Харлан Коубън
Господари на нощта (32)

32

Квадрата пристигна в апартамента ми с гевречета от едно заведение, което носи оригиналното име „Гевречето“ и се намира на ъгъла на Петнайсета улица и Първо Авеню. Беше десет сутринта и Кати спеше на дивана. Квадрата запали цигара. Забелязах, че още е със снощните дрехи. Обикновено това не бие на очи — никой не би нарекъл Квадрата видна фигура в модните кръгове — но тази сутрин изглеждаше по-смачкан от всякога. Седнахме на табуретки до кухненския плот.

— Хей — казах аз, — знам, че искаш да се слееш с уличните среди, но…

Той извади чиния от шкафа.

— На остроумен ли ще се правиш, или ще ми разкажеш какво стана?

— Защо да не може и двете?

Той наведе глава и ми хвърли познатия поглед над тъмните очила.

— Толкова ли е зле?

— По-зле — казах аз.

Кати се размърда на дивана. Чух я да охка. Вече бях приготвил най-силните хапчета против главоболие. Дадох й две с чаша вода. Тя ги глътна и повлече нозе към банята. Аз се върнах на табуретката.

— Как е носът? — попита Квадрата.

— Все едно, че сърцето ми търси начин да се измъкне от там.

Той кимна и отхапа от геврека. После задъвка бавно. Раменете му бяха провиснали. Знаех, че тази нощ не си е бил у дома. Знаех, че нещо е станало между него и Уонда. И със сигурност знаех, че не иска да го разпитвам.

— Значи казваш, че е по-зле — подкани ме той.

— Шийла ме е лъгала — казах аз.

— Това вече го знаем.

— Не и по този начин.

Той продължи да дъвче.

— Тя е познавала Джули Милър. В колежа са били заедно. Съквартирантки.

Квадрата спря да дъвче.

— Моля?

Разказах му какво съм научил. През цялото време от банята долиташе шумът на душа. Предположих, че Кати тепърва има да страда от махмурлук. Но пък, от друга страна, младите организми се възстановяват по-бързо.

Когато приключих разказа си, Квадрата се облегна назад, скръсти ръце и се ухили.

— Изящно.

— Да. И на мен ми хрумна същата дума.

— Нищо не разбирам, мой човек. — Той посегна за ново геврече. — Бившата ти приятелка, убита преди единайсет години, е била съквартирантка в колежа с последната ти приятелка, която също беше убита.

— Да.

— И за първото убийство са обвинили брат ти.

— Точно така.

— Е, добре. — Квадрата кимна уверено. — Само че пак не разбирам.

— Трябва да е било нагласено — казах аз.

— Кое?

— Между мен и Шийла. — Помъчих се небрежно да вдигна рамене. — Всичко трябва да е било нагласено. Лъжа.

Квадрата неопределено поклати глава. Дългата коса провисна пред лицето му. Той я отметна назад.

— С каква цел?

— Не знам.

— Помисли си.

— Мислих — казах аз. — Цяла нощ.

— Добре, да речем, че си прав. Да речем, че Шийла е лъгала и… знам ли, някак е нагласила нещата. Следваш ли мисълта ми?

— Следвам я.

Той вдигна ръце.

— С каква цел?

— Пак повтарям: не знам.

— Тогава дай да обсъдим възможностите — каза Квадрата. Вдигна пръст. — Първо, всичко може да е едно огромно съвпадение.

Не си направих труда да му отговоря.

— Чакай малко, ти си се срещал с Джули Милър… преди дванайсет години ли беше?

— Да.

— Може Шийла да е забравила. Така де, ти помниш ли всички гаджета на приятелите си? Може Джули да не й е говорила за теб. Или пък Шийла просто ти е забравила името. След години сте се срещнали…

Продължавах да го гледам мълчаливо.

— Добре де, само си фантазирам — призна той. — Да прескочим това. Втора възможност… — Квадрата вдигна още един пръст, помълча и се загледа в тавана. — Дявол да го вземе, нищо не ми идва на ум.

— Именно.

Заехме се с гевреците. След малко Квадрата вдигна глава.

— Добре, да предположим, че Шийла е знаела кой си от самото начало.

— Да предположим.

— Пак не проумявам, братче. Каква е тая работа?

— Изящна — напомних му аз.

Душът спря. Взех си геврече с маково семе. Зрънцата полепнаха по дланта ми.

— Цяла нощ размишлявах — казах аз.

— И какво?

— И все се връщам към Ню Мексико.

— Как така?

— От ФБР искаха да разпитат Шийла във връзка с неразгадано двойно убийство в Албакърки.

— Е, и?

— Преди години Джули Милър също беше убита.

— И убийството пак е неразгадано — каза Квадрата, — макар че подозират брат ти.

— Да.

— Значи виждаш връзка между двете убийства.

— Трябва да има връзка.

Квадрата кимна.

— Добре, виждам точка А и точка Б. Но не виждам как да стигна от едната до другата.

— И аз не виждам.

Млъкнахме. Кати подаде глава през вратата. Лицето й беше издайнически бледо. Тя изстена и съобщи:

— Преди малко пак се издрайфах.

— Благодаря за сведението — казах аз.

— Къде са ми дрехите?

— В гардероба в спалнята.

