Клайв Къслър, Дърк Къслър
Арктическо течение (39)

38.

Беше жив — доказваше го това, че черепът му болезнено тупкаше. После се върна слухът и Пит чу някакво ритмично стържене наблизо. Раздвижи пръсти и откри, че стискат нещо. А, да, волана на колата под наем. Макар че можеше свободно да движи крака, главата, гърдите и ръцете му бяха напълно притиснати. Чувството, че не може да диша, изведнъж нарасна в замъгления му мозък и той започна да се бори, за да се освободи, но беше безпомощен като овързана мумия. Очите му бяха като залепени. Бавно ги отвори, но всичко наоколо беше черно.

Започна да се върти по-енергично и накрая освободи едната длан и ръката си под лакътя от странния им капан. Чу глас и някакво стържене, после го заслепи ярка светлина. Пое глътка прашен въздух и примига. Към него бе отправен нежният поглед на две състрадателни кафяви очи, прикрепени към главата на пъстър дакел. Най-притеснителното беше, че кучето, изглежда, стоеше с главата надолу. Вмъкна се по-навътре, подуши лицето на Пит и го облиза по носа.

— Махай се от там, Маузер — отекна мъжки глас.

Две силни ръце разгребаха пръстта и чакъла, погребали главата и тялото на Пит, Ръцете му най-после се освободиха и той помогна с разчистването на натрупаната по тялото му пръст. Избърса очите си и успя да се огледа. Видя колана, който минаваше през гърдите му под странен ъгъл, и разбра, че не дакелът, а той е обърнат обратно. Услужливите силни ръце се пресегнаха, откриха копчето за предпазния колан и Пит се озова легнал върху тавана на колата. Започна да се мести към шофьорския прозорец, но ръцете го издърпаха към отворената дясна врата.

— Не натам. Първата стъпка винаги е погрешна.

Пит послуша гласа и изпълзя към дясната врата, където ръцете му помогнаха да излезе и да стъпи на крака. Туптенето в главата му понамаля, но по бузите му все още се стичаха капки кръв. Погледна смачканата кола и поклати глава, като видя какъв късмет е имал.

Свлачището, което бе потрошило и преобърнало колата, я беше избутало до самия край на пътя, на ръба на дълбоката бездна. И сигурно щеше да я преобърне и да отнесе Пит към смъртта му, ако не беше един здраво циментиран километричен знак, който бе пресрещнал джипа точно под предната броня го беше спрял на ръба, докато тонове камъни и чакъл се бяха свлекли от двете му страни. Самият път бе погребан под похлупак от пръст и скали на по десетина метра и от двете страни на колата.

— Сигурно сте направили много добрини през живота си, за да не се преобърнете през ръба — каза спасителят му.

Пит се обърна и видя здрав възрастен човек с бяла коса и брада. Гледаше го с дружелюбните си сиви очи.

— Не добрините, които съм направил, ме спасиха, уверявам ви — отвърна Пит. — Благодаря ви, че ме издърпахте. Иначе щях да се задуша.

— Моля ви, това е въпрос на дълг. Елате в караваната да ви превържа. — Човекът посочи механизирания дом, паркиран върху съвършено чистия асфалт на петнайсетина метра от тях. Беше същата каравана, която Пит бе задминал преди малко.

Пит кимна и последва човека и малкия пъстър дакел през отворената странична врата на караваната. С изненада видя, че вътрешността на колата е с ламперия от тиково дърво и излъскан месинг, което й придаваше вид на луксозна каюта в яхта. На едната стена с учудване забеляза етажерка със справочни издания по минно дело и геология.

— Защо не се измиете, докато извадя аптечката? — предложи човекът.

Докато Пит миеше ръцете и лицето си в порцелановия умивалник, до тях спря кола на канадската полиция с проблясващи аварийни светлини. Възрастният човек излезе, поговори с полицаите и след малко се върна и почна да превързва раната от лявата страна на главата на Пит.

— Полицаите казват, че на няколко километра от тук работи бригада по ремонт на магистралата. Щели да докарат булдозер и до час-два да разчистят пътя. Искат обаче да запишат вашия разказ за случая, когато се почувствате във форма да го дадете.

— Благодаря, че го отложихте засега. Още не съм дошъл на себе си.

