Харлан Коубън
Господари на нощта (6)

6

Елизабет, Ню Джърси

Наближаваха гробището.

Филип Макгуейн седеше отзад в своята лимузина мерцедес, изработена по поръчка — луксозен модел за четиристотин хиляди долара със стоманен корпус и бронирани огледални стъкла — зареял поглед навън към прелитащите закусвални, магазинчета и овехтели бакалии. Стискаше чаша уиски със сода, налято току-що от вграденото барче. Той сведе очи към кехлибарената течност. Ръката му не трепваше. Това го изненада.

— Добре ли сте, мистър Макгуейн?

Макгуейн се обърна към спътника си. Фред Танър беше грамаден и внушителен като стара каменна къща. Имаше длани като тепсии с пръсти колкото наденици. В очите му блестеше върховна самоувереност. Танър беше от старата школа — с грижливо изгладен лъскав костюм и претрупан пръстен на малкия пръст. Винаги носеше този грамаден, претенциозен златен пръстен, и го опипваше, докато говореше.

— Добре съм — излъга Макгуейн.

От шосе 22 лимузината зави по Паркър Авеню. Танър продължаваше да опипва пръстена. Беше на петдесет, с петнайсет години по-стар от шефа си. Грубото му, ъгловато лице напомняше порутен старинен паметник. Късо подстриганата му коса беше грижливо сресана. Макгуейн знаеше, че Танър е незаменим — хладнокръвен, дисциплиниран и безсърдечен негодник, за когото думата „милост“ е неизвестно понятие. Танър умееше да използва грамадните си ръчища, както и цял арсенал от огнестрелни оръжия. Беше излизал срещу най-жестоки противници и винаги побеждаваше.

Но Макгуейн знаеше, че сега са на съвсем друго ниво.

— Кой е тоя тип всъщност? — попита Танър.

Макгуейн поклати глава. Собственият му костюм беше по поръчка от „Джоузеф Абъд“. Наемаше три етажа в Световния финансов център близо до Уол стрийт. Преди години биха го наричали „консилиере“, „капо“ или с някое друго нелепо прозвище. Но сега времената бяха други. Отминали (и то отдавна, независимо от фантазиите на Холивуд) бяха дните на тайните свърталища и чантите с мръсни пари — дни, за които навярно Танър и днес си спомняше с носталгия. Сега се полагаше да имаш офис, секретарка и компютър със списък на личния състав. Да плащаш данъци. Да имаш законен бизнес.

Не че това променяше нещо.

— И защо да се влачим чак до тук? — продължаваше Танър. — Той би трябвало да дойде при вас, нали така?

Макгуейн не отговори. Все едно, Танър нямаше да го разбере.

Ако Призрака иска да се срещнете, нямаш избор.

Все едно кой си. Откажеш ли, Призрака ще дойде при теб. Макгуейн имаше превъзходна охрана. Разполагаше с опитни хора. Но Призрака беше още по-опитен. Не бързаше. Проучваше всичко. Чакаше сгоден случай. И после те откриваше, сам. Всички го знаеха.

Не, по-добре всичко да свърши час по-скоро. По-добре сам да отиде при него.

На една пресечка от гробището лимузината спря.

— Разбра ли какво искам? — попита Макгуейн.

— Вече имам човек на място. Уредено е.

— Никакво действие без мой сигнал.

— Да де. Вече говорихме за това.

— Не го подценявай.

Танър хвана дръжката на вратата. По пръстена блесна слънчев лъч.

— Да ме прощавате, мистър Макгуейн, ама и той е човек, нали така? Може да умре като всички нас.

Макгуейн не бе чак толкова сигурен.

Танър се измъкна навън удивително пъргаво за толкова едър човек. Макгуейн се облегна назад и отпи дълга глътка уиски. Той беше един от най-могъщите хора в Ню Йорк. А до този връх не можеш да стигнеш, без да бъдеш лукаво и безмилостно копеле. Проявиш ли слабост, мъртъв си. Омекнеш ли, умираш. Просто и ясно.

И най-важното — никога не отстъпваш.

Макгуейн знаеше това не по-зле от всеки друг, но в момента най-много му се искаше да избяга. Просто да събере каквото може и да изчезне.

Като стария си приятел Кен.