Тя ми отправи немощен благодарствен жест и затвори вратата. Погледнах към дясната страна на дивана, където сядаше да чете Шийла. Как бе възможно всичко това? Спомних си старата поговорка: „По добре да обичаш и да загубиш, отколкото изобщо да не обичаш.“ Не бях сигурен дали е така. Нещо повече, питах се кое е по-лошо — да загубиш любовта на живота си, или да осъзнаеш, че тя изобщо не те е обичала.

Ама че избор.

Телефонът иззвъня. Този път не чаках да се включи телефонният секретар. Вдигнах слушалката.

— Уил?

— Да, аз съм.

— Обажда се Ивон Стърно, славната журналистка от Албакърки.

— Какво откри?

— Цяла нощ работих по твоя въпрос.

— И?

— И става все по-шантаво.

— Слушам те.

— Добре, накарах източника си да прерови нотариалните актове и данъчната документация. Имай предвид, че тя е държавна служителка и я накарах да работи извънредно. А е по-лесно да превърнеш водата във вино или да изкопчиш дарение от чичо ми, отколкото да накараш един държавен служител да остане след…

— Ивон! — прекъснах я аз.

— Да?

— Приеми, че вече съм дълбоко впечатлен от твоята изобретателност. Сега казвай какво откри.

— Да, прав си — каза тя. Чух шумолене на хартия. — Къщата е била наета от някаква си корпорация „Крипко“.

— И какво представлява тя?

— Нещо неуловимо. Куха черупка. Няма признаци да върши каквото и да било.

Замислих се.

— Оуен Енфийлд имал кола — продължи тя. — Сива хонда. Наели я пак добрите хора от „Крипко“.

— Може да е работил там.

— Може. В момента се мъча да проверя.

— Къде е сега колата?

— Поредната интересна подробност — каза Ивон. — Полицията я намерила изоставена на една търговска уличка в градчето Ласида. Това е на около триста километра източно от тук.

— А къде е Оуен Енфийлд?

— Мене ако питаш, мъртъв е. Знам ли, може да е единият от убитите.

— А жената и момиченцето? Къде са?

— Нямам представа. Та аз дори не знам кои са.

— Поговори ли със съседите?

— Да. Всичко е както ти казах: никой нищо не знае за тях.

— Не изкопчи ли поне как изглеждат?

— А!

— Какво?

— Точно за това исках да поговорим.

Квадрата продължаваше да дъвче, но усещах, че слуша внимателно. Кати все още не идваше. Или се обличаше, или правеше поредното жертвоприношение на порцелановото божество.

— Описанията са много смътни — каза Ивон. — Жената била на около трийсет и пет, симпатична брюнетка. Нищо повече не можаха да ми кажат. Никой не знаеше името на детето. Момиченце на единайсет или дванайсет години със светлокестенява коса. Един съсед рече, че била хубава като неразцъфнала роза, но на тая възраст всички деца са такива. Според описанията мистър Енфийлд е висок метър и осемдесет, с козя брадичка и късо подстригана прошарена коса. Възраст около четирийсет години.

— Значи не е от убитите — казах аз.

— Откъде знаеш?

— Видях снимка от местопрестъплението.

— Кога?

— Когато във ФБР ме разпитваха за приятелката ми.

— Успя ли да видиш жертвите?

— Не много ясно, но твърдо знам, че не бяха късо подстригани.

— Хммм. Значи цялото семейство си е плюло на петите.

— Да.

— Има и още нещо, Уил.

— Какво?

— Стоунпойнт е нова община. С доста ограничени, възможности.

— Тоест?

— Чувал ли си за веригата магазини „Куик Гоу“?

— Естествено — казах аз. — И тук имаме такъв.

— Е, в края на комплекса има супермаркет на „Куик Гоу“ — каза Ивон. — Почти всички местни жители пазаруват от там.

— И какво?

— Една от съседките се кълне, че в деня на убийствата видяла там Оуен Енфийлд около три следобед.

— Нещо не те разбирам, Ивон.

— Там е работата, че във всички магазини на „Куик гоу“ има охранителни камери. — Тя помълча. — Сега схващаш ли?

— Да, струва ми се.

— Вече проверих — продължи тя. — Съхраняват касетите един месец, преди отново да ги пуснат за употреба.

— Значи ако получим записа — казах аз, — ще можем добре да разгледаме мистър Енфийлд.

— Само че има едно голямо „ако“. Управителят на магазина беше категоричен. В никакъв случай няма да ми даде касетата.

— Трябва да има начин — казах аз.

— Готова съм да приема всяка идея.

Квадрата ме потупа по рамото.

— Какво става?

Закрих слушалката с длан, обясних му набързо и попитах:

— Случайно да имаш връзки в „Куик Гоу“?

— Колкото и невероятно да звучи, нямам.

По дяволите. И тримата се замислихме. Ивон почна да тананика рекламната песничка на „Куик Гоу“ — една от онези натрапчиви мелодийки, които се провират в ухото и после почват да подскачат из черепа в търсене на изход, но така и не го намират. Спомних си поредната им рекламна кампания, когато осъвремениха песента, като прибавиха синтезатор, соло и бас китара, а начело на състава сложиха прочутата поп звезда, известна с краткото име Соней.

Чакай малко. Соней!

Квадрата ме погледна.

— Какво?

— Мисля, че все пак ще можеш да ми помогнеш — казах аз.