Клайв Къслър, Дърк Къслър
Арктическо течение (6)

5.

Пристигането на „Вентура“ в пристанището на Китимат веднага предизвика оживление. За повечето от единайсетте хиляди жители покойните рибари бяха добри съседи, приятели или познати. Новината се разпространи само минути след като Дърк пристана на кея на Кралската конна полиция и се насъбраха хора, но един едър полицай бързо ги прогони зад временното заграждение.

Веднага дойде линейка да откара трите покрити трупа, а Дърк и Съмър влязоха в една от мръсните пристанищни бараки, за да дадат показания за нерадостната си находка.

— И тримата ли бяха мъртви, когато се качихте на борда?

Монотонният глас на човека, който вземаше показанията им, съответстваше на лицето му. Полицейският началник на Китимат гледаше Дърк и Съмър с немигащи сиви очи над малък нос, разположен над безизразна уста. Дърк веднага определи инспектора като неосъществен юрист, озовал се на твърде малка за амбициите си служба.

— Да — отвърна Дърк. — Първото, което направих, беше да проверя пулса им, макар цветът на кожата и температурата им да показваха, че са умрели доста време преди да се кача на борда.

— Местихте ли труповете?

— Не. Само хвърлих одеяла върху тях, когато доближихме пристанището. Според мен са умрели на мястото, където са паднали.

Инспекторът поклати глава. Лицето му не изразяваше нищо.

— Преди да стигнете там, чухте ли някакви сигнали за помощ по радиото? Имаше ли други плавателни съдове в района?

— Не сме чули сигнали за помощ — каза Съмър.

— Единственият друг плавателен съд, който видяхме, беше някакъв туристически кораб по протока. Но той беше вече на няколко мили на север, когато попаднахме на „Вентура“ — добави Дърк.

Инспекторът погледна морето, после затвори тефтерчето с бележките си.

— И какво мислите, че се е случило? — И вдигна вежди, което почти не промени вида на безизразното му лице.

— За това трябва да си кажат думата патолозите — отвърна Дърк, — но ако питате мене, бих казал отравяне с въглероден окис. Може би ауспухът под кабинката не е бил добре уплътнен.

— Всички са открити там, така че това е възможно — съгласи се инспекторът. — Вие усетихте ли нещо?

— Не, нищо ми няма. За всеки случай отворих прозорците.

— А можете ли да добавите нещо друго във връзка със случая?

Дърк се замисли за миг, после го погледна и каза:

— Не. Освен онзи странен надпис пред седалката.

Инспекторът повдигна вежди.

— Покажете ми.

Качиха се на „Вентура“ и отидоха на мостика. Дърк застана до руля и посочи основата му с крак. Инспекторът клекна, за да вижда по-добре; явно се притесняваше, че е пропуснал нещо при първоначалния оглед. На няколко сантиметра от палубата имаше блед надпис, надраскан с молив. Мястото изглеждаше подходящо за последно съобщение от умиращ човек, проснат на пода.

Полицаят извади фенерче и освети надписа. Видя се името РУДИ, написано с несигурна трепереща ръка. Инспекторът се наведе и вдигна един жълт молив, паднал до преградата.

— Мястото е достъпно от позицията, където беше капитанът — каза замислено Дърк. — Може би е паднал бързо и не е успял да стигне до радиото.

Инспекторът изсумтя, недоволен от пропуска си при първия оглед.

— Това не значи кой знае какво. Може някой просто да си е написал името. — Изгледа Съмър и Дърк и попита: — А вие каква работа имате в пролива Хеката?

— Ние сме служители на Националната агенция за морско и подводно дело и правим изследване на фитопланктона във Вътрешния пролив — обясни Съмър. — По поръчка на отдела по риболов проучваме водите между Джуно и Ванкувър.

Инспекторът погледна служебния им катер, кимна и каза:

— Ще ви помоля да останете в Китимат още ден-два, докато приключи първоначалното разследване. Може да си оставите корабчето тук, това е докът на общината. На две преки има мотел, ако ви е нужен. Имате ли нещо против да дойдете в кабинета ми утре следобед към три? Ще изпратя кола да ви вземе.

— Добре е, че сме от полза — сухо отвърна Дърк. Малко се беше подразнил, че се отнасят с тях като със заподозрени.

След разговора Дърк и Съмър скочиха на кея. Едно корабче от изкуствен материал, почти като тяхното, с бучене се приближаваше към дока. Плуваше прекалено бързо и носът му се удари в ръба доста силно, макар че двигателят бе спрян навреме. Висок човек със спортен костюм изскочи на палубата, слезе на кея и бързо тръгна към тях. Имаше някакво сурово излъчване в чертите му, но същевременно Съмър долови и благородство в големите му тъмни очи.

— Вие ли сте хората, които са открили „Вентура“? — попита той. Гласът му беше изразителен, което според Съмър малко противоречеше на външния му вид.

— Да — отвърна Дърк. — И аз го докарах в пристанището.

Човекът кимна делово, после тръгна към полицейския инспектор, който тъкмо слизаше на сушата. Двамата заговориха оживено.

— Не може да се каже, че ни посрещнаха особено сърдечно — промърмори Дърк, докато се качваха на тяхното корабче. — Дали всички тук са любезни като мечки гризли?

— Все пак донесохме прекалено много вълнения в заспалия малък Китимат — отвърна Съмър.

След като взеха водните проби и тръгнаха към пощата, се увериха, че градът не е толкова заспал. В Китимат цареше оживление заради очакваното разширение на пристана за дълбоководни кораби на югозапад. Международната промишленост, без да вдига шум, беше забелязала добрите пристанищни условия покрай града и бе започнала да го превръща в най-натоварения пункт на север от Ванкувър. Някогашната топилна пещ за алуминий на „Алкън“ беше модернизирана за един милиард долара, а дърводобивът и туризмът не спираха растежа си.

В пощата изпратиха водните проби до лабораторията на агенцията в Сиатъл, регистрираха се в мотела и вечеряха в едно близко заведение. Преди да се върнат в мотела, се качиха на корабчето да си вземат някои неща. Преди да слязат, Съмър за момент спря и погледна „Вентура“. Полицията беше приключила огледа и корабът беше пуст — с потискащия вид на засегнато от нещастие място. Дърк забеляза угрижеността на сестра си, спря до нея и каза:

— Нищо не можем да направим. Днес беше наистина тежък ден. Да вървим в мотела да поспим.

— Просто си мислех за онзи надпис. Какво се е опитал да каже капитанът? Дали не е някакво предупреждение?

— Умрели са бързо. Дори не знаем дали е било последно съобщение.

Съмър отново се замисли за надписа и поклати глава. Сто на сто означаваше нещо — в това беше сигурна. Но нищо не й идваше наум. А и нямаше на какво да се опре. Но някак си щеше да го разбере.