Харлан Коубън
Господари на нощта (18)

18

Вратата на апартамента беше отворена. След пристигането на леля Селма и чичо Мъри ние с татко старателно се избягвахме. Обичам баща си. Мисля, че вече го подчертах съвсем ясно. Но колкото и да е глупаво, нейде дълбоко в сърцето си го обвинявам за смъртта на майка ми. Не знам защо изпитвам това и ми е много трудно да го призная дори пред себе си, но от мига, когато тя се разболя, вече го гледам с други очи. Сякаш не е сторил достатъчно. Или може би го упреквах, че не я спаси след убийството на Джули Милър. Че не е бил достатъчно силен. Или достатъчно добър. Нима истинската обич не би спасила мама, не би съхранила нейния дух?

Глупаво, както казах.

Вратата бе само леко открехната, но това ме накара да спра. Винаги я заключвам — че как иначе, щом живея в Манхатън, в сграда без портиер — но напоследък главата ми не работеше много добре. Може да бях забравил, бързайки за срещата с Кати Милър. Случва се. А резетата понякога заяждат. Може изобщо да не бях заключил.

Навъсих се. Едва ли.

Докоснах вратата с длан и побутнах съвсем лекичко. Чаках я да изскърца. Не скръцна. Чух нещо. Отначало съвсем слабо. Наведох глава през процепа и веднага усетих как вътре в мен всичко се вледенява.

Не виждах нищо необичайно. Лампите не светеха. Щорите бяха спуснати, тъй че нямаше почти никаква светлина. Да, нищо необичайно — поне на пръв поглед. Протегнах глава още малко.

Но чувах музика.

Само по себе си това също не би ме разтревожило. Не съм като онези свръхпредпазливи нюйоркчани, които оставят музиката да свири, когато ги няма, но признавам, че си падам малко разсеян. Можеше да съм оставил компактдиска включен. Това не бе достатъчно, за да ме смрази така.

Смразяваше ме обаче изборът на песента.

Точно това ме плашеше. Песента — опитах да си припомня откога не съм я чувал — беше „Не бой се от жетваря“. Изтръпнах.

Любимата песен на Кен.

В изпълнение на хевиметъл групата „Блу Ойстър Култ“, макар че това тяхно най-известно парче беше по-меко, почти ефирно. Кен често грабваше ракетата за тенис и имитираше соло китариста. А аз знаех, че нямам диск с тази песен. В никакъв случай. Прекалено много спомени будеше.

Какво ставаше тук, по дяволите?

Прекрачих в стаята. Както казах, лампите не светеха. Беше тъмно. Спрях и се почувствах ужасно глупав. Хммм. Защо не светнеш, тъпако? Не ти ли харесва идеята?

Докато посягах към ключа на лампата, друг вътрешен глас се намеси: защо просто не вземеш да побегнеш?

Все това повтаряме, като гледаме филми, нали? Убиецът се крие в къщата. Тъпата хлапачка е намерила обезглавеното тяло на приятеля си и решава, че това е най-подходящият момент да се разходи из тъмните коридори, вместо да удари на бяг и да реве като смахната.

Това е то, оставаше само да се съблека по сутиен и ставах идеално за ролята.

Песента заглъхна с тихо соло на китара. Чаках тишината. Но тя бе кратка. Песента започна отново. Същата песен.

Какво ставаше тук, по дяволите?

Бягство с писъци. Само това ми оставаше. И точно така бих постъпил. Само че имаше едно изключение. Не се бях натъкнал на обезглавен труп. И как щяха да се разиграят нещата? Какво точно щях да направя? Да повикам полиция? Представих си сценката. Какъв е проблемът, сър? Ами… уредбата свири любимата песен на брат ми, та реших да хукна с писъци по коридора. Може ли да довтасате с пълно въоръжение? Да, веднага, вече потегляме.

Много тъпо, нали?

А дори и да предположех, че някой е влязъл с взлом, че още дебне в апартамента ми и си е донесъл собствен диск…

… кой би могъл да се окаже най-вероятно?

Сърцето ми отново захвана да бие, докато очите ми привикваха с тъмнината. Реших да не включвам лампите. Ако имаше нашественик, не биваше да му давам да разбере, че стоя до вратата като лесна мишена. Или може би светлината щеше да го подплаши?