Макгуейн срещна в огледалото погледа на шофьора. Въздъхна дълбоко и кимна. Колата отново потегли. Завиха наляво и бавно продължиха покрай портата на Уелингтънското гробище. Под гумите захрущя чакъл. Макгуейн нареди да спрат. Шофьорът се подчини. Макгуейн излезе и мина пред колата.

— Ако ми трябваш, ще те повикам.

Шофьорът кимна и подкара на заден ход.

Макгуейн остана сам.

Вдигна яката на палтото си. Плъзна поглед из гробището. Никакво движение. Зачуди се къде ли клечат Танър и неговият човек. Навярно близо до мястото за среща. Скрити зад дърво или храст. Ако си вършеха добре работата, Макгуейн просто нямаше как да ги види.

Небето бе ясно. Вятърът режеше като бръснач. Макгуейн се прегърби. Въпреки противошумните насипи откъм шосе 22 долиташе рев на двигатели като подигравателна серенада за мъртвите. Из въздуха се носеше мирис на нещо прясно изпечено и Макгуейн си помисли за крематориума.

Наоколо нямаше, жива душа.

Макгуейн откри алеята и тръгна на изток. Докато минаваше покрай паметници и надгробни плочи, очите му неволно налучкваха годините на раждане и смърт. Пресмяташе и се питаше какво ли е сполетяло по-младите. За миг спря, когато зърна познато име. Даниъл Скинър. Умрял на тринайсет години. Върху плочата беше изваян усмихнат ангел. Макгуейн се изкиска тихичко. Скинър беше тъп побойник и жестоко тормозеше един четвъртокласник. Но през онзи ден — 11 май според надгробната плоча — храбрият четвъртокласник си донесе кухненски нож. Първият и единствен удар улучи право сърцето на Скинър.

Сбогом, ангелче.

Макгуейн сви рамене и се помъчи да не мисли.

Нима всичко бе започнало тук?

Той продължи по алеята. Зави наляво и забави крачка. Още малко. Очите му шареха наоколо. Никакво движение. Тук беше по-тихо — зеленина и покой. Не че имаше някакво значение за местните обитатели. Макгуейн се поколеба, отново зави наляво и продължи покрай редицата, докато стигна до търсения гроб.

Спря. Прочете името и датата. Мислите му полетяха назад. Запита се какво чувства и осъзна, че не чувства почти нищо. Не си направи труда да се озърта. Призрака беше нейде наблизо. Усещаше го.

— Трябваше да донесеш цветя, Филип.

Гласът му застина от този глас — мек и благозвучен, с едва доловимо фъфлене. Макгуейн бавно се завъртя и погледна назад. Джон Аселта се приближаваше с букет в ръката. Макгуейн отстъпи настрани. Погледите им се срещнаха и Макгуейн усети как в гърдите му се впиват стоманени нокти.

— Много време мина — каза Призрака.

Аселта, когото Макгуейн познаваше с прозвището Призрака, прекрачи към паметника. Макгуейн застина. Когато Призрака мина покрай него, температурата сякаш спадна с двайсетина градуса.

Макгуейн затаи дъх.

Призрака коленичи и лекичко положи цветята на земята. За момент остана така, със затворени очи. После се изправи, посегна с издължените си пръсти на пианист и погали надгробната плоча нежно, твърде нежно.

Макгуейн се мъчеше да не гледа.

Призрака имаше кожа като очно перде — млечнобяла и някак лепкаво влажна. По изящното му лице се спускаха синкави вени като следи от засъхнали сълзи. Очите му бяха бледосиви, почти безцветни. Главата, твърде едра за тесните рамене, напомняше по форма електрическа крушка. Отстрани черепът му беше гладко избръснат и косата падаше по гладката кожа като фонтан. В чертите му имаше нещо деликатно, дори женствено — кошмарно подобие на дрезденска порцеланова кукла.

Макгуейн отстъпи още крачка назад.

Понякога срещаш човек, чиято вродена добрина те озарява с едва ли не ослепителна светлина. А друг път срещаш точно обратното — човек, който със самото си присъствие те обгръща в плащ от кръв и тлен.

— Какво искаш? — попита Макгуейн.

Призрака наведе глава.

— Чувал ли си да казват, че в смъртното отделение няма атеисти?

— Да.

— Лъжа е, тъй да знаеш — каза Призрака. — Всъщност е точно обратното. Когато си в ямата, когато гледаш смъртта в очите — точно тогава разбираш със сигурност, че няма Бог. Затова се бориш да оцелееш, да си поемеш въздух поне още веднъж. Затова си готов да дириш и от дявола помощ — защото не искаш да умреш. Защото дълбоко в сърцето си знаеш, че смъртта е краят. Няма задгробен живот. Няма рай. Няма Бог. Нищо няма.

Призрака вдигна глава и го погледна. Макгуейн стоеше неподвижно.

— Липсваше ми, Филип.

— Какво искаш, Джон?

— Мисля, че знаеш.

Макгуейн знаеше, но премълча.

— Разбрах, че си позакъсал — продължи Призрака.

— Какво чу?

— Само слухове. — Призрака се усмихна. Устата му беше тясна цепка, като срязана с бръснач, и от самия й вид на Макгуейн му идваше да закрещи. — Затова се върнах.

— Това си е мой проблем.

— Де да беше така, Филип.

— Какво искаш, Джон?

— Двамата, които прати в Ню Мексико. Провалиха се, прав ли съм?

— Да.

— Аз няма да се проваля — прошепна Призрака.

— Все още не разбирам какво искаш.

— Нали ще се съгласиш, че в случая и аз съм заложил нещичко?

Призрака зачака. Най-сетне Макгуейн кимна.

— Така излиза.

— Ти имаш източници, Филип. Разполагаш с информация, недостъпна за мен. — Призрака се вгледа в надгробната плоча и за момент Макгуейн си помисли, че той сякаш вижда там едва ли не човешки образ. — Сигурен ли си, че се е върнал?

— Напълно — каза Макгуейн.

— Откъде знаеш?

— Имам човек във ФБР. Онези, които пратихме в Албакърки, трябваше да го потвърдят.

— Подценили са противника.

— Очевидно.

— Знаеш ли къде е избягал?

— Работим по въпроса.

— Но не си давате зор.

Макгуейн премълча.

— Би предпочел той да изчезне отново. Прав ли съм?

— Така ще е по-лесно.

Призрака поклати глава.

— Не и този път.

Настана тишина.

— Кой би могъл да знае къде е? — попита Призрака.

— Може би брат му. Преди час прибраха Уил във ФБР. За разпит.

Това привлече вниманието на Призрака. Той рязко вдигна глава.

— За какво го разпитват?

— Още не знаем.

— В такъв случай — тихо изрече Призрака, — може би ще е добре да почна от тук.

Макгуейн намери сили да кимне. И в този момент Призрака пристъпи към него. Протегна ръка. Макгуейн изтръпна като вцепенен.

— Страх ли те е да стиснеш ръката на един стар приятел, Филип?

Така беше. Призрака направи още една крачка. Макгуейн дишаше едва-едва. Помисли си да подаде сигнал на Танър.

— Стисни ми ръката, Филип.

Това бе заповед и Макгуейн се подчини. Почти против волята му дясната ръка се помръдна и бавно тръгна нагоре. Знаеше, че Призрака убива хора. Много хора. С лекота. Той беше Смъртта. Не просто убиец. Самата Смърт — сякаш с едно докосване можеше да пробие кожата ти, да навлезе в кръвоносните съдове и да изпрати отрова, която да се впие в сърцето ти като кухненския нож, който Призрака бе използвал преди много години.

Макгуейн извърна очи.

Призрака бързо преодоля последните крачки и сграбчи ръката му. Макгуейн прехапа устни, за да не изкрещи. Опита да се изтръгне от лепкавия капан. Призрака стискаше здраво.

После Макгуейн усети как нещо се вряза в дланта му — нещо студено и остро.

Хватката стана по-здрава. Макгуейн изпъшка от болка. Тайнственият предмет се впи като щик в някакъв нервен възел. Призрака стисна още по-силно. Макгуейн падна на коляно.

Призрака го изчака да вдигне глава. Погледите им се срещнаха и Макгуейн бе уверен, че дробовете му ще спрат, че органите му просто ще се изключат един по един. Призрака разхлаби хватката. Пъхна острото нещо в ръката на Макгуейн и затвори пръстите му отгоре. След това най-сетне го пусна и отстъпи назад.

— Може да ти е малко самотно на връщане, Филип.

Макгуейн си възвърна дар слово.

— Какво намекваш, по дяволите?

Но Призрака му обърна гръб и се отдалечи. Макгуейн сведе очи и разтвори юмрук.

Върху дланта му блестеше златният пръстен на Танър.