Харлан Коубън
Господари на нощта (24)

24

Службата се проведе в голямата зала на „Ковенант Хаус“.

Квадрата и Уонда стояха вдясно от мен, баща ми отляво. Татко ме беше прегърнал и от време на време ме разтриваше по гърба. Залата беше претъпкана предимно с хлапета. Те ме прегръщаха, плачеха и казваха колко ще им липсва Шийла. Службата трая почти два часа. Четиринайсетгодишният Теръл, който до неотдавна се продаваше по десет долара на сеанс, изсвири своя композиция на тромпет в нейна чест. Седемнайсетгодишната Лора, обявена за бисексуална, разказа, че Шийла била единствената, с която можела да си поговори, когато узнала, че е бременна. Сами сподели забавна история как Шийла го научила да танцува под звуците на „тая скапана бяла музика“. Шестнайсетгодишният Том разказа на опечалените, че вече се бил отписал и мислел за самоубийство, но когато Шийла му се усмихнала, изведнъж осъзнал, че този свят може да бъде и хубав. Шийла го убедила да поживее още един ден. После още един.

Пропъдих болката и слушах внимателно, защото децата го заслужаваха. Това място означаваше толкова много за мен. За нас. А когато се съмнявахме в успехите си, когато се питахме дали наистина вършим нещо, винаги си спомняхме, че става дума за деца. Те не бяха чаровни и мили. Повечето изглеждаха противни и грозни. Чакаше ги ужасен живот, водещ към затвора, улицата или смъртта. Но това не означаваше, че трябва да вдигнем ръце. Напротив. Означаваше, че трябва да ги обичаме още повече. Безусловно. Без колебание. Шийла знаеше това. И то бе важно за нея.

Майката на Шийла — поне така предположих — влезе около двайсет минути след началото на церемонията. Беше висока жена. Лицето й изглеждаше сухо и крехко като попарено от слънцето растение. Очите ни се срещнаха. Тя ме погледна въпросително и аз леко кимнах. Докато службата продължаваше, аз от време на време се озъртах към нея. Тя седеше съвсем неподвижно изслушаше думите за дъщеря си едва ли не със страхопочитание.

По някое време всички се изправихме за църковен химн и видях нещо, което ме изненада. Докато плъзгах поглед над морето от познати лица, изведнъж зърнах жена, която закриваше лицето си с шал.

Таня.

Белязаната жена, която се „грижеше“ за онази отрепка Луис Кастман. Разбира се, само предполагах, че е Таня, но бях почти сигурен. Имаше същата коса, същият ръст и телосложение, и макар да закриваше почти цялото си лице, забелязвах нещо познато в очите. Не бях се замислял преди, но имаше голяма вероятност двете с Шийла да са се познавали от улицата.

Отново седнахме.

Квадрата взе думата последен. Беше красноречив и забавен, и съживи пред нас Шийла тъй ярко, както аз никога не бих могъл. Каза на хлапетата, че Шийла е била „една от вас“ — избягало момиче, опитващо да се пребори със своите демони. Спомни си първите й дни тук. Спомни си как е разцъфнала пред очите му. И каза, че най-ясно си спомня как я е гледал да се влюбва в мен.

Чувствах се като куха обвивка. Сякаш някой бе изгребал вътрешностите ми и отново осъзнах, че тази болка няма да свърши, че мога да отлагам, да бягам, да ровя и търся някаква вътрешна истина, но в крайна сметка това няма да промени нищо. Скръбта вечно щеше да бъде до мен, моя вярна спътница вместо Шийла.

Когато церемонията свърши, никой не знаеше какво да прави. Поседяхме смутено, докато Теръл отново засвири на тромпета. Хората станаха. Отново плачеха и ме прегръщаха. Не знам колко време стоях сред тях. Бях благодарен за чувствата им, но така усещах загубата на Шийла още по-силно. Отново ме обгърна замайване, защото усещането бе твърде жестоко. С бистър ум нямаше да го понеса.

Озърнах се за Таня, но тя бе изчезнала.

Някой обяви, че в кафето има закуски. Опечалените бавно се упътиха натам. Забелязах майката на Шийла в ъгъла, стиснала с две ръце малка чантичка. Изглеждаше изцедена докрай, сякаш жизнените й сили бяха изтекли през невидима рана. Тръгнах към нея.

— Ти ли си Уил? — попита тя.

— Да.

— Аз съм Една Роджърс.

Не се прегърнахме или целунахме. Дори не си подадохме ръка.

— Къде можем да поговорим? — попита тя.

 

 

Поведох я по коридора към стълбището. Квадрата усети, че искаме да останем насаме и отклони движението. Минахме край новия медицински център, край психиатричните кабинети и службата за лечение на наркомани. Много от бездомните момичета са бременни или с малки деца. Опитваме се да им помогнем. Много други имат сериозни психически проблеми. На тях също се опитваме да помогнем. И разбира се, почти всички са се сблъсквали с наркотиците. Там хвърляме най-големи усилия.

Открихме една свободна спалня и влязохме. Аз затворих вратата. Мисис Роджърс ми обърна гръб.

— Службата беше много хубава — каза тя.

Кимнах.

— Шийла толкова се е променила. — Тя помълча и поклати глава. — Нямах представа. Съжалявам, че не съм я видяла. Съжалявам, че не ми се обади да каже.

Не знаех какво да отговоря.

