Клайв Къслър, Дърк Къслър
Арктическо течение (50)

49.

Белите точици се носеха лениво в тъмното небе и с приближаването си към земята постепенно наедряваха. Първи в снега тупнаха три големи дървени сандъка, боядисани в бяло, за да са като всичко наоколо. Последваха ги три човешки фигури от общо десет, като всяка се изтърколваше като топка, щом достигнеше земята. Веднага след това всеки от хората се освобождаваше от ремъците си, навиваше парашута на топка и бързо го заравяше в снега.

Слабият вятър беше разпръснал хората на площ от около километър, но след няколко минути те се събраха при един от сандъците. Макар да нямаше луна, видимостта надхвърляше стотина метра заради ярките звезди по небосвода. Хората бързо се строиха пред командира си — висок мургав човек, казваше се Рик Роман. Както и останалите, Роман беше с бял камуфлажен костюм със съответстваща каска и очила за нощно виждане. На кръста си носеше автоматичен пистолет колт 45-и калибър.

— Поздравявам ви с доброто приземяване. Остава ни само час тъмнина, така че да се захващаме за работа. Зеленият екип има грижа за бягството, ако се наложи, а синият — за десантните лодки и преносимия команден пункт. Да тръгваме.

Парашутистите, членове на елитните армейски части Делта Форс, бързо се заеха със сандъците. В два от тях бяха надуваемите лодки „Зодиак“ и някои принадлежности за лагеруване в студено време. В третия имаше минибулдозери, захранвани с акумулатори. В по-малък контейнер, поставен в третия сандък, беше подредено допълнително въоръжение, муниции, храна и медицински принадлежности.

— Сержант Бохоркес, елате с мене — нареди Роман.

Черноок човек с масивно телосложение и преждевременно побеляла коса бързо отиде при командира. Капитанът го поведе към една близка навяна от вятъра върху купчина ледени късове пряспа.

— Хубава и ясна нощ, сър — отбеляза Бохоркес.

— Ясна, но студена като пингвински задник — отвърна Роман и се намръщи. Беше минус дванайсет. Роман беше отрасъл в Хавай и въпреки годините арктическа подготовка не можеше да свикне със студа.

— Можеше да е и по-лошо — отвърна Бохоркес и показа ослепително белите си зъби. — Поне не вали.

Изкачиха възвишението и спряха. Мастиленочерните води на залива Коронейшън се вълнуваха на километър и половина от тях, а три километра по-нататък блещукаха светлините на Куглуктук. Доставените със специален полет на транспортния самолет С-130 от базата Ейеслън във Феърбанкс бойци бяха изпратени да открият и приберат екипажа на „Полярна зора“, като мисията им беше одобрена лично от президента.

— Как ти се вижда? — попита Роман, без да откъсва поглед от светлините на градеца.

Сержантът беше двайсетинагодишен и беше служил в Сомалия и Ирак, преди да го вземат в елитните Делта Форс. Както повечето членове на арктическото отделение, беше изкарал доста време в планините на Афганистан.

— Сателитните снимки са добри. Платото не е прекалено набраздено. — Той се обърна към мястото, където бяха скочили. — Доста лесно ще си осигурим терен за писта.

Погледна към залива и посочи:

— Онази отсечка обаче е по-дълга, отколкото бих искал.

— И аз се тревожа за нея — отвърна Роман. — Нощите тук са толкова кратки, че се притеснявам колко от тъмното време ще изпуснем само докато извлечем лодките до водата.

— Можем да ги подготвим още от тази вечер, капитане.

Роман погледна часовника си и нареди:

— Свалете зодиаците колкото можете по-надолу, преди да се разсъмне, и ги покрийте с нещо. Можем да си позволим малко повече работа тази вечер, защото утре ни чака дълга почивка.

Под малкото останало прикритие на тъмнината командосите се засуетиха по леда като зайци под въздействието на адреналин. Членовете на зеления екип бързо оформиха в леда писта, която щеше да обслужи самолетите с вертикално излитане — средството им да се махнат оттук. Зоната за приземяване беше подбрана със същите съображения — равно, сравнително прикрито плато, достатъчно близо за нанасяне на удар по Куглуктук. Макар способните да променят положението си ротори да позволяваха вертикално кацане и излитане, капризният арктически климат налагаше самолетите да се използват внимателно. Войниците измериха и маркираха двестаметрова пътека през леда, после започнаха да я обработват с минибулдозерите. Нагласени да работят тихо, миниатюрните машини започнаха ефективно Да Стържат и изравняват леда.

В края на пистата синият екип направи частично скривалище, което донякъде прикри няколкото бели палатки за лагера, бъдеща защита от вятъра. След като осигуриха най-важните си удобства, войниците започнаха да надуват гумените зодиаци, които побираха по двайсет души. Качиха лодките на алуминиеви шейни, за да ги влачат по леда.

Роман и Бохоркес помогнаха на четиримата бойци от синия екип да извлекат двете лодки. Когато стигнаха билото на възвишението, хоризонтът на юг вече беше започнал да порозовява. Роман спря да си поеме дъх и изгледа далечните светлинки на кораба, който пресичаше залива към Куглуктук. След секунди продължиха от другата страна. Наклонът помагаше, но пък ледът се оказа по-назъбен, което ги затрудняваше.

Бяха се придвижили близо километър, когато златните пламъци на слънцето се извиха в дъга над югоизточния хоризонт. Бойците се напрегнаха да бутат и влачат лодките още по-бързо, тъй като знаеха, че най-големият риск за мисията им е преждевременното откриване.

Изтече цял час, преди изтощените мъже да стигнат до брега на залива Коронейшън. Роман нареди лодките да се поставят полегато и да ги прикрият със сняг. После се върнаха в лагера и видяха, че другарите им вече са оформили пистата. Роман я огледа и доволен се прибра в палатката си. Подготовката за мисията бе преминала като по ноти. Щом дългият арктически ден отминеше, щяха да започнат акцията.