Харлан Коубън
Господари на нощта (28)

28

Когато се прибра, Кати Милър още трепереше.

Не може да бъде, помисли си тя. Станала е грешка. Не съм чула добре името.

— Кати — подвикна майка й.

— Да.

— В кухнята съм.

— Идвам след малко, мамо.

Кати тръгна към вратата на мазето. Когато ръката й докосна дръжката, тя спря.

Мазето. Мразеше да слиза там.

След толкова много години би трябвало да е претръпнала към протрития диван, петносания килим и вехтия телевизор още отпреди кабелната епоха. Но не беше така. Защото всичките й сетива знаеха, че тялото на сестра й още е тук, подпухнало, разложено и обгърнато от непоносимо гъстия мирис на смърт.

Родителите й я разбираха. Никога не възлагаха прането на Кати. Баща й никога не я молеше да му донесе кутията с инструменти или резервна крушка. Ако някаква работа налагаше слизане в тази преизподня, родителите й се стараеха да я свършат сами.

Но не и този път. Този път нямаше кой да я отмени.

На първото стъпало Кати натисна електрическия ключ. Светна една гола крушка — стъкленият абажур бе строшен по време на убийството. Кати бавно тръгна надолу. Стараеше се да гледа над дивана, килима и телевизора.

Защо още живееха тук?

Не можеше да го разбере. Когато убиха Джоан Бенет, семейство Рамзи се преселиха в другия край на страната. Но пък всички смятаха, че те са я убили. Всъщност бягаха не толкова от спомена за мъртвата си дъщеря, колкото от обвинителните погледи на съседите. Естествено, случаят с Джули беше съвсем друг.

И все пак в това градче имаше нещо особено. Нейните родители останаха. Семейство Клайн също. Не искаха да се предават.

Какво означаваше това?

Откри големия куфар на Джули в ъгъла. Баща й беше подложил отдолу стар сандък за в случай на наводнение. Кати си спомни как сестра й си събираше нещата за колежа. Спомни си как се криеше в куфара — отначало си го представяше като крепост, а после си фантазираше как Джули ще я прибере в багажа и двете заедно ще отидат в колеж.

Върху куфара бяха натрупани кашони. Кати ги свали до стената. Огледа ключалката. Нямаше ключ, но всяка плоска пластинка би свършила същата работа. Намери стар кухненски нож, пъхна го в отвора и завъртя. Ключалката щракна. Тя хвана капака и бавно го вдигна — както във филмите героят отваря ковчега на Дракула.

— Какво правиш?

Гласът на майка й я стресна. Кати отскочи назад.

Люсил Милър се приближи.

— Това не е ли куфарът на Джули?

— Божичко, мамо, щях да умра от страх.

Майка й застана до нея.

— За какво ти е куфарът на Джули?

— Аз… аз просто разглеждам.

— Какво?

Кати се изправи.

— Тя беше моя сестра.

— Знам, скъпа.

— Нямам ли право и аз да тъгувам за нея?

Майка й се вгледа задълго в нея.

— И затова ли си слязла?

Кати кимна.

— Всичко друго наред ли е? — настоя майка й.

— Наред е.

— Никога не си проявявала интерес към спомените, Кати.

— Вие не ми позволявахте.

Майка й се замисли.

— Сигурно имаш право.

— Мамо?

— Да?

— Защо останахте?

За момент майка й изглеждаше готова да отсече както винаги, че не желае да го обсъжда. Но след изненадващата поява на Уил пред къщата и нейната внезапно събрана храброст да изрази съболезнованията си на семейство Клайн, явно предстояха и други странни събития. Майка й седна на един от кашоните. Приглади полата си.

— Когато те сполети трагедия — започна тя, — когато за пръв път се стовари над теб, това е като край на света. Като да те изхвърлят в буря насред океана. Вълните те удрят, подмятат те и можеш само да се бориш, за да останеш над водата. Една част от теб — понякога по-голямата част — дори не иска да оцелееш. Иска ти се да прекратиш борбата и кротко да потънеш. Но не можеш. Инстинктът за самосъхранение не ти позволява… или пък, както стана с мен, трябва да се грижиш за другото си дете. Не знам. Но така или иначе, искаш или не искаш, оставаш над водата.

Майка й избърса с пръст ъгълчето на окото си. Поизправи се и намери сили да се усмихне.

— Сравнението ми май понакуцва.

Кати стисна ръката й.

— На мен ми звучи много добре.

— Може би — кимна мисис Милър, — но разбираш ли, след време бурята отминава. И тогава става още по-лошо. Бихме могли да кажем, че вълните те изхвърлят на брега. Но всичкото това блъскане и подмятане е нанесло непоправими рани. Мъчи те ужасяваща болка. И това още не е краят. Защото сега заставаш пред един страшен избор.

Кати чакаше, без да пуска ръката на майка си.

— Можеш да се опиташ да минеш отвъд болката. Да се опиташ да забравиш и да продължиш да живееш. Но за мен и баща ти… — Люсил Милър затвори очи и решително поклати глава — … забравата би била светотатство. Не можехме да извършим такова предателство спрямо сестра ти. Болката беше огромна, но как щяхме да живеем занапред, ако бяхме загърбили Джули? Тя съществуваше. Тя беше истинска. Не знам дали има смисъл в това, което говоря.

Може би има, помисли си Кати.

Поседяха мълчаливо. Накрая Люсил Милър пусна ръката на Кати. Плесна се по бедрата и стана.

— Няма повече да ти досаждам.

Кати се вслуша в стъпките й. После пак се обърна към големия куфар. Разрови се из съдържанието му. Отне й почти половин час, но най-сетне откри каквото търсеше.

И то промени всичко.