Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Gone for Good, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,2 (× 55 гласа)

Информация

Сканиране
Internet (2014)
Разпознаване и корекция
egesihora (2015)

Издание:

Харлан Коубън. Господари на нощта

Американска. Първо издание

ИК „Бард“, София, 2002

Коректор: Мария Трифонова

ISBN: 954-585-399-9

История

  1. — Добавяне

4

Бележката на Шийла беше кратка и нежна:

„Обичам те завинаги.

Ш.“

Тя така и не се върна в леглото. Сигурно цяла нощ бе гледала през прозореца. Не я чух чак до пет сутринта, когато тихичко се измъкна навън. Часът не ме изненада особено. Шийла беше от ранните птици и вечно ми напомняше онази стара реклама за армията, според която там до девет сутринта свършвали повече работа, отколкото мнозина вършат за цял ден. Позната история — тя те кара да се чувстваш като последен лентяй и тъкмо затова я обичаш.

Шийла ми бе споменала веднъж — и само веднъж — че е свикнала да става рано, защото дълги години работила във ферма. Когато се помъчих да изкопча подробности, тя моментално млъкна. Миналото беше забранена територия. Навлезеш ли в нея, поемаш си рисковете.

Бях не толкова разтревожен, колкото объркан от поведението й.

Минах под душа, после се облякох. Снимката на брат ми беше в чекмеджето на бюрото. Извадих я и дълго се вглеждах. Усещах в гърдите си някаква странна празнота. Мислите ми кръжаха, танцуваха, но всичко се свеждаше до един простичък извод: Кен бе успял да се измъкне.

 

 

Може би се питате защо смятах толкова твърдо, че е мъртъв от години. Признавам, донякъде се дължеше на старомодната интуиция, примесена със сляпа надежда. Обичах брат си. И го познавах. Кен не бе съвършен. Бързо избухваше и обичаше сблъсъците. Беше се замесил в нещо лошо. Но не беше убиец, поне това знаех със сигурност.

Семейната ни теория обаче се крепеше на нещо повече от тази нелепа вяра. Първо, как би могъл Кен да оцелее в нелегалност? Та той имаше само осемстотин долара в банката. Откъде би намерил средства да се измъква от преследването по цял свят? И какъв мотив би имал да убие Джули? Как така не ни се обади поне веднъж през тези единайсет години? Защо беше толкова напрегнат, когато си дойде у дома за последен път? Защо ми каза, че е в опасност? И защо тогава не настоях да узная повече?

Но най-лошото — или най-доброто, зависи от гледната точка — бе кръвта, открита на местопрестъплението. Част от нея принадлежеше на Кен. В мазето имаше голямо петно от кръвта му, а по-дребни капки водеха нагоре по стъпалата и навън. Полицията откри още едно петно сред храстите в задния двор на семейство Милър. Нашата семейна теория беше, че истинският престъпник е убил Джули и тежко ранил (а по-късно доубил) брат ми. Полицейската версия звучеше по-просто: Джули е оказала съпротива.

Имаше още нещо в подкрепа на нашата семейна теория — нещо, което идваше пряко от мен и навярно затова никой не го взе на сериозно.

Онази вечер бях видял някакъв мъж да се спотайва около къщата на семейство Милър.

Както казах, полицията и журналистите пренебрегнаха този факт — в края на краищата аз съм заинтересован да оправдая брат си — но той е важен, за да се разбере нашата вяра. В крайна сметка нашето семейство имаше избор. Можехме да приемем, че брат ми е убил безпричинно една красива млада жена, че след това единайсет години е живял в нелегалност без източник на приходи (и това — не забравяйте — въпреки всички усилия на полицията и непрестанния шум из медиите) — или пък можехме да вярваме, че двамата с Джули Милър са се любили съвсем доброволно (откъдето идват повечето косвени доказателства) и че някой неизвестен, свързан с опасността, от която се боеше Кен, може би същият, когото бях зърнал онази вечер край къщата на Кодингтън Терас, е нагласил уликите срещу него и се е погрижил трупът му да не бъде открит.

Не казвам, че теорията ни обясняваше всичко. Но ние познавахме Кен. Той не бе сторил онова, в което го обвиняваха. Какво друго оставаше?

