Харлан Коубън
Господари на нощта (10)

10

Гранд Айлан, Небраска

Шийла искаше да умре сама.

Странно, болката отслабваше. Тя се зачуди защо. Но нямаше светлина, нямаше миг на прояснение. Смъртта не носеше утеха. Не я обкръжаваха ангели. И не идваха покойни роднини — тя помисли за баба си, която я наричаше „съкровище“ и я караше да се чувства единствена на света — да я държат за ръката.

Сама. В тъмното.

Тя отвори очи. Сънуваше ли? Трудно бе да се каже. Преди време халюцинираше. Ту губеше съзнание, ту пак се свестяваше. Спомни си, че виждаше лицето на Карли и я умоляваше да се махне. Дали беше истина? Едва ли. По-скоро илюзия.

Когато болката става жестока, наистина жестока, границата между бодърстване и сън, между видения и реалност започва да се размива. Тя вече не се бореше срещу това. То бе единственият начин да издържиш мъчението. Първо се опитваш да прогониш болката. Не става. После се мъчиш да я разделиш на поносими отрязъци. И това не става. Накрая откриваш единствения възможен изход — разума.

Опитваш се да обезумееш.

Но дали наистина обезумяваш, ако разбираш какво става?

Дълбоки философски въпроси. Те бяха за живите. В крайна сметка, след всичките си мечти и надежди, след всички страдания и борби за възраждане, Шийла Роджърс щеше да умре млада, страдаща и в чужди ръце.

Поетична справедливост, помисли си тя.

Защото сега, докато усещаше как вътре в нея нещо се къса и раздира, прояснението дойде наистина. Ужасяващо, неизбежно. Наочниците паднаха и тя за пръв път видя истината.

Шийла Роджърс искаше да умре сама.

Но той бе в стаята заедно с нея. Сигурна беше. Сега усещаше нежния допир на ръката му върху челото си. Докосването я вледени. И докато усещаше как жизнените й сили изтичат, Шийла изрече една последна молба.

— Моля те — каза тя. — Върви си.