Харлан Коубън
Господари на нощта (47)

47

Не можех да си стоя у дома и да чакам незнайно какво, затова на другата сутрин отидох на работа. Беше странно. Очаквах да няма никаква полза от мен, но се оказа точно обратното. Влизането в „Ковенант Хаус“… мога да го сравня само с мига, когато спортистът излиза на терена и се преобразява. Тия деца, напомнях си аз, заслужават да им дам всичко от себе си. Не ще и дума, изразът беше шаблонен, но му повярвах и с радост потънах в работата.

Вярно, хората наминаваха да изкажат съболезнованията си. И духът на Шийла наистина беше навсякъде. Едва ли имаше кътче от сградата, което да не пази спомен за нея. Но все пак се справях. Не твърдя, че потънах в забрава, че не исках да разбера къде е брат ми, кой е убил Шийла или каква е съдбата на дъщеря й Карли. Всичко това продължаваше да е с мен. Само че днес не можех да сторя кой знае какво. Обадих се в болницата да проверя как е Кати, но блокадата продължаваше да действа. Квадрата поръча на една детективска агенция да търси името Дона Уайт в компютрите на авиолиниите, но засега нямаше резултат. Не ми оставаше нищо друго, освен да чакам.

Реших да поема нощното дежурство с микробуса. Квадрата ме придружи — вече му бях разказал всичко — и заедно потънахме в мрака. Сините светлини на нощта обгръщаха уличните деца. Лицата им бяха плоски, отпуснати, безизразни. Видиш ли възрастен скитник, дрипава старица, брадясал тип с пазарска количка, човек проснат в кашон, просяк с картонена чашка в ръка — веднага разбираш, че са бездомни. Съвсем другояче стоят нещата с петнайсет-шестнайсетгодишните хлапета, които бягат от домашното насилие, за да потънат в проституция, наркотици или безумие. Те се сливат по-лесно с уличната среда и е трудно да кажеш дали са бездомници, или само скитат.

Каквото и да говорят хората, не е толкова лесно да си затвориш очите пред страданието на възрастния бездомник. То е твърде очебийно. Можеш да извърнеш глава, да продължиш напред и да си кажеш, че ако се поддадеш, ако му хвърлиш долар или няколко цента, той просто ще ги похарчи за пиене, наркотици или каквото друго ти хрумне, но както и да се убеждаваш, самият факт, че си отминал едно страдащо човешко същество, продължава да те измъчва. Нашите хлапета обаче са направо невидими. Те са безупречно пришити в нощта. Можеш да ги отминеш, без да изпиташ вина.

Някъде гърмеше ритмична латиноамериканска музика. Квадрата ми подаде шепа фонокарти за раздаване. Спряхме до едно наркоманско сборище на Авеню Ей и подхванахме старата песен. Говорехме, подмамвахме и слушахме. Виждах как се мъчат с чесане да прогонят въображаеми буболечки под кожата си. Виждах дупките от игли и подпухналите вени.

Към четири сутринта се върнахме в микробуса. През последните няколко часа почти не бяхме разговаряли помежду си. Квадрата погледна през стъклото. Децата си бяха все там. Идваха и нови, сякаш се раждаха от тухлените стени.

— Би трябвало да идем на погребението — каза Квадрата.

Премълчах, защото се страхувах, че гласът може да ми изневери.

— Виждал ли си я тук? — попита той. — Виждал ли си лицето й, когато работеше с тия хлапета?

Да, бях я виждал. И знаех накъде бие Квадрата.

— Такова нещо не се имитира, Уил.

— Де да можех да ти повярвам — казах аз.

— Как те караше да се чувстваш Шийла?

— Като най-щастливия мъж на света.

Той кимна.

— И това не се имитира.

— Тогава как ще го обясниш?

— Не мога. — Квадрата включи на скорост и изкара микробуса на платното. — Но ние непрекъснато разчитаме на главите си. Може би просто трябва да си припомним, че имаме и сърца.

Аз се навъсих.

— Добре звучи, Квадрат, но не знам дали има смисъл.

— Тогава ето ти друг вариант: отиваме да почетем онази Шийла, която познавахме.