Господи, хич не ме бива.

Реших да не паля лампите.

Добре, да приемем този вариант. Лампите си остават изключени. А сега какво?

Музиката. Да следвам музиката. Тя идваше от моята спалня. Завих в тази посока. Вратата беше затворена. Пристъпих към нея. Предпазливо. Нямаше да се правя на пълен идиот. Отворих широко външната врата и я оставих така — за в случай, че се наложи да изкрещя или да се спасявам с бягство.

Движех се напред на бавни, откъслечни приплъзвания, с левия крак напред, докато пръстите на десния оставаха насочени право към изхода. Стойката ми напомняше една от йогистките пози на Квадрата. Разперваш крака и се накланяш на една страна, но насочваш тежестта и „мисловността“ си в обратна посока. Тялото на една страна, умът на друга. Някои йоги — за щастие не и Квадрата — го наричат „разтягане на съзнанието“.

Плъзнах се метър напред. После още един. Бък Дхарма от „Блу Ойстър Култ“ — ще разберете що за детство съм имал от факта, че си спомних не само псевдонима, но и истинското му име Доналд Роузър — пееше как можем да бъдем като тях, като Ромео и Жулиета.

Тоест мъртви.

Стигнах до вратата на спалнята. Преглътнах и я натиснах. Не, първо трябваше да завъртя дръжката. Ръката ми стисна метала. Озърнах се през рамо. Външната врата все още беше широко разтворена. Десният ми крак продължаваше да сочи натам, а колкото до „мисловността“ — вече и сам не бях наясно. Завъртях дръжката колкото се може по-тихо, но все пак имах чувството, че звукът прогърмя като изстрел.

Бутнах съвсем лекичко, колкото да открехна едва-едва. Пуснах дръжката. Музиката стана по-силна. Звънка и ясна. Сигурно свиреше уредбата, която получих от Квадрата за рождения си ден преди две години.

Подадох глава да огледам набързо. И в този момент някой ме сграбчи за косата.

Нямах време дори да ахна. Дърпането бе толкова силно, че нозете ми се откъснаха от земята. Полетях през спалнята с разперени ръце като Супермен и шумно се проснах по корем.

Въздухът изхвръкна от дробовете ми с глухо свистене. Опитах да се превъртя, но той — предполагах, че е мъж — вече се стоварваше върху мен. Усетих как ме яхна и преметна лакът през гърлото ми. Опитах да се боря, но хватката беше невероятно мощна. Той опъна назад и аз се задавих.

Не можех да мръдна. Бях изцяло в негова власт. Онзи наведе глава към мен и усетих дъха му в ухото си. Той направи нещо с другата си ръка, вероятно за по-добро разпределение на тежестта, и стисна. Гръклянът ми изхрущя.

Очите ми изхвръкваха от орбитите. Впих пръсти в гърлото си. Безполезно. Помъчих се да забия нокти в ръката му, но все едно се опитвах да драскам парче махагон. Налягането в главата ми растеше, ставаше непоносимо. Започнах да се мятам безредно. Нападателят не помръдваше. Черепът ми сякаш се готвеше да експлодира. И тогава чух гласа:

— Хей, Уили.

Онзи глас.

Разпознах го веднага. Не бях го чувал — Господи, мъчех се да си спомня — от десет, може би от петнайсет години. Във всеки случай още преди смъртта на Джули. Но има някои звуци, най-вече гласове, които остават прибрани в специален сектор от мозъчната кора, на лавицата за самосъхранение, ако щете, и щом ги чуеш, всяка твоя клетка настръхва в очакване на заплахата.

Той пусна шията ми — изведнъж и напълно. Аз се свлякох безсилно на пода. Мятах се, кашлях, опитвайки да прочистя гърлото си от нещо въображаемо. Нападателят се надигна и избухна в смях.

— Омекнал си, Уили.

Превъртях се по гръб и трескаво пропълзях назад. Очите ми потвърдиха онова, което вече бе подсказал слухът. Не можех да повярвам. Той се бе променил, но нямаше как да го сбъркам.

— Джон? — избъбрих аз. — Джон Аселта?

