Клайв Къслър, Дърк Къслър
Арктическо течение (75)

74.

Далгрен прокара лъча на фенерчето по откритата палуба, като търсеше вход, но видя само плътна преграда.

— Завърти ни от дясната му страна, капитане.

Стенсет заобиколи извисяващия се нос на шлепа и забави, когато наближи предния склад. Ритмичното металическо чукане вече се чуваше много по-отчетливо.

— Там. — Далгрен освети с фенерчето вратата — всъщност голям полегат капак. Виждаше се верига, увита около дръжката му и застопорена за метална скоба.

Без да каже и дума, Стенсет докара лодката до шлепа. Далгрен прескочи на палубата му.

— Побързай, Джак — извика Стенсет. — Не му остава много време.

И веднага отдели лодката от шлепа, тъй като не искаше да бъде засмукан, когато той поеме към дъното.

Далгрен изтича по наклонената палуба и се качи по стълбичката до заключения склад. Тресна с ръка по капака и извика:

— Чувате ли ме?

Стреснатият глас на сержант Бохоркес отговори моментално:

— Да. Можете ли да ни изкарате от тук?

— Ще го уредим — отвърна Далгрен.

Бързо огледа веригата, която беше грубо усукана около дръжката на капака и скобата в палубата. Извитите трегери на потъващия кораб я бяха опънали като струна. Той провери двата й края, прецени, че възелът на скобата е по-достъпен, и насочи вниманието си към него.

Смъкна ръкавиците си, сграбчи края на веригата и дръпна с всички сили. Замръзналата стомана се впи в плътта му, но не помръдна. Той пое дъх и дръпна отново, като запъна крака. Веригата обаче не помръдваше.

Палубата под краката му изведнъж се наклони — корабът се извърташе от неравномерно заливаните складове. Далгрен пусна веригата, духна на замръзналите си пръсти и опита друг подход — започна да рита възела. Чу от склада уплашените викове на пленниците — молеха го да побърза. Откъм водата пък долетяха гласовете на хора от „Нарвал“ — те му викаха да се върне при тях. Като че ли с желание да добави нещо и от себе си, шлепът издаде дълбок металически стон някъде изпод водата.

С разтуптяно сърце Далгрен изрита веригата. После стовари върху нея петата си. Риташе все по-силно и по-силно и все повече се вбесяваше. Риташе с такава ярост, като че ли собственият му живот зависеше от това. Продължи да рита, докато едно звено от веригата накрая се приплъзна.

Това създаде достатъчно луфт, за да позволи и на следващото да се плъзне, после на още едно. Далгрен коленичи и с изтръпналите си пръсти издърпа свободния край на веригата през разхлабения възел. Бързо размота веригата от скобата, от което лостът на капака най-накрая се освободи. Той стана, хвана дръжката и го отвори.

Нямаше представа какво ще види, но в никакъв случай не и петдесетина измъчени и премръзнали мъже, които го гледаха като свой спасител. Бохоркес, който беше най-близо, все още стискаше чука.

— Не знам кой сте, но много се радвам да ви видя — с широка усмивка заяви сержантът.

— Джак Далгрен от изследователския кораб на Агенцията по морско и подводно дело „Нарвал“. Хайде, момчета, излизайте!

Пленниците се промушваха един по един и с несигурни крачки стъпваха на наклонената палуба. Далгрен с учудване забеляза, че някои са с военна униформа с флагчета на САЩ по раменете. Роман и Мърдок бяха последните, които излязоха.

— Аз съм Мърдок от „Полярна зора“. А това е капитан Роман, който се опита да ни спаси в Куглуктук. Вашият кораб наблизо ли е?

Учудването на Далгрен, че е намерил пленените американци, се помрачи от новината, която трябваше да им съобщи.

— Нашият кораб беше ударен и потопен от вашия влекач.

— Тогава как се озовахте тук? — попита Роман.

Далгрен посочи спасителната лодка, която едва се различаваше в мъглата.

— Ние самите едва се спасихме. Чухме чукането ви и решихме, че е нашият батискаф.

Огледа изтощените мъже около себе си и се замисли за изпитанията им. Бягството им от смъртта беше само временно и сега той се чувстваше като техен екзекутор.

— Съжалявам, че трябва да ви го кажа, но нямаме място да качим дори и един човек.