.

Знаех къде обича да се разхожда баща ми. Прекосих Кодингтън Терас, заобикаляйки отдалече къщата на семейство Милър. Знаех, че и баща ми прави същото. Още преди години бе променил маршрута. Минах през дворовете на Джарат и Арней, после тръгнах по пътеката, която пресичаше потока Медоубрук и водеше към любителските игрища за бейзбол. Сезонът бе свършил, игрищата пустееха и баща ми седеше сам на най-горния ред метални пейки. Спомних си колко обичаше някога ролята на доброволен треньор, спомних си кипнатото му зелено каскетче и бялата тениска със зелени ръкави и надпис „Сенаторите“. Най-често стоеше прав край игрището, облегнал лакти на прашния дървен парапет, а тениската му бавно потъмняваше от пот под мишниците. Понякога смъкваше каскетчето с плавно, изящно движение, избърсваше челото си с лакът и пак го нахлупваше. В онези пролетни вечери лицето му грееше, особено когато играеше Кен. Треньори бяха и най-добрите му приятели, мистър Вертильо и мистър Хоровиц. И двамата умряха от сърце още преди да навършат шейсет, и сега, докато сядах до него, аз знаех, че той още чува ръкоплясканията и виковете, още усеща сладкия мирис на утъпкана пръст по терена.

Баща ми ме погледна и се усмихна.

— Помниш ли как веднъж майка ти стана рефер?

— Съвсем слабо. На колко години бях? На четири ли?

— Да, нещо такова. — Все тъй усмихнат, той поклати глава и се унесе в спомени. — Майка ти тъкмо беше в разгара на феминисткия си период. Носеше тениски с надписи от рода на „Мястото на жената е в кухнята и в Сената“. Не забравяй, че това беше няколко години преди да допуснат жени в любителската лига, разбираш ли? По някое време майка ти научи, че няма жени — рефери. Прерови целия правилник и видя, че не е забранено. И се записа.

— А после?

— Е, дъртите бюрократи едва не припаднаха, но законът си е закон. Разрешиха й. Само че имаше разни дребни проблеми.

— Например?

— Например, че нямаше по-калпав рефер от нея. — Татко пак се усмихна с онази усмивка, която тъй рядко виждах напоследък; тя бе тъй дълбоко вкоренена в миналото, че изпитвах болка от нея. — Едва успя да научи правилата. Зрението й, както знаеш, беше ужасно. Спомням си как още на първия мач вдигна високо палец и викна „Безопасно“. При всяко съдийско решение правеше заучени движения като от балет на Боб Фос.

Разсмяхме се. Имах чувството, че той и сега вижда нейните театрални номера, едновременно развълнуван и притеснен.

— Треньорите не беснееха ли?

— И още как, само че знаеш ли какво направиха от ръководството на лигата?

Поклатих глава.

— Дадоха й за втори рефер Харви Нюхаус. Помниш ли го?

— Със сина му бяхме съученици. Той играеше професионален футбол, нали?

— Да, в „Тараните“. Защитник. Тежеше някъде над сто и трийсет килограма. Стоеше извън полето, а майка ти ръководеше. Ако някой треньор вземеше да беснее, Харви само му хвърляше един поглед и онзи веднага си сядаше.

Пак се разсмяхме, после млъкнахме и се замислихме как е могъл подобен дух да отстъпи дори пред най-коварната болест. След малко баща ми завъртя глава и ме погледна. Когато зърна белезите, очите му се разшириха.

— Какво е станало?

— Няма нищо — казах аз.

— Да не си се бил?

— Добре съм, наистина. Трябва да поговорим за нещо.

Той замълча. Питах се как да започна, но татко ми спести затруднението.

— Покажи я — каза той.

Погледнах го с изненада.

— Сестра ти позвъни тази сутрин. Каза ми за снимката.

Все още носех снимката. Извадих я. Татко я пое предпазливо върху дланта си, сякаш държеше малко животинче и се боеше да не го смачка. Погледна и тихо изрече:

— Боже мой.

Очите му заблестяха.

— Не знаеше ли? — попитах аз.

— Не. — Той отново се вгледа в снимката. — Майка ти не ми е казвала нищо докато… нали знаеш.

Зърнах как по лицето му пробяга сянка. Неговата съпруга, неговата спътница в живота бе имала тайни и от това го болеше.

— Има и още нещо — казах аз.

Той се обърна към мен.

— Кен е живял в Ню Мексико.

Разказах набързо какво съм научил. Татко го прие спокойно и мълчаливо, сякаш се бе опомнил след първия удар. Когато свърших, той попита:

— Откога е живял там?

