Харлан Коубън
Господари на нощта (35)

35

Пистильо предложи на Кати да уреди кола до Ливингстън. Тя каза, че ще остане при мен. Това не му хареса, но какво можеше да направи?

Мълчаливо потеглихме към апартамента. След като се прибрахме, аз й показах впечатляващата си колекция от менюта на ресторанти с доставка по домовете. Тя си избра китайска храна. Изтичах да купя. Подредихме белите кутии на масата. Аз заех обичайното си място. Кати избра стола на Шийла. В паметта ми изплува друга подобна вечеря — Шийла с вързана на опашка коса, току-що излязла от банята и ухаеща на свежо, с мек халат и лунички по гърдите…

Странно колко неща запомня човек.

Скръбта връхлетя като огромна, убийствена вълна. Всеки път, щом спирах да се движа, тя ме удряше с дива жестокост. Скръбта изтощава. Ако не внимаваш, тя изцежда силите ти дотам, че преставаш да се интересуваш от каквото и да било.

Сипах си малко пържен ориз и го залях със сос от омари.

— Сигурна ли си, че искаш да спиш тук?

Кати кимна.

— Ще ти отстъпя спалнята — казах аз.

— Предпочитам да спя на дивана.

— Сигурна ли си?

— Абсолютно.

Престорихме се на заети с храната.

— Не съм убил Джули — казах аз.

— Знам.

Продължихме да се преструваме.

Накрая тя попита:

— Защо беше там онази нощ?

Опитах да се усмихна.

— Не вярваш ли, че съм излязъл на разходка?

— Не.

Оставих клечките много внимателно, сякаш можеха да се счупят. Запитах се как да обясня всичко тук, в моя апартамент, докато сестрата на жената, която обичах някога, седи на стола на жената, за която бях искал да се оженя. И двете убити. И двете свързани с мен. Вдигнах очи и казах:

— Май все още не бях прежалил Джули.

— Искал си да я видиш?

— Да.

— И какво?

— Натиснах звънеца — казах аз. — Но никой не ми отвори.

Кати се замисли. Сведе очи към чинията си и се опита да говори небрежно.

— Странно време си избрал.

Взех клечките.

— Уил.

Не вдигнах глава.

— Знаеше ли, че брат ти е там?

Разбърках ориза из чинията. Кати вдигна глава и ме погледна. Чух как съседът отваря и затваря вратата. Изсвири клаксон. Долу някой се развика на чужд език, може би руски.

— Знаел си — каза Кати. — Знаел си, че Кен е у нас. С Джули.

— Не съм убил сестра ти.

— Какво стана, Уил?

Скръстих ръце. Облегнах се назад, затворих очи и отметнах глава. Не исках да се връщам натам, но какъв избор имах? Кати искаше да знае. Заслужаваше да знае.

— Беше толкова странен уикенд — започнах аз. — С Джули бяхме скъсали преди година. Оттогава не я бях виждал. Опитвах се да я срещна през ваканциите, но тя изобщо не се мяркаше.

— Отдавна не беше си идвала — каза Кати.

Кимнах.

— Кен също. Точно това правеше онзи ден толкова странен. Изведнъж и тримата изникнахме в Ливингстън по едно и също време. Не помня откога не се беше случвало. А и Кен се държеше особено. Непрекъснато надничаше през прозореца. Не искаше да излиза. Кроеше нещо. Не знам какво. Така или иначе, попита ме дали още ходя с Джули. Казах му, че всичко е минало.

— Излъгал си го.

— Беше… — Потърсих думи да обясня. — За мен брат ми беше като божество. Беше силен, храбър и… — Поклатих глава. Друго исках да кажа. Започнах отново: — Когато бях на шестнайсет, заминахме семейно на почивка в Испания. В Коста дел Сол. Целият курорт беше един голям купон. Нещо като европейска Флорида. Ние с Кен редовно ходехме в дискотеката до хотела. На четвъртата вечер някакъв тип ме блъсна на дансинга. Погледнах го. Той ми се изсмя. Продължих да танцувам. После ме блъсна друг. Опитах се да не му обръщам внимание. Тогава първият дойде и просто ме повали. — Замълчах и примигах, сякаш споменът бе песъчинка в окото ми. Погледнах Кати. — Знаеш ли какво направих?

Тя поклати глава.

— Викнах Кен. Не скочих на крака. Не блъснах онзи тип. Пролазих настрани и викнах Кен.

— Бил си уплашен.

— Винаги — казах аз.

— Нормално е.

Не бях на същото мнение.

— И той дойде ли? — попита Кати.

— Естествено.

— И какво стана?

— Голям бой. Ония бяха цяла група от някаква скандинавска страна. Пребиха Кен.

— А ти?

— Аз дори не си мръднах пръста. Стоях отстрани и се мъчех да ги вразумя, убеждавах ги да престанат.

Бузите ми отново пламнаха от срам. Брат ми, който имаше богат опит в това отношение, беше прав. Болката от боя минава и заминава. Позорът от малодушието остава завинаги.

— В онзи бой му счупиха ръката — продължих аз. — Дясната. Той беше невероятен тенисист. От национален мащаб. В Станфорд проявяваха интерес към него. Но след онзи случай сервисът му вече не беше същият. Накрая не успя да влезе в колеж.

— Вината не е твоя.

Колко грешеше.

— Въпросът е, че Кен винаги ме защитаваше. Вярно, карахме се като всички братя. Понякога той жестоко ме подиграваше. Но заради мен би застанал и срещу товарен влак. А аз… аз нямах смелостта да му отвърна със същото.

Кати замислено докосна брадичката си.

— Какво? — попитах аз.

— Просто ми се вижда странно.

— Кое?

— Брат да е толкова нетактичен, че да спи с Джули.

— Не беше виновен. Попита ме дали още ходим. Аз му казах, че сме скъсали.

— Дал си му зелена светлина — каза тя.

— Да.

— Но после тръгна след него.

— Ти не разбираш — казах аз.

— Напротив, разбирам — възрази Кати. — Всички вършим подобни неща.