— Докато беше жива, Шийла нито за миг не ми даде повод да се гордея. — Една Роджърс измъкна кърпичка от чантата си с усилие, сякаш нещо вътре се съпротивляваше. Избърса носа си рязко и решително, после пак прибра кърпичката. — Знам, че звучи жестоко. Тя беше чудесно дете. И в прогимназията се справяше много добре. Но нейде по пътя… — тя извърна глава настрани и сви рамене — … нейде по пътя се промени. Стана кисела. Вечно се оплакваше. Вечно беше недоволна. Крадеше пари от чантата ми. Непрекъснато бягаше от къщи. Нямаше приятели. Момчетата я отегчаваха. Мразеше училището. Мразеше да живее в Мейсън. Един ден пак заряза училището и избяга. Само че този път не се върна.

Тя ме погледна, сякаш очакваше отговор.

— И повече не я видяхте? — попитах аз.

— Никога.

— Не разбирам — казах аз. — Какво стана?

— Питате какво я накара да избяга окончателно?

— Да.

— Мислите си, че е било нещо голямо, нали? — Гласът й стана по-силен, предизвикателен. — Сигурно баща й я е изнасилвал. Може би сме я биели. Нещо, което да обясни всичко. Така стават тия неща. Просто и ясно. Причина и следствие. Само че нямаше нищо подобно. Ние не бяхме идеални родители. Далеч съм от тази мисъл. Но вината не беше наша.

— Не исках да намеквам…

— Много добре знам какво намеквахте.

Очите й пламнаха. Тя подви устни и ме изгледа предизвикателно. Не желаех подобен разговор.

— Шийла обаждаше ли ви се? — попитах аз.

— Да.

— Често ли?

— Последният път беше преди три години.

Тя млъкна и ме изчака да продължа.

— Откъде се обади? — попитах аз.

— Не ми каза.

— А какво каза?

Този път й трябваше по-дълго време за отговор. Една Роджърс тръгна да обикаля из стаята и да оглежда леглата и шкафчетата. Намести една възглавница, оправи ъгълчето на един чаршаф.

— Шийла се обаждаше горе-долу по веднъж на всеки шест месеца. Обикновено беше пияна, дрогирана или знам ли още какво. Избиваше я на чувства. Плачеше през цялото време и ми говореше ужасни неща.

— Например?

Тя тръсна глава.

— Там, долу, онзи с татуираното чело каза нещо. Че двамата сте се срещнали тук и сте се влюбили. Вярно ли е?

— Да.

Една Роджърс се изпъна и ме погледна. Устните й се извиха в нещо подобно на усмивка.

— Тъй — каза тя и чух как нещо ново се прокрадва в гласа й. — Значи Шийла е спала с началника си.

Устните й се подвиха още малко и пред мен сякаш застана съвсем друга жена.

— Тя работеше тук доброволно — казах аз.

— Аха. А за теб какво вършеше доброволно, Уил?

По гърба ми пробягаха тръпки.

— Още ли си готов да ме съдиш? — попита тя.

— Мисля, че трябва да си вървиш.

— Истината не ти понася, така ли? Мислиш, че съм някакво чудовище. Че съм зарязала детето си без причина.

— Не е моя работа да го казвам.

— Шийла беше ужасно дете. Лъжеше. Крадеше…

— Може би почвам да разбирам — казах аз.

— Какво?

— Защо е избягала.

Тя примига, после ме изгледа свирепо.

— Ти не си я познавал. И още не я познаваш.

— Не чу ли какво се говореше долу?

— Чух. — Гласът й омекна. — Но аз не познавах онази Шийла. Тя не ми позволяваше. Онова момиче, което поз…

— Моите почитания, но не съм в настроение да те слушам как я хулиш.

Една Роджърс млъкна. Затвори очи и седна на ръба на едно легло. В спалнята стана съвсем тихо.

— Не съм дошла за това.

— А за какво си дошла?

— Първо, исках да чуя нещо добро.

— И го чу — казах аз.

Тя кимна.

— Да, чух.

— Какво друго искаш?

Една Роджърс се изправи. Пристъпи към мен и аз едва устоях на желанието да се отдръпна. Погледна ме право в очите.

— Дойдох заради Карли.

Изчаках. Тя обаче мълчеше и аз казах:

— Ти спомена това име и по телефона.

— Да.

— Тогава не знаех за Карли, не знам и сега.

Тя отново ме удостои с жестоката, крива усмивка.

— Не би ме излъгал, нали, Уил?

Пак ме побиха тръпки.

— Не.

— Значи Шийла никога не е споменавала името Карли?

— Никога.

— Сигурен ли си?

— Да. Коя е тя?

— Карли е дъщерята на Шийла.

Онемях. Една Роджърс забеляза реакцията ми и като че се зарадва.

— Хубавата ти доброволна сътрудничка никога не е споменавала, че има дъщеря, нали?

Мълчах.

— Сега Карли е на дванайсет години. И преди да попиташ, ще ти кажа, че не знам кой е бащата. Според мен и Шийла не знаеше.

— Не разбирам — казах аз.

Тя бръкна в чантата си и извади снимка. Подаде ми я. Беше типична снимка от родилното. Бебе, повито в одеялце, с примижали, все още невиждащи очи на новородено. Обърнах снимката. На гърба пишеше само „Карли“ и датата на раждане.

Зави ми се свят.

— За последен път Шийла ми се обади на деветия рожден ден на Карли — каза тя. — И лично разговарях с нея. С Карли, искам да кажа.

— А къде е сега?

— Не знам — отговори Една Роджърс. — Затова съм тук, Уил. Искам да намеря внучката си.