Той се усмихна с онази негова безжизнена усмивка. Имах чувството, че пропадам назад във времето. Изплува страхът — страхът, който не бях изпитвал още от юношеските си години. Призрака — всички използваха този прякор, но никой нямаше смелост да му го каже в лицето — винаги ме плашеше до смърт. И едва ли единствено мен. Ужасяваше почти всички, макар че аз винаги имах закрила. Бях братчето на Кен Клайн. За Призрака това бе достатъчно.

Винаги съм бил слабак. Цял живот бягам от физически сблъсъци. Някои твърдят, че това било признак за зрялост и предпазливост. Но не е вярно. Истината е, че съм страхливец. До смърт се боя от насилието. Може да е нормално — инстинкт за оцеляване и тъй нататък, — но все пак ме кара да се срамувам. Колкото и да е странно, брат ми беше най-добрият приятел на Призрака и притежаваше онази завидна агресивност, която отличава, великите от посредствените. В тениса например някои твърдяха, че Кен им напомнял за младия Джон Макенроу с онзи негов свиреп, безогледен, питбулски състезателен дух. Още като дете беше готов да се бие до смърт — а когато врагът падне, да стъпче останките му. Аз не бях такъв.

С усилие се надигнах на крака. Аселта стоеше пред мен като дух, излязъл от гроба. Той разпери ръце.

— Няма ли да прегърнеш стария си приятел, Уили?

Преди да реагирам, той пристъпи напред и ме прегърна. Беше доста нисък, със странно дълго тяло и къси крайници. Бузата му докосна гърдите ми.

— Отдавна не сме се виждали — каза той.

Чудех се откъде да започна.

— Как влезе?

Той ме пусна.

— Какво? А, вратата беше отворена. Извинявай, че се промъкнах така, но… — Той се усмихна и сви рамене. — Никак не си се променил, Уили. Добре изглеждаш.

— Не бива така да…

Той леко сведе глава настрани и аз си спомних как удряше. Без предупреждение. В гимназията Аселта беше съученик на Кен, с две години по-голям от мен. Участваше в отбора по борба и две години наред печели областната титла в леката категория. Сигурно щеше да стане и щатски шампион, но го дисквалифицираха, защото нарочно изкълчи рамото на противника си. Беше му трето нарушение. Още си спомням как неговият противник изкрещя от болка. Спомням си как на мнозина от зрителите им призля, като видяха провисналата ръка. Спомням си и лукавата усмивка на Аселта, докато отнасяха противника му на носилка.

Баща ми твърдеше, че Призрака страда от Наполеонов комплекс. За мен обяснението изглеждаше твърде опростено. Не знам каква беше истинската причина — дали Призрака държеше да се самоизтъкне, дали имаше някоя излишна хромозома, или просто беше най-злобното копеле на този свят.

Както и да е, определено не беше нормален.

Да си го кажем направо. Той обичаше да причинява болка. На всяка крачка го придружаваше унищожителен ореол. Дори и големите го заобикаляха отдалече. Не биваше да го гледаш в очите, не биваше да му се изпречваш на пътя, защото никога не се знаеше какво ще го предизвика. Той удряше без колебание. С юмрук в носа. С коляно в слабините. С два пръста в очите. Или в гръб.

През първата ми година в гимназията той преби Мил Сапърстайн. Флегматичният очилат Сапърстайн бе допуснал грешката да се облегне на шкафчето на Призрака. Призрака само се усмихна и го потупа по гърба. По-късно същия ден Сапърстайн си вървеше по коридора, когато Призрака ненадейно дотича зад него и стовари лакът върху тила му. Сапърстайн изобщо не разбра какво става. Сгромоляса се долу, а Призрака избухна в смях и го зарита по черепа. Откараха Мил в болница със сътресение на мозъка.

Никой нищо не беше видял.

Ако се вярва на легендите, когато бил на четиринайсет години, Призрака убил кучето на съседа, като натъпкал фойерверки в ануса му. Но много по-страшни, по-страшни от каквото и да било бяха слуховете, че едва десетгодишен Призрака намушкал с кухненски нож едно момче на име Даниъл Скинър. Според мълвата Скинър бил с две-три години по-голям и тормозел Призрака, а онзи отвърнал с удар право в сърцето. Слуховете твърдяха още, че после пратили Призрака на терапия и в изправителен дом, но нямало никаква полза. Кен се преструваше, че не е чувал нищо. Веднъж попитах баща си, но той нито потвърди, нито отрече.