— Само от няколко месеца. Защо?

— Майка ти каза, че щял да се върне. Когато успеел да докаже невинността си.

Седяхме мълчаливо. Оставих мислите си да се реят напосоки. Да речем, казах си аз, че е било така: преди единайсет години устройват клопка на Кен. Той избягва и дълго живее в чужбина под чуждо име, точно както твърдят вестниците. Минават години. Той се завръща.

Защо?

Дали за да докаже, че е невинен, както твърдеше майка ми? Да, навярно звучеше логично, но защо точно сега, след толкова много години? Не знаех, но независимо от причината Кен наистина се бе завърнал — и това му бе струвало скъпо. Някой знаеше.

Кой?

Отговорът изглеждаше очевиден — онзи, който някога уби Джули. Тази личност — мъж или жена — искаше непременно да запуши устата на Кен. А после? Нямах представа. Все още липсваха много късчета от мозайката.

— Татко.

— Да?

— Подозираше ли, че Кен е жив?

Той не отговори веднага.

— По-лесно беше да мисля, че е мъртъв.

— Това не е отговор.

Той пак се загледа настрани.

— Кен те обичаше много, Уил.

Мълчах.

— Но не всичко в него беше добро.

— Знам — казах аз.

Баща ми изчака, сякаш искаше да се увери, че разбирам.

— Когато убиха Джули, Кен вече си имаше неприятности.

— Как така?

— Той дойде у дома, за да се скрие.

— От какво?

— Не знам.

Замислих се над тия думи. Отново си спомних, че Кен не беше си идвал поне от две години и изглеждаше много напрегнат, дори когато ме разпитваше за Джули. Просто не знаех какво означава всичко това.

— Помниш ли Фил Макгуейн? — попита татко.

Кимнах. Старият приятел на Кен от гимназията, „лидерът на класа“, за когото сега разправяха, че имал „дебели връзки“.

— Чух, че се преселил в къщата на Бонано.

— Да.

Когато бях дете, знаменитата мафиотска фамилия Бонано живееше в най-голямото имение по тия места с огромна желязна порта и два каменни лъва край алеята. Слуховете твърдяха — както навярно знаете, предградията гъмжат от слухове, — че из имението са заровени трупове, че по оградата тече ток, а ако някое хлапе опита да се промъкне през гората, ще бъде застреляно без предупреждение. Едва ли имаше нещо вярно, но полицията арестува стария Бонано, когато беше на деветдесет и една година.

— Какво общо има Макгуейн? — попитах аз.

— Кен се беше забъркал с него.

— Как?

— Само толкова знам.

Спомних си за Призрака.

— Беше ли замесен и Джон Аселта?

Баща ми настръхна. Видях в очите му страх.

— Защо питаш?

— Тримата бяха приятели от гимназията — започнах аз… и реших да говоря докрай. — Наскоро го видях.

— Аселта?

— Да.

— Върнал ли се е? — попита баща ми съвсем тихо.

Кимнах. Татко затвори очи.

— Какво има?

— Той е опасен — каза баща ми.

— Знам.

Той посочи лицето ми.

— От него ли е?

Добър въпрос, помислих си аз.

— Поне отчасти.

— Отчасти?

— Дълго е за разправяне, татко.

Той отново затвори очи. След малко пак ги отвори, опря длани в бедрата си и се изправи.

— Да си вървим.

Исках да му задам още въпроси, но знаех, че сега не е време. Последвах го. Беше му трудно да слиза по паянтовите дървени стъпала. Протегнах му ръка. Той не я пое. Слязохме на чакъла и завихме към пътеката. И там, с търпелива усмивка и ръце в джобовете, стоеше Призрака.

За момент си помислих, че е само игра на въображението, че мислите за него са породили тази кошмарна картина. Но чух как баща ми тихо ахна. После чух и гласа.

— Ах, колко трогателно — каза Призрака.

Баща ми пристъпи пред мен, сякаш се опитваше да ме прикрие.

— Какво искаш? — извика той.

Но Призрака се разсмя.

— Ех, момче — изрече подигравателно той, — когато издъних най-важния удар в решаващата игра, едва се утеших с цяло пакетче бонбони.

Ние стояхме като вкаменени. Призрака погледна небето, затвори очи и вдъхна дълбоко.

— Ах, любителската лига. — Той сведе очи към баща ми. — Помните ли как веднъж моят старец дойде да играе, мистър Клайн?

Баща ми предизвикателно изпъчи челюст.

— Велик момент беше, Уил. Наистина. Скъпият ми стар татко бе тъй изтощен, че изтича да се облекчи до стената на снекбара. Представяш ли си? Мисис Тансмор без малко да получи удар. — Призрака се разсмя от сърце и звукът сякаш впи нокти в гърдите ми. След малко добави: — Хубави времена бяха, а?

— Какво искаш? — повтори баща ми.

Но Призрака имаше свой път и не искаше да се отклонява.

— Хей, мистър Клайн, помните ли как ръководихте онзи голям финал от щатското първенство?

— Помня — каза баща ми.

— А ние с Кен… в четвърти клас ли бяхме?

Този път баща ми не отговори.

— О, чакайте! — възкликна Призрака. Усмивката изчезна от лицето му. — Без малко да забравя. Аз пропуснах онази година, нали? И следващата. Имах да излежавам, ще знаете.

— Никога не си влизал в затвора — каза баща ми.

— Вярно, вярно, абсолютно сте прав, мистър Клайн. Бях — Призрака изобрази кавички с костеливите си пръсти — хоспитализиран. Знаеш ли какво означава това, Уили? За да излекуват едно дете, заключват го с най-смахнатите отрепки, които някога са осквернявали окаяната ни планета. Тими, първият ми съквартирант, беше пироман. На крехката възраст тринайсет години изгорил родителите си живи. Една нощ задигна кибрит от пияния надзирател и подпали леглото ми. Три седмици лежах в лазарета. А когато трябваше да ме върнат, бях готов сам да се подпаля.

По Медоубрук Роуд се зададе кола. Видях отзад малко момченце, настанено на детска седалка. Нямаше вятър. Дърветата стърчаха неестествено неподвижни.

— Беше много отдавна — тихо каза баща ми.

Призрака присви очи, сякаш обмисляше отговора много внимателно. Накрая кимна.

— Да, да, много отдавна. Отново сте прав, мистър Клайн. А и какъв ли живот имах у дома? Така де, на какво можех изобщо да се надявам? Станалото изглеждаше едва ли не като благословия — да ида на терапия, вместо да живея със стария, дето ме биеше.

В този момент осъзнах, че Призрака говори за убийството на Даниъл Скинър — побойника, намушкан с кухненски нож. Но най-силно ме изненада и порази това, че той беше почти като хлапетата, на които помагахме в „Ковенант Хаус“ — грубост и насилие у дома, ранна среща с престъпността, психоза под една или друга форма. Опитах се да го видя точно така, сякаш е просто едно от децата. Но видението изчезна веднага. Той вече не беше хлапе. Не знам кога прекрачват чертата, на каква възраст се превръщат от отчаяни деца в дегенерати, за които дори и затворът е малко.

— Хей, Уили.

Призрака се опита да ме погледне в очите, но баща ми отново застана отпред. Хванах го за рамото, сякаш исках да кажа, че мога да се справя и сам.

— Какво? — попитах аз.

— Нали знаеш, че бях — той отново имитира кавички — хоспитализиран още веднъж?

— Да — казах аз.

— Ти тъкмо беше постъпил в гимназията. Аз бях в последния клас.

— Помня.

— През целия си престой в болницата имах само едно свиждане. Знаеш ли с кого?

Кимнах. С Джули.

— Как ти се струва тази ирония на съдбата?

— Ти ли я уби? — попитах аз.

— Само един от трима ни е виновен.

Баща ми пак застана пред мен.

— Стига толкова — каза той.

Аз прекрачих встрани.

— Какво намекваш?

— За теб намеквам, Уили. За теб.

Това съвсем ме обърка.

— Как така?

— Стига толкова — повтори баща ми.

— Ти трябваше да се бориш за нея — продължи Призрака. — Трябваше да я защитаваш.

Макар че идваха от този безумец, думите се впиха в гърдите ми като щик.

— Защо си дошъл? — попита баща ми.

— Откровено ли, мистър Клайн? И аз не знам.

— Не закачай семейството ми. Ако искаш някого, вземи мен.

— Не, сър, не искам вас. — Той огледа баща ми и аз усетих как нещо студено се стяга в корема ми. — Мисля, че в този вид ми харесвате повече.

Призрака леко махна с ръка и навлезе между дърветата. Видяхме го как навлиза все по-навътре, как постепенно се губи в сенките, докато накрая изчезна като истински призрак. Постояхме още минута-две. Дишането на баща ми звучеше задавено и глухо, сякаш долиташе от дълбините на пещера.

— Татко.

Но той вече бе тръгнал напред по пътеката.

— Да се прибираме, Уил.