Харлан Коубън
Господари на нощта (36)

36

Спях тъй дълбоко, че изобщо не го чух да се промъква към мен.

По някое време бях извадил чисти чаршафи и завивки за Кати. Проверих дали й е удобно на дивана, после се изкопах, опитах да почета. Думите се разливаха в неясна мъгла. Връщах се, препрочитах пасажа и пак го забравях. Влязох в Интернет и почнах да ровя напосоки. Направих няколко лицеви опори, няколко пози от йогата, на които ме бе научил Квадрата. Не исках да си лягам. Не исках да спра, да оставя скръбта отново да ме завари неподготвен.

Достойно се борих, но накрая сънят успя да ме вкара в ъгъла. Проснах се на леглото и потънах като в бездънна яма, когато внезапно усетих как нещо ме дръпва за ръката и чух щракване. Все още в полусън, аз се опитах да сваля ръка, но тя не помръдна.

Нещо метално се впи в китката ми.

Докато успея да отворя очи, някой се хвърли върху мен. Ударът изтласка въздуха от дробовете ми. Задъхах се. Онзи ме яхна през гърдите и опря колене в раменете ми. Преди да събера сили за някаква съпротива, нападателят дръпна другата ръка над главата ми. Този път не чух щракане, но усетих по кожата си студен метал.

Двете ми ръце бяха приковани за рамката на леглото.

Кръвта ми се вледени. За момент просто изключих, както винаги по време на физически сблъсък. Отворих уста да изкрещя, или поне да кажа нещо. Нападателят ме сграбчи за тила и дръпна главата ми напред. Без колебание откъсна парче широка лепенка и закри устата ми. После за по-сигурно взе ново парче и ме омота през устата и тила десет-петнайсет пъти, сякаш опаковаше чуплива пратка.

Вече не можех да издам нито звук. Едва дишах — налагаше се да засмуквам въздух през счупения си нос. Болеше ужасно. Раменете ми мъчително се разтягаха между белезниците и тежестта на противника. Мятах се, но това не помогна. Опитах се да го отхвърля. Никакъв резултат. Исках да го попитам защо е дошъл, какво ще прави сега, след като съм безпомощен.

И тогава си спомних, че Кати е сама в другата стая.

В спалнята царуваше мрак. Виждах нападателя само като неясна сянка. Беше с някаква тъмна маска, но не можех да различа дали по нея е изрисувано нещо. Ставаше почти невъзможно да дишам. Изсумтях от болка.

Неизвестният приключи с лепенката. Поколеба се само секунда и скочи на пода. Сетне с безпомощен ужас видях, как тръгва към вратата, отваря я, прекрачва в хола, където спеше Кати, и затваря вратата зад себе си.

Очите ми изхвръкваха от орбитите. Опитах се да извикам, но лепенката заглушаваше всеки звук. Почнах да се мятам като обезумял. Подскачах и ритах. Никаква полза.

Тогава спрях и се ослушах. За момент не чух нищо. Пълна тишина.

После Кати изпищя.

О, Боже. Отново почнах да се мятам. Писъкът беше кратък, прекъснат по средата, сякаш някой бе изключил звука. Паниката ми се разгоря с пълна сила. Дива, отчаяна паника. Яростно задърпах белезниците. Извих глава напред, после назад. Нищо.

Кати пак изпищя.

Този път звукът бе по-слаб — стон на ранено животно. Нямаше начин съседите да го чуят, а и да чуеха, нямаше да реагират. Не и в Ню Йорк. Не и посред нощ. А дори и да реагираха — дори ако някой позвънеше на полицията или се втурнеше на помощ — щеше да е твърде късно.

Тогава обезумях.

Разсъдъкът ми сякаш се разцепи на две. Полудях. Мятах се като в гърч. Носът ме болеше непоносимо. Нагълтах някакви влакна от лепенката. Продължих да се боря.

Но не постигах нищо.

О, боже. Добре, успокой се. Бъди хладнокръвен. Опитай се да размислиш.

Завъртях глава към дясната китка. Белезниците не бяха чак толкова стегнати. Леко поддаваха. Добре, ако се опитах малко по-бавно, може би щях да измъкна ръка от гривната. Точно така. Успокой се. Опитай се да свиеш китката, да я провреш.

Опитах се. С цялата си воля заповядах на китката да стане по-тънка. Притиснах основата на палеца към малкия пръст. После задърпах, отначало бавно, след това все по-силно. Не стана. Кожата се набра около металната гривна и започна да се разкъсва. Това не ме спря. Продължих да дърпам.

Нищо не излезе.

Съседната стая бе притихнала.

Напрегнах уши да доловя звук. Какъвто и да било. Нищо. Опитах се да извия тяло, да скоча от леглото с такава сила, че… знам ли, може би да повдигна и него. Само три-четири сантиметра, току-виж се строшило от падането. Пак подскочих. Леглото се плъзна няколко сантиметра напред. Но това не ми помагаше.

Продължавах да бъда в капан.

Чух как Кати изпищя още веднъж. После извика с уплашен, панически глас:

— Джон…

И гласът й отново секна.

Джон, помислих си аз. Тя каза „Джон“.

Аселта?

Призрака…

О, не, боже, моля те, не. Чух нещо приглушено. Гласове. Може би стон. Като през възглавница. Сърцето ми бясно подскачаше в гръдния кош. Страхът ме притискаше отвсякъде. Размятах глава, търсейки нещо, каквото и да е.

Телефонът.