Помъчих се да прогоня миналото.

— Какво искаш, Джон?

Така и не успях да разбера защо брат ми дружеше с него. Родителите ни също не бяха много доволни, макар че Призрака умееше да бъде чаровен с възрастните. Беше почти албинос — откъдето идваше и прякорът му — с бледо лице и нежни, едва ли не красиви черти. Имаше дълги мигли и чаровна трапчинка на брадата. Бях чувал, че след гимназията постъпил при военните. Участвал в някаква нелегална дейност, свързана със специалните операции, зелените барети или нещо подобно, но никой не можеше да потвърди това със сигурност.

Призрака отново приведе глава настрани.

— Къде е Кен? — попита той с най-медения си глас, предвещаващ внезапен удар.

Не отговорих.

— Дълго ме нямаше, Уили. Бях в чужбина.

— Какво правеше там? — попитах аз.

Той пак се ухили за миг.

— След като вече съм тук, реших да потърся старото си приятелче.

Не знаех какво да му отговоря. Но внезапно си спомних как снощи стоях на балкона. Човекът, който ме зяпаше откъм края на улицата. Това беше Призрака.

— Е, Уили, къде мога да го намеря?

— Не знам.

Той вдигна длан край ухото си.

— Моля?

— Не знам къде е.

— Как е възможно това? Ти си му брат. Толкова те обичаше.

— Какво търсиш тук, Джон?

— Слушай — каза той и пак се усмихна, — какво стана с твоята възлюбена от гимназията Джули Милър? Задомихте ли се?

Гледах го втренчено. Той продължаваше да се усмихва. Знаех, че ме будалка. Колкото и да е странно, двамата с Джули бяха близки. Лично аз недоумявах защо. Джули твърдеше, че вижда нещо в него, нещо под агресивната психоза. Веднъж се пошегувах, че сигурно му е измъкнала трънче от лапата. Сега се чудех как да постъпя. Съвсем сериозно си помислих за бягство, но знаех, че няма да успея. Знаех също, че не мога да му изляза насреща.

Усещах, че става напечено.

— Значи задълго те нямаше? — попитах аз.

— От години, Уили.

— В такъв случай кога за последно си виждал Кен?

Той се престори на дълбоко замислен.

— О, трябва да е било… сигурно има дванайсет години. После заминах за чужбина. Загубих всякаква връзка.

— Аха…

Призрака присви очи.

— Ти май не ми вярваш, Уили. — Той пристъпи по-близо. Опитах се да не трепна. — Страх ли те е от мен?

— Не.

— Няма го вече големият батко да те пази, Уили.

— Но и вече не сме ученици, Джон.

Той вдигна поглед към очите ми.

— Смяташ ли, че нещо се е променило?

Помъчих се да устоя.

— Изглеждаш уплашен, Уили.

— Махай се — казах аз.

Реакцията му бе мигновена. Той се просна на пода и ме подкоси с крак. Тежко паднах по гръб. Преди да помръдна, той ме сграбчи и изви лакътя ми назад. Натискът върху ставата беше ужасен, но стана още по-страшно, когато той опъна нагоре. Лакътят започна да се усуква. Жестока болка проряза цялата ми ръка.

Опитах се да последвам движението. Да подам. Бях готов на всичко, за да облекча натиска.

Призрака заговори с невероятно спокоен глас.

— Кажи му да спре да се крие, Уили. Кажи му, че може да пострадат и други хора. Например ти. Или татко ти. Или сестра ти. А може би дори оная млада лисичка Милър, с която се срещна днес. Кажи му.

Бързината му бе фантастична. С едно движение той ме пусна и заби юмрук в лицето ми. Носът ми експлодира. Паднах на пода почти в безсъзнание. Всичко наоколо се въртеше. А може и да бях припаднал наистина. Нямах представа.

Когато отново погледнах нагоре, Призрака бе изчезнал.