Харлан Коубън
Господари на нощта (31)

31

За да не събуди Уонда с шума на асансьора, Квадрата се изкатери по стълбището.

Корпорация „Йогата на Квадрата“ притежаваше цялата сграда. Квадрата и Уонда живееха в двата етажа над залите за тренировки. Часът бе три след полунощ. Той открехна леко вратата. Не светеше. Прекрачи в стаята. Уличните лампи хвърляха през прозорците ярки отблясъци.

Уонда седеше на дивана с кръстосани ръце и крака.

— Хей — подхвърли Квадрата съвсем тихо, сякаш се боеше да не събуди някого, макар че освен тях в сградата нямаше жива душа.

— Искаш ли да го махна? — попита тя.

Квадрата съжали, че е свалил тъмните очила.

— Много съм уморен, Уонда. Остави ме да поспя два-три часа.

— Не.

— Какво искаш да ти кажа?

— Още не е дошъл третият месец. Затова питам. Искаш ли да го махна?

— Значи изведнъж всичко опира до мен?

— Чакам.

— Мислех, че си запалена феминистка, Уонда. Къде остана женското право на избор?

— Спести ми тия глупости.

Квадрата пъхна ръце в джобовете си.

— Ти какво искаш?

Уонда завъртя глава настрани. Квадрата се вгледа в профила й, в дългата шия, в гордо вирнатата глава. Обичаше я. Преди нея не бе обичал никого. И никой не го обичаше. Когато беше съвсем малък, майка му често го гореше с машата за къдрене. Накрая спря, когато той бе на две години — между другото, точно в деня, когато баща му я смаза от бой и се обеси в гардероба.

— Ти носиш миналото си на челото — каза Уонда. — Не всички имаме такъв късмет.

— Не те разбирам.

И двамата не желаеха да светнат лампите. Очите им привикваха с тъмнината, но всичко тънеше в сумрак и може би така ставаше малко по-лесно.

— На абитуриентския бал ме избраха да произнеса реч — каза Уонда.

— Знам.

Тя затвори очи.

— Не ме прекъсвай, бива ли?

Квадрата й кимна да продължи.

— Израснах в богато предградие. Там имаше много малко черни семейства. От триста абитуриенти аз бях единственото черно момиче. И излязох първа. Можех да ида в колеж по свой избор. Избрах Принстън.

Квадрата знаеше всичко това, но премълча.

— Когато попаднах там, взе да ми се струва, че не съм на ниво. Няма да задълбавам в диагнози за липса на самочувствие и тъй нататък. Но престанах да ям. Почнах да отслабвам. Изпаднах в анорексия. Не хапвах нищо, което не може да се повърне. По цял ден седях, без да си мръдна пръста. Теглото ми спадна под четирийсет килограма и пак се виждах в огледалото като противна дебелана.

Квадрата пристъпи до нея. Искаше му се да я хване за ръката. Но колкото и, да бе глупаво, не посмя да го стори.

— С глад се докарах дотам, че попаднах в болница. Съсипах си вътрешните органи. Сърцето, черния дроб… лекарите и досега не знаят какво още. Не стигнах до кома, но мисля, че ми се размина на косъм. След време се възстанових — и в това няма да задълбавам — но лекарите ми казаха, че вероятно никога няма да забременея. А ако забременея, едва ли ще износя детето.

Квадрата се приведе над нея.

— А какво казват сега? — попита той.

— Нищо не обещават. — Уонда вдигна очи към него. — Никога не съм била тъй изплашена.

Квадрата усети как сърцето му се разпада в гърдите. Искаше да седне до Уонда и да я прегърне. Но нещо пак го удържаше и той се ненавиждаше за това.

— Ако ще стане с риск за здравето ти… — започна той.

— Рискът си е за моя сметка — каза тя.

Квадрата опита да се усмихне.

— Славната феминистка пак е на линия.

— Когато казах, че съм изплашена, нямах предвид само здравето си.

Квадрата знаеше това.

— Квадрат?

— Слушам те.

Гласът й бе почти умолителен.