Някои хора приемаха семейната ни теория, но повечето бяха откачили на тема „конспирация“. Такива хора охотно вярват, че Елвис и Джими Хендрикс си живеят живота нейде на островите Фиджи. По телевизията споменаваха за нашия вариант, но с такива физиономии, сякаш бяха готови да се разкикотят всеки момент. С времето почнах все по-рядко да защитавам Кен. Колкото и егоистично да звучи, исках да живея. Исках кариера. Не желаех да бъда брат на прочут издирван убиец.

Сигурен съм, че в „Ковенант Хаус“ ме наеха с известни съмнения. Кой би ги упрекнал? Макар че съм изпълнителен директор, и до днес не пишат името ми върху бланките за писма. Никога не ме пращат да събирам дарения. Цялата ми работа е зад кулисите. И обикновено нямам нищо против.

Отново погледнах снимката на този мъж — тъй познат и в същото време напълно непознат.

Дали майка ми не бе лъгала от самото начало?

Дали не бе помагала на Кен, твърдейки в същото време пред мен и баща ми, че го смята за мъртъв? Като си помисля сега, тъкмо тя подкрепяше най-упорито тази теория. Дали не му бе пращала тайно пари през цялото време? Дали Съни знаеше от самото начало къде е Кен?

Трудни въпроси.

С усилие откъснах очи от снимката и отворих кухненския шкаф. Вече бях решил да не ходя тази сутрин до Ливингстън — от самата мисъл да седя още един ден в онази мъртвешка къща ме побиваха тръпки — а и наистина исках да отида на работа. Сигурен бях, че майка ми не само би ме разбрала, но и горещо би подкрепила тази идея. Затова си приготвих закуска и набрах номера на гласовата поща на Шийла. Казах, че я обичам и помолих да ми позвъни.

Моят апартамент — всъщност вече е нашият апартамент — се намира на ъгъла на Девето Авеню и Двайсет и четвърта улица, недалече от хотел „Челси“. Обикновено минавам пеш седемнайсетте пресечки до „Ковенант Хаус“, който е на Четирийсет и първа улица, близо до магистралата Уест Сайд. Мястото беше чудесно за приют в дните преди разчистването на Четирийсет и втора улица, когато този вонящ квартал се славеше като бастион на безочливия упадък. По онова време Четирийсет и втора улица беше същинска порта към ада, място за причудливо и нелепо размесване на половете. Туристи и местни минувачи крачат покрай проститутки, наркопласьори, сводници, сексмагазини, порно книжарници и киносалони, а когато стигнат до края, едни са изтръпнали от възбуда, а други мечтаят само за горещ душ и инжекция пеницилин. Според мен там перверзната е тъй мръсна, тъй потискаща, че направо те смазва. И аз съм мъж. Имам си страсти и тайни желания като повечето мъже, които познавам. Но никога не съм разбирал как може някой да открие еротика в онези беззъби и смахнати повлекани.

В известен смисъл прочистването на града усложни работата ни. По-рано знаехме къде да обикаля спасителната кола на „Ковенант Хаус“. Избягалите хлапета бяха на открито, виждаха се от пръв поглед. Сега задачите ни далеч не са толкова ясни. И което е най-лошо, всъщност градът не стана по-чист — само е малко по-приятен за окото. Тъй наречените почтени хора, онези туристи и минувачи, за които споменах преди малко, вече не бяха принудени да гледат затъмнени прозорци с надписи „САМО ЗА ВЪЗРАСТНИ“ или олющени дъски с обяви за порнофилми от рода на „ДВАНАЙСЕТ НА НОЩ“ или „ОПЪНАТИ ОТ ВИХЪРА“. Но подобна гадост никога не умира докрай. Тя е като хлебарките. Оцелява. Укрива се по-надълбоко. Едва ли някой може да я убие.

А укриването на мръсотията си има и лоши страни. Когато е явна, можеш да я гледаш с презрение и да се чувстваш над нея. Хората се нуждаят от това. За някои то е спасителен източник на самочувствие. Още едно предимство на откритата гадост: какво бихте предпочели — открит удар отпред или коварна змийска атака във високата трева? И накрая — макар че може би задълбавам прекалено — няма лице без гръб, няма горе без долу, и навярно няма светлина без мрак, чистота без мръсотия, добро без зло.

Отначало клаксонът не ме накара да се озърна. Аз живея в Ню Йорк. Да се стряскаш от клаксони по улиците е все едно да обръщаш внимание на водата, докато плуваш. Погледнах назад едва когато един познат глас се провикна: „Хей, тъпако“. Микробусът на „Ковенант Хаус“ закова спирачки до мен. Вътре беше само шофьорът Квадрата. Той свали стъклото и избърса тъмните си очила.

— Качвай се.

Отворих вратата и скочих до него. Вътре миришеше на цигари, пот и салам от сандвичите, които раздаваме всяка вечер. По килимчето тъмнееха петна с всевъзможни форми и размери. Жабката зееше като пуста пещера. Седалките бяха продънени.

Квадрата гледаше право напред.

— Какво дириш тук, по дяволите?

— Отивам на работа.

— Защо?

— С лечебна цел — обясних аз.

Квадрата кимна. Цяла нощ бе обикалял с микробуса — ангел пазител, търсещ хлапета за спасяване. Умората не му личеше, но пък и той по начало не изглеждаше особено свеж. Имаше мазна коса, сресана на път по средата и падаща до раменете в стил „Аеросмит“. Не помня някога да е бил гладко избръснат, но не го бях виждал и с истинска брада или поне стилно набола четина като престъпник от сериал. По откритите участъци от лицето му се тъмнееха кратери от стари младежки пъпки. Работните му ботуши бяха ожулени почти до бяло. Джинсите му изглеждаха като стъпкани от цяло стадо бизони. Бяха прекалено широки в кръста и това му придаваше тарикатския вид на филмов водопроводчик. От запретнатия ръкав на ризата стърчеше пакет „Кемъл“. Зъбите му се жълтееха от тютюна.

— Изглеждаш ужасно скапан — рече той.

— Щом ти го казваш, значи наистина съм зле — отвърнах аз.

Този отговор му допадна. Наричахме го Квадрата — съкратено от Четворния квадрат — заради татуировката на челото му. Тя си беше точно това — квадрат пет на пет сантиметра, разделен на четири части, точно като ония квадрати, които момиченцата и днес рисуват с тебешир по детските площадки. Сега, когато Квадрата беше знаменит инструктор по йога с видеозаписи и верига от школи, мнозина предполагаха, че татуировката е някакъв особен индийски символ. Само че грешаха.

Някога на челото му имало татуирана свастика. Той просто добавил четири линии. Затворил я.

Трудно ми беше да си го представя. Не съм срещал по-здравомислещ човек от Квадрата. Той е и най-близкият ми приятел. Когато за пръв път чух откъде идва квадратът на челото му, бях потресен и изумен. Той не се впусна в обяснения или оправдания. Също като Шийла, Квадрата никога не говореше за миналото си. Научих някои подробности по заобиколни пътища. Сега го разбирам по-добре.

— Благодаря за цветята — казах аз.

Квадрата премълча.

— И че дойде — добавих аз.

Квадрата бе докарал с микробуса група приятели от „Ковенант Хаус“. Освен тях на погребението дойдоха почти само роднини.

— Съни беше голям човек — каза той.

— Да.

Кратко мълчание. После Квадрата каза:

— Ама колко скапано я изпратихме.

— Благодаря, че ми го изтъкна.

— Не бе, друго имам предвид. Бога ми, колко души дойдоха?

— Умееш да утешаваш, Квадрат. Благодаря, мой човек.

— Утеха ли искаш? Ето ти я — всички са задници.

— Чакай да си го запиша.

Мълчание. Квадрата спря на червен светофар и крадешком хвърли поглед към мен. Очите му бяха зачервени. Той измъкна цигарите от ръкава си.

— Ще ми кажеш ли какво ти е?

— Ами… дреболия, ще знаеш. Майка ми почина.

— Добре де, недей да казваш.

Светна зелено. Микробусът отново потегли. Пред очите ми се мярна снимката на Кен.

— Квадрат?

— Слушам те.

— Мисля, че брат ми още е жив — казах аз.

Квадрата не отговори веднага. Измъкна цигара от пакета и я лапна.

— Това си е жива мъка — каза той.

— Жива мъка — кимнах аз.

— Нощните дежурства имам предвид. Е, откъде ти хрумна тъй изведнъж да си промениш мнението?

Той отби към малкия паркинг зад „Ковенант Хаус“. По-рано паркирахме на улицата, но разни бездомници се вмъкваха да спят в микробуса. Естествено, не се оплаквахме на полицията, но ни идваше нанагорно да плащаме строшени стъкла и ключалки. Накрая престанахме да заключваме, тъй че който иска, просто да влиза вътре. Сутрин първият пристигнал на работа удряше по микробуса. Нощните наематели схващаха намека и се измъкваха.

Но накрая и тази идея се провали. Микробусът стана — меко казано — твърде неприятен за ползване. Бездомниците не са много красиви. Повръщат. Подмокрят се. Често им е трудно да намерят тоалетна. Няма смисъл да обяснявам повече.

Не бързах да сляза от микробуса. Питах се как да подхвана разговора.

— Нека ти задам един въпрос.

Квадрата изчакваше мълчаливо.

— Никога не си споделял какво мислиш за онази история с брат ми — казах аз.

— Това въпрос ли е?

— По-скоро констатация. Ето го и въпроса: как тъй?

— Как тъй никога не съм споделял какво мисля за брат ти?

— Да.

Квадрата сви рамене.

— Не си ме питал.

— Често сме разговаряли за това.

Той пак сви рамене.

— Добре, сега те питам — казах аз. — Смяташ ли, че е жив?

— Винаги съм го смятал — отвърна невъзмутимо той.

— Значи всички онези разговори, в които ти излагах най-убедителни доказателства…

— Чудех се кого искаш да заблудиш, мен или себе си.

— Значи изобщо не си приемал моите доказателства.

— Изобщо — потвърди Квадрата.

— Но и нито веднъж не ми възрази.

Квадрата смукна дълбоко от цигарата.

— Струваше ми се безобидна заблуда.

— Свещена простота, а?

— Общо взето така е.

— Но доказателствата ми бяха логични — казах аз.

— Ти го казваш.

— Но ти не смяташ така?

— Не смятам — кимна Квадрата. — Ти си мислеше, че брат ти няма средства, за да се укрива, но за това не трябват никакви средства. Виж всички тия избягали хлапета, с които се срещаме всеки ден. Ако някое от тях наистина иска да изчезне — хоп, и вече го няма.

— Тях не ги издирва полиция по цял свят.

— По цял свят — повтори Квадрата почти с отвращение. — Да не мислиш, че всяко ченге по света нощем подскача насън и се пита къде е брат ти?

Прав беше — особено сега, когато знаех, че Кен може да е получавал финансова помощ от майка ми.

— Той не би убил човек.

— Глупости — отсече Квадрата.

— Ти не го познаваш.

— С теб сме приятели, нали?

— Така е.

— Вярваш ли, че някога съм палил кръстове и съм викал „Хайл Хитлер“?

— Това е друго.

— Не, не е. — Той слезе от микробуса и аз го последвах. — Помниш ли, веднъж ме попита защо не съм се отървал от татуировката.

Кимнах.

— А ти ми рече да си гледам работата.

— Точно така. Истината е, че можех да я премахна с лазер или да я прикрия по някакъв по-хитър начин. Но я държа, за да ми напомня.

— Какво? Миналото ли?

Квадрата ме изгледа накриво.

— Възможностите — каза той.

— Не те разбирам.

— Защото си безнадежден случай.

— Брат ми никога не би изнасилил и убил една беззащитна жена.

— В някои направления на йогата използват мантри — отсече Квадрата. — Но колкото и да повтаряш нещо, това не го прави истина.

— Днес си много мъдър — казах аз.

— А ти се държиш като пълно говедо. — Той загаси цигарата. — Ще ми кажеш ли какво те е прихванало?

Бяхме близо до входа.

— В кабинета ми — казах аз.

Влязохме мълчаливо в приюта. Като чуят „приют“, някои хора си представят мизерна дупка, но нашият изобщо не е такъв. Според нас това трябва да е място, където всеки би пожелал да попаднат децата му, ако са в беда. Тази идея отначало стряска дарителите — както повечето заможни хора, те просто не си представят подобна възможност — но и ги кара да се замислят къде живеят самите те.

Двамата с Квадрата мълчахме, защото когато сме в този дом, цялото ни внимание е насочено към хлапетата. Те го заслужават. За пръв път в своя печален живот се оказват над всичко. Винаги. Посрещаме всяко хлапе — извинявайте за баналния израз — като изгубено братче. Изслушваме го. Никога не бързаме. Стискаме му ръката и го прегръщаме. Гледаме го в очите, никога настрани. Щом сме с тях, не признаваме нищо друго. Опиташ ли се да ги будалкаш, тия хлапета усещат на секундата. Сякаш имат вградени детектори на лъжата. Тук ги обичаме от все сърце, изцяло и безусловно. Всеки ден. Или просто си отиваме у дома. Това не значи, че винаги постигаме успех. Дори не в повечето случаи. Всъщност губим повече, отколкото успяваме да спасим. Мнозинството отново потъва нейде по улиците. Но докато са тук, в нашия дом, те живеят в удобство. Докато са тук, те виждат какво е обич.

Когато влязохме в кабинета ми, вътре чакаха двама — мъж и жена. Квадрата застина на прага. Вирна нос и взе да души като хрътка.

— Ченгета — уведоми ме той.

Жената се усмихна и пристъпи напред. Мъжът остана да се подпира небрежно на стената.

— Уил Клайн?

— Да — казах аз.

Жената сръчно размаха под носа ми удостоверение и значка. Мъжът повтори жеста.

— Името ми е Клаудия Фишър. Това е Дарил Уилкокс. Двамата сме специални агенти от Федералното бюро за разследване.

— Федералните! — Квадрата ме погледна и вдигна палец, сякаш бе впечатлен, че ми оказват подобна чест. Огледа удостоверението с присвити очи, после вдигна глава към Клаудия Фишър. — Хей, защо си се подстригала?

Клаудия Фишър прибра удостоверението. Погледна Квадрата и вдигна вежда.

— А вие сте…

— Много възбудим — поясни той.

Тя се навъси и завъртя очи към мен.

— Бихме искали да си поговорим с вас… Насаме.

Клаудия Фишър беше дребна и енергична. Познат типаж от студентските години — ученолюбивата спортистка, която е малко по-амбициозна, отколкото се полага. Обича забавленията, но никога не е душа на компанията. Косата й наистина беше подстригана късо като през седемдесетте години, но й отиваше. Имаше мънички обици и остър, волеви нос.

В приюта изпитваме вродено недоверие към силите на реда. Нямам желание да укривам престъпници, но и не искам да участвам в залавянето им. Това място трябва да е тихо пристанище. Сътрудничеството с органите на реда би провалило уличната ни репутация — а откровено казано, без нея сме пълна нула. Предпочитам да смятам, че сме неутрални. Нещо като Швейцария за избягалите деца. И разбира се, моите лични преживявания — начинът, по който федералните агенти разследваха историята около брат ми — не допринасят да ги заобичам.

— Бих предпочел той да остане — казах аз.

— Разговорът няма нищо общо с него.

— Представете си, че е мой адвокат.

Клаудия Фишър огледа Квадрата от долу на горе — джинсите, косата, татуировката. Той изпъна въображаемите си ревери и зашава с вежди.

Седнах на мястото си. Квадрата се тръшна на стола отпред и вирна ботуши върху бюрото. Вдигна се облаче прах. Фишър и Уилкокс останаха прави.

Разперих ръце.

— С какво мога да ви бъда полезен, агент Фишър?

— Търсим жена на име Шийла Роджърс.

Не бях очаквал това.

— Знаете ли къде можем да я намерим?

— Защо я търсите? — попитах аз.

Клаудия Фишър се усмихна пренебрежително.

— Защо просто не ни кажете къде е?

— Неприятности ли има?

— Засега — тя помълча малко и усмивката й се промени — просто бихме желали да й зададем няколко въпроса.

— За какво?

— Отказвате ли да ни сътрудничите?

— Нищо не отказвам.

— Тогава, ако обичате, кажете къде можем да открием Шийла Роджърс.

— Бих искал да знам защо.

Клаудия Фишър погледна Уилкокс. Уилкокс кимна едва доловимо. Тя отново се обърна към мен.

— Рано тази сутрин двамата със специален агент Уилкокс посетихме работното място на Шийла Роджърс. Тя не се оказа там. След въпроса къде можем да я открием, нейният работодател ни уведоми, че си взела отпуск по болест. Проверихме последния й известен адрес. От собственика получихме информацията, че е напуснала преди няколко месеца. Според него настоящото й местонахождение е при вас — мистър Клайн, Западна Двайсет и четвърта улица 378. Посетихме посочения адрес. Шийла Роджърс не беше там.

Квадрата я посочи с пръст.

— Страхотно приказваш, маце.

Тя не му обърна внимание.

— Не искаме да ви създаваме неприятности, мистър Клайн.

— Неприятности? — повторих аз.

— Трябва да разпитаме Шийла Роджърс. Незабавно. Можем да го сторим по лесния начин. Или, ако решите да не ни сътрудничите, можем да изберем друг, макар и по-неприятен път.

Квадрата потри длани.

— Охо, заплахи.

— Какво избирате, мистър Клайн?

— Предлагам ви да си тръгнете — казах аз.

— Какво знаете за Шийла Роджърс?

Положението ставаше направо безумно. Главата започваше да ме боли. Уилкокс бръкна във вътрешния си джоб и извади лист хартия. Подаде го на Клаудия Фишър.

— Осведомен ли сте за престъпното минало на мис Роджърс? — попита Фишър.

Опитах се да остана безучастен, но дори и Квадрата трепна. Фишър зачете от листа:

— Кражби от магазини. Проституция. Притежаване на наркотици с цел продажба.

Квадрата изсумтя презрително.

— Кокошкарски истории.

— Въоръжен грабеж.

— Това вече е по-добре — кимна Квадрата и погледна Фишър. — За грабежа не е осъждана, нали?

— Правилно.

— Значи може да не е била тя.

Фишър пак се навъси. Аз неволно опипвах устната си.

— Е, мистър Клайн?

— Не мога да ви помогна — казах аз.

— Не можете, или не искате?

Продължавах да опипвам устната си.

— Въпрос на тълкуване.

— Сигурно ситуацията ви се струва някак позната, мистър Клайн.

— Какво би трябвало да означава това, по дяволите?

— Обичате да прикривате. Първо брат си. Сега любовницата си.

— Вървете по дяволите — казах аз.

Квадрата ме погледна и направи гримаса, явно разочарован от безсолния израз.

Фишър не отстъпваше.

— Не обмислихте нещата докрай — каза тя.

— В какъв смисъл?

— Не мислите за последиците. Ето пример: според вас как ще реагират дарителите на „Ковенант Хаус“, ако бъдете арестуван, да речем, за укриване и съучастие?

Вместо мен отговори Квадрата.

— Знаете ли кого би трябвало да питате?

Клаудия Фишър сбръчка нос, сякаш Квадрата бе нещо, което току-що е изстъргала от обувката си.

— Джоуи Пистильо — добави той. — Бас държа, че Джоуи ще знае.

Сега Фишър и Уилкокс се сепнаха на свой ред.

— Имате ли клетъчен телефон? — попита Квадрата. — Можем да го питаме още сега.

Фишър се озърна към Уилкокс, после погледна Квадрата.

— Да не би да твърдите, че познавате заместник изпълнителния директор Джоузеф Пистильо?

— Позвънете му — каза Квадрата. — О, чакайте, сигурно не му знаете прекия телефон. — Той протегна ръка и нетърпеливо размърда пръсти. — Ще разрешите ли?

Тя му подаде телефона. Квадрата набра някакъв номер и вдигна апарата до ухото си. Килна стола назад, без да сваля крака от бюрото; ако имаше каубойска шапка, сигурно щеше да я бутне напред чак до носа, готов да подремне.

— Джоуи? Здрасти бе, човек, как си?

Той послуша около минута, после избухна в смях. Побъбри още малко, гледайки как Фишър и Уилкокс пребледняват. При други обстоятелства бих изпитал огромно удоволствие от тази демонстрация на сила — със своето шарено минало и сегашното си положение на знаменитост, Квадрата познаваше кого ли не — но в момента ми се виеше свят.

След няколко минути Квадрата върна телефона на агент Фишър.

— Джоуи иска да разговаря с вас.

Фишър и Уилкокс излязоха и затвориха вратата зад себе си.

— Леле, мой човек, федералните! — възкликна Квадрата и пак вдигна палец. Още бе впечатлен от моето постижение.

— Да бе, голяма радост — рекох аз.

— Ама че работа. Значи Шийла си имала досие. Кой би се досетил?

Във всеки случай не и аз.

Когато се върнаха, агентите вече не бяха толкова бледи. Фишър подаде телефона на Квадрата с прекалено любезна усмивка. Той го вдигна до ухото си.

— Какво става, Джоуи? — Квадрата послуша малко, после каза „Добре“ и затвори.

— Какво? — попитах аз.

— Това беше Джоуи Пистильо. Шеф на ФБР за Източното крайбрежие.

— Е, и?

— Иска да те види лично — обясни Квадрата и се загледа настрани.

— Какво?

— Мисля, че няма да ни хареса онова, което има да каже.