— Дори ако е било лъжа?

— Дори и така. Но може би отиваме и за да научим нещо. Да разберем какво се е случило тук.

— Нали сам казваше, че може да не ни се хареса?

— Ей, вярно бе! — Квадрата размърда вежди. — Леле, колко съм умен!

Усмихнах се.

— Дължим й го, Уил. Дължим го на паметта й.

Прав беше. Трябваше да приключа веднъж завинаги.

Нуждаех се от отговори. Може би някой от присъстващите на погребението щеше ми ги даде… или пък само по себе си погребението на моята невярна любима щеше да изцели донякъде раните. Не можех да си представя, че ще е така, но си струваше да опитам.

— А трябва да мислим и за Карли. — Квадрата махна с ръка към стъклото. — Нали това ни е работата — да спасяваме деца.

Обърнах се към него.

— Да — казах аз. После добавих: — А като стана дума за деца…

Зачаках. Не виждах очите му — той често носеше тъмните очила и нощем — но видях как стегна пръсти около волана.

— Квадрат?

— Сега говорим за теб и Шийла — отсече той.

— Това е минало. Каквото и да научим, нищо няма да се промени.

— Дай да караме едно по едно, става ли?

— Не става — казах аз. — Дружбата трябва да е двупосочна улица.

Той поклати глава. Включи двигателя и потегли. Мълчахме. Гледах сипаничавото му, брадато лице. Татуировката изглеждаше по-тъмна от друг път. Квадрата хапете устни. По някое време каза:

— Така и не казах на Уонда.

— Че имаш дете ли?

— Син — уточни тихо Квадрата.

— Къде е сега?

Той вдигна ръка от волана и се почеса по лицето. Забелязах, че пръстите му треперят.

— На два метра под земята.

Затворих очи.

— Казваше се Майкъл. Не исках да имам нищо общо с него. Видях го само два пъти. Зарязах го с майка му, седемнайсетгодишна наркоманка, на която не бих поверил и куче. Когато Майкъл беше на три години, тя се надруса и връхлетя с колата срещу един камион. Загинаха на място. Така и не знам дали е било самоубийство или не.

— Толкова съжалявам — казах безсилно аз.

— Сега Майкъл щеше да е на двайсет и една.

Смутено потърсих какво мога да кажа. Не открих подходящи думи, но все пак се опитах.

— Много години са минали от тогава — казах аз. — Бил си още хлапе.

— Не се мъчи да ме оправдаваш, Уил.

— Не те оправдавам. Просто искам да кажа… — Не знаех как да го изразя. — … ако имах дете, бих те поканил за кръстник. А ако нещо се случи с мен, бих искал ти да му бъдеш настойник. Не защото си ми приятел. Бих го сторил от егоизъм. Заради детето.

Той продължаваше да кара напред.

— Има неща, които не се прощават.

— Не си го убил ти, Квадрат.

— Да де, аз съм чист като ангел.

Спряхме на червен светофар. Квадрата включи радиото. Попаднахме на поредната реклама за чудодейно отслабване. Квадрата сърдито натисна копчето. Приведе се напред и опря лакти върху волана.

— Гледам ония хлапета отвън. Опитвам се да ги спася. Все си мисля, че ако спася достатъчно… знам ли, може би нещо ще се промени и с Майкъл. Може би ще намеря начин да го спася. — Той свали тъмните очила. Гласът му стана по-дрезгав. — Но знам… винаги съм го знаел… че каквото и да направя, не заслужавам да бъда спасен.

Поклатих глава. Опитах се да открия думи на утеха и просветление, или поне някак да го разсея, но главата ми не раждаше нищо. Всяка реплика изглеждаше банална и лицемерна. Както повечето трагедии, казаното разкриваше толкова много и все пак оставяше в сянка човека.

Накрая изрекох само една дума:

— Грешиш.

Той пак си сложи тъмните очила и заби поглед в пътя. Усетих го как се затваря в черупката.

Реших да го притисна.

— Искаш да отидеш на онова погребение, защото имаме дълг към Шийла. Ами Уонда?

— Уил.

— Да?

— Мисля, че вече не ми се говори.