— Извинете, че не ви попитах досега, но сигурно ви е нужно да пийнете нещо. Какво да ви предложа?

— Готов съм да убия човек за чаша текила, ако ви се намира — отвърна Пит и се отпусна в малкия кожен фотьойл. Дакелът веднага скочи в скута му и го подмами да го почеше зад ушите.

— Имате късмет и с текилата — усмихна се човекът и извади от един шкаф закръглена бутилка „Дон Хулио“. Поразклати я и добави: — Останали са няколко глътки.

— Да, късметът ми се усмихва за втори път днес. Това е една от най-добрите марки — оцени я Пит.

— С Маузер обичаме да пътуваме с удобства — захили се домакинът, докато наливаше две хубави дози за Пит и за себе си.

Пит остави парещата течност да погъделичка гърлото му, като се наслаждаваше на богатия й вкус. Почувства, че главата му почти веднага започва да се прочиства.

— Голям късмет наистина — въздъхна човекът. — Добре, че не сте били няколко метра по-напред.

— Забелязах свлачището и се опитах да се изтегля назад, но не ми стигна времето.

— Не знам какъв идиот си е позволил да поставя взрив над открит път — разпери ръце човекът, — но се надявам да го хванат този мръсник.

— Взрив? — възкликна Пит и изведнъж си спомни за бялата кола на отбивката далече напред.

— Чух гърма и видях облаче бял дим на хълма непосредствено преди тия канари да започнат танца си. Казах и на полицаите, но те твърдят, че по това време наоколо изобщо нямало екипи с взрив.

— Мислите, че се е започнало с голямата канара, която е повлякла след себе си останалите?

Човекът коленичи и издърпа изпод етажерката голямо чекмедже. Повдигна едно дебело одеяло и се видя малка дървена кутия с надпис ДИНО НОБЕЛ. Пит знаеше това име — беше дъщерна фирма на Алфред Нобел, откривателя на динамита. Човекът повдигна капака и разкри пред Пит опакованите вътре двайсетсантиметрови заряди.

— Аз самият използвам понякога взрив, ако търся потенциална минерална жила.

— Вие сте изследовател? — Пит кимна към етажерката с книги по геология.

— Повече като хоби, отколкото като професия — отвърна човекът. — Просто обичам да издирвам ценни неща. Никога не поставям взрив близо до цивилизацията, което навярно се е случило тук. Някой глупак е видял нещо да проблясва на склона и е решил да го огледа по-добре. Направо не мога да си представя каква глоба ще му лепнат, ако го хванат.

Пит кимна. Подозираше, че взривът не е причинен от невинен миньор.

— Какво ви води насам?

— Среброто — отвърна изследователят, докато доливаше чашата му. — Имаше действаща мина близо до Алгома Милс, преди всички наоколо да полудеят за урана. Смятам, че ако са направили поне един голям удар в района, все трябва да са останали някои парченца и за дребен играч като мене. — Поклати глава и се усмихна тъжно. — Засега теорията ми не се е потвърдила.

Пит също се усмихна и пресуши чашата си. После попита:

— Какво мислите за минерала рутений?

Изследователят потри брадичка.

— Ами, той е роднина на платината, макар че по тези места го няма. Знам, че цената му е скочила невероятно, така че сигурно има много хора, които го търсят под дърво и камък, но аз самият никога не съм попадал на него. Пък мисля, че и не познавам никой, който да е намирал рутений. Доколкото си спомням, има само няколко места в света, където го добиват. Единственият ми друг спомен е как някои хора си мислеха, че има нещо общо с някогашната фабрика на лудите в Претория.

— Не знам тази история.

— Това е стара миньорска легенда от Южна Африка. Четох за нея, докато проучвах разни неща за диамантите. Някога, в самото начало на двайсети век, близо до Претория имало малка текстилна фабрика. След като работила около година, работниците започнали да се побъркват. Станало толкова зле, че се наложило да закрият фабриката. Лудостта навярно е била някак свързана с химикалите, които използвали, но това не е доказано. По-късно забелязали, че фабриката била построена до платинена мина, богата на рутений, и тази руда, по онова време без почти никаква стойност, била струпана на големи купчини до самите цехове. Има поне един историк, който мисли, че необичайният минерал е свързан с полудяването.

— Интересна история — каза Пит, като си спомни за разговора си в кооперацията. — