Клайв Къслър, Дърк Къслър
Арктическо течение (94)

94.

Пит гледаше разсеяно от прозореца на кабинета си към Потомак далече долу и умът му се носеше лениво като течението на реката.

Откакто се бе върнал от Арктика, настроението му беше предимно кисело, беше черноглед и разочарован. Ясно му беше, че това донякъде се дължи на нараняванията му. Раните му зарастваха добре и лекарите твърдяха, че скоро ще се оправи, но макар почти да нямаше болки, намалената му подвижност го дразнеше. Отдавна беше захвърлил патерицата, но от време на време се налагаше да си помага с бастун. Джордино беше облекчил нещата, като му намери бастун, в който имаше скрито шишенце текила. Лорън също се грижеше за него и при всеки удобен случай влизаше в ролята на Майка Тереза. Нещо обаче му пречеше да бъде щастлив.

Знаеше си, че е заради провала. Просто не беше свикнал с такъв развой на събитията. Търсенето на рутения беше изключително важно, а той бе останал с празни ръце. Имаше чувството, че е предал не само Лиза Лейн, а и всички хора на планетата. Не че вината беше негова, разбира се. Беше следвал следите, които бе открил. И всъщност се беше справил добре. Правителството вече бе разпратило опитни геолози да търсят рутений навсякъде, но близко срочните очаквания не бяха оптимистични.

Минералът просто не съществуваше в големи количества и по отношение на това Пит беше безсилен.

Инстинктът му, по изключение, се беше оказал погрешен и това го изпълваше със съмнения. Може би просто вече беше в играта от прекалено дълго. Може би беше дошъл моментът нещата да се поемат от по-млади ръце. Като че ли най-добре би било да се върне в Хавай заедно с Лорън и да прекарва времето си в подводен риболов.

На вратата се почука и в кабинета му нахлуха Джордино, Гън и Далгрен и се настаниха като у дома си. Личеше си, че крият усмивките си, а и всеки криеше по нещо зад гърба си.

— Е, и това ако не са тримата влъхви! — възкликна Пит.

— Можеш ли да ни отделиш минутка? — започна Гън. — Искаме да споделим нещо с тебе.

— Моето време е и ваше. — Пит седна на масата, изгледа ги с подозрение и попита: — Какво сте донесли, та толкова го криете?

Далгрен показа сложени една в друга пластмасови чаши.

— Мислехме да пийнем.

Джордино измъкна иззад гърба си бутилка шампанско.

— Понеже съм жаден.

— Никой ли не ви е казвал за правилата по отношение на алкохола във федералните сгради? — Пит ги изгледа строго.

— Май никой — отвърна Джордино. — Ти чувал ли си нещо за това, Джак?

Далгрен се опита да изглежда тъп и тръсна глава.

— Добре де, какво сте намислили? — попита накрая Пит.

— Всъщност всичко се дължи на Джак — каза Гън. — Той спаси положението.

— Искаш да кажеш, че ти е спасил задника — захили се Джордино, махна фолиото от гърлото на бутилката, гръмна я и наля на всички.

— Всичко опира до скалата — опита се да обясни Гън.

— До скалата? — повтори Пит с растящо подозрение.

— Една от пробите от термичния отвор, който открихме близо до Аляска — каза Джордино. — Преди оная история с канадския леден лагер. Прибрахме всички проби в една торба, която Руди трябваше да донесе тук за подробен анализ. Той обаче я забрави на „Нарвал“, когато си тръгна от Туктояктук.

— Спомням си я тази торба. — Пит присви очи. — Всеки път се спъвах в нея, когато излизах на мостика.

— И аз — промърмори Далгрен.

— Тя не си ли остана на мостика? — попита Пит.

— Остана си и все още си е там — обясни Джордино. — На дъното на пролива Виктория заедно с „Нарвал“.

— Ами тогава за какво е шампанското?

— Нашият приятел Джак открил един камък в джоба си, когато се прибрал вкъщи — каза Гън.

— Всъщност не съм клептоман, честна дума — захили се Далгрен. — И аз се препъвах в тая торба и стана така, че вдигнах едно от камъчетата и го сложих в джоба си. Изобщо го бях забравил и се сетих едва когато сменях дрехите си на „Санта Фе“. Реших, че е по-добре да го запазя.

— Много мъдро решение — похвали го Гън.

— Занесох го миналата седмица в лабораторията да го проучат и тази сутрин ми дадоха резултатите.

Гън извади камъка и го плъзна по масата към Пит.

Той го вдигна и го огледа. Беше тежък и матово сребрист. Сърцето му заби по-бързо, когато си спомни за подобните белези при рудата, която му бе дал старият геолог от миньорската кооперация.

— Не ми прилича на злато — каза той на тримата, за да види как ще реагират.

Те се спогледаха и се захилиха, а после Джордино каза:

— А не ти ли идва наум, че може да е рутений?

Пит се обърна към Гън и попита тихо:

— Вярно ли е?

Гън кимна.

— От най-чиста проба.

— Има ли как да разберем дали е в достатъчно количество?

— Изтеглихме резултатите от сензора на „Блъдхаунд“ и ги прегледахме. Макар че не е настроена да засича рутений, апаратурата все пак разпознава минералите от групата на платината. Според „Блъдхаунд“ в термалния отвор има повече платина и деривати на платината, отколкото е златото във Форт Нокс. А сродната с платината руда около отвора е рутений.

Пит не вярваше на ушите си. Чувстваше се така, все едно са му били инжекция адреналин. Настроението му изведнъж се подобри, интелигентните му зелени очи възвърнаха блясъка си.

— Поздравления, шефе — каза Гън. — Вече си имаш собствена мина за рутений на триста метра под повърхността на морето.

Пит се усмихна щастливо й грабна една от чашите.

— Е, за това вече ще пия.

След като се чукнаха и пиха, Далгрен погледна чашата си и заяви с провлачения си тексаски изговор:

— А бе да ви кажа, това е почти толкова добро, колкото „Лоун Стар“.