— Не ми обръщай гръб, моля те.

Той не знаеше какво да каже, затова избра очевидното.

— Това е голяма крачка.

— Знам.

— Не мисля — бавно изрече Квадрата, — че съм на нужната висота.

— Аз те обичам.

— И аз те обичам.

— Ти си най-силният мъж, когото познавам.

Квадрата тръсна глава. Долу на улицата някакъв пияница запя с пълен глас, че любовта разцъфтявала около неговата Розмари, но за това знаел единствено той.

— Може би — започна Квадрата — не трябва да се подлагаме на това изпитание. Ако не за друго, то поне заради твоето здраве.

Уонда го видя как се отдръпна назад. Преди да му каже нещо, той изчезна от стаята.

 

 

Наех кола от денонощното бюро на Трийсет и седма улица и потеглих към участъка в Ливингстън. За пръв и последен път бях посетил това свещено място като първокласник, когато ни заведоха там на посещение. През онова слънчево утро не ни позволиха да видим единствената килия, където сега открих Кати, защото и тогава беше заета. За първолак беше страхотно преживяване да си представяш, че само на метри от теб може да е заключен жесток престъпник.

Детектив Тим Дениълс ме посрещна с прекалено мъжествено ръкостискане. Забелязах, че е затегнал униформения колан до последната дупка. При всяка крачка нещо по него дрънкаше — може би белезници или връзка ключове. Беше понапълнял, но лицето му си оставаше гладко, без нито една бръчка.

Попълних някакви документи и Кати попадна под моя опека. През изминалия час бе изтрезняла. Вече не се кикотеше. Стоеше с клюмнала глава, нацупена по хлапашки на целия свят.

Благодарих още веднъж на Тим. Кати дори не направи усилие да се усмихне. Тръгнахме към колата, но когато излязохме в прохладната нощ, тя ме сграбчи за ръката.

— Дай да се поразходим.

— Часът е четири след полунощ. Уморен съм.

— Ако седна в кола, ще повърна.

Спрях.

— Защо ми крещеше за Айдахо по телефона?

Но Кати вече бе тръгнала да пресича Ливингстън Авеню. Изтичах след нея. С наближаването към центъра тя ускори крачка. Най-сетне я догоних.

— Родителите ти ще се тревожат — казах аз.

— Няма. Казах им, че ще спя при приятелка.

— Ще ми обясниш ли защо си пила сама?

Кати не спираше. Почна да се задъхва.

— Бях жадна.

— Аха. А защо крещеше за Айдахо?

Тя ме погледна, но продължи да крачи.

— Мисля, че знаеш.

Хванах я за ръката.

— Каква игра си подхванала?

— Не само аз съм я подхванала, Уил.

— За какво говориш?

— За Айдахо, Уил. Твоята Шийла Роджърс беше от Айдахо, нали?

Думите й отново ме блъснаха като чук.

— Как разбра?

— Прочетох го.

— Във вестника ли?

Тя се изкиска.

— Наистина ли не знаеш?

Хванах я за раменете.

— За какво говориш?

— В кой колеж е учила твоята Шийла? — попита тя.

— Не знам.

— Нали бяхте лудо влюбени?

— Много е сложно.

— Не се и съмнявам.

— Все още не те разбирам, Кати.

— Шийла Роджърс е учила в Хавъртън, Уил. С Джули. Двете са били в едно девическо дружество.

Спрях като вкаменен.

— Невъзможно.

— Не мога да повярвам, че не си в час. Шийла не ти ли е казвала?

Поклатих глава.

— Сигурна ли си?

— Шийла Роджърс от Мейсън, Айдахо. Специалност „Комуникации“. Пише го черно на бяло в албума на девическото дружество. Открих го в един стар куфар в мазето.

— Не те разбирам. Значи си помнила името й толкова години?

— Да.

— Как така? Да не би да помниш всичките и приятелки от колежа?

— Не.

— Тогава защо си спомняш Шийла Роджърс?

— Защото — каза Кати — Шийла и Джули бяха съквартиранти.