Можех ли?… Краката ми все още бяха свободни. Ако успеех да ги извия, да хвана с тях телефона и да пусна слушалката в ръката си. И тогава да набера… знам ли, може би 911 или нулата. Краката ми вече сами се повдигаха. Свих коремните мускули, вдигнах крака, извъртях ги надясно. Но все още действах, обзет от истерия. Тежестта ме повлече настрани. Изгубих контрол над краката си. Дръпнах се в опит да запазя равновесие и единият крак удари телефона.

Слушалката изтрака на пода.

По дяволите.

А сега какво? Умът ми се прекърши — просто загубих всякаква власт над него. Сетих се за животни в капан, които прегризват крака си, за да избягат. Мятах се до изтощение, напълно лишен от разсъдък и вече бях готов да се предам, когато си спомних, нещо, на което ме бе научил Квадрата.

Поза „рало“.

На индийски се нарича „халасана“. Раменна стойка. Лягаш по гръб, премяташ крака над главата си и повдигаш бедра. Прегъваш се в кръста и докосваш пода с пръстите на краката. Не знаех дали мога да стигна чак дотам, но нямаше значение. Стегнах корем и с всичка сила изхвърлих крака нагоре. После ги преметнах над главата си. Петите ми се удариха в стената. Брадата ми се притисна в гърдите и стана още по-трудно да дишам.

Натиснах стената с пети. Адреналинът ми даде сили. Леглото плъзна напред. Отново натиснах, спечелих пространство. Добре. А сега най-трудното. Ако белезниците бяха прекалено стегнати, ако китките ми не успееха да се завъртят в тях, или нямаше да излезе нищо, или щях да си изкълча раменете. Все едно.

В другата стая царуваше тишина, мъртвешка тишина.

Отпуснах крака към пода. На практика правех задно салто от леглото. Тежестта на краката ме повлече и този път имах късмет — ръцете ми се завъртяха в белезниците. Тежко стоварих нозе на пода. Подир тях се преметнах и аз, оставяйки по таблата на леглото късчета кожа от бедрата и корема си.

След миг стоях прав зад леглото.

Все още бях окован. И с лепенка на устата. Но бях прав. Усетих нов прилив на адреналин.

Добре, а сега какво?

Нямах време за губене. Свих колене. Опрях рамо в леглото и го тласнах към вратата, сякаш бях състезател по бобслей. Краката ми блъскаха като чукове. Не се колебаех. Не спирах.

Леглото с трясък се блъсна във вратата.

Ударът бе страхотен. Болка проряза рамото ми, пробяга надолу по ръцете и гръбнака. Нещо изпука и ставите ми пламнаха като огън. Без да обръщам внимание на болката, аз се отдръпнах и отново връхлетях към вратата. После още веднъж. Лепенката заглушаваше крясъците ми и ги чувах единствено аз. При третия удар дръпнах белезниците с всичка сила точно когато леглото се блъсна в стената.

Пръчките на рамката се строшиха.

Бях свободен.

Избутах леглото от вратата. Опитах се да смъкна лепенката, но щеше да ми отнеме време. Стиснах дръжката и я завъртях. Рязко отворих вратата и нахълтах в мрака.

Кати лежеше на пода.

Очите и бяха затворени. Тялото омекнало. Мъжът седеше върху гърдите й. Стискаше я за гърлото.

Душеше я.

Без колебание се хвърлих с плонж върху него. Стори ми се, че полетът трая безкрайно дълго, сякаш летях през лепкав сироп. Той ме видя — и дори имаше време да се подготви — но все пак бе принуден да пусне гърлото на Кати. Завъртя се срещу мен. Все още го виждах само като черен силует. Той ме сграбчи за раменете, заби крак в корема ми и падна по гръб, използвайки собствената ми инерция.

Размахах ръце като вятърна мелница и прелетях над него. Но отново извадих късмет. Или поне така си помислих. Паднах върху мекото кресло. За момент то се заклати. После рухна под тежестта ми. Главата ми улучи ръба на масичката, след това изкънтя в пода.

Зашеметен, аз опитах да се изправя на колене. Когато се надигнах за нова атака, видях нещо, което ме ужаси както никога през живота ми.

Черният нападател също бе станал. Сега държеше нож. И се отправяше с него към Кати.

Времето сякаш спря. Следващите събития траяха не повече от една-две секунди. Но за мен всичко стана като в забавен кадър. Понякога времето прави такива неща. Наистина е относително. Някои моменти отлитат мълниеносно. Други застиват.

Бях прекалено далече, за да го спра. Знаех това. Осъзнавах го въпреки замайването от удара в масата…

Масата.

Където бях оставил пистолета на Квадрата.

Имах ли време да стигна до там, да се обърна и да стрелям? Все още гледах Кати и нейния нападател. Не. Времето не достигаше. Разбрах го веднага.

Човекът се наведе и хвана Кати за косата.

Докато бързах към пистолета, аз задърпах лепенката от устата си. Тя се смъкна донякъде, колкото да изкрещя:

— Не мърдай или ще стрелям!

Той завъртя глава в тъмното. Аз вече лазех по пода. Пълзях на лакти като командос. Той видя, че не съм въоръжен и понечи да довърши започнатото. Ръката ми откри пистолета. Нямах време да се целя. Натиснах спусъка.

Гърмежът стресна врага.

Бях успял да спечеля време. Завъртях се, натискайки спусъка в движение. Онзи отскочи като гимнастик. Едва различавах сянката му. Завъртях пистолета към черния силует и продължих да стрелям. Колко куршума имаше в това желязо? Колко бях изстрелял?

Той се отметна назад, но не спря. Бях ли го улучил?

Врагът се хвърли към вратата. Изкрещях му да спре. Той не се подчини. Исках да го прострелям в гърба, но някакви остатъци от човечност не ми позволиха. Сетне той вече бе в коридора. А аз си имах и други грижи.

Погледнах Кати. Тя не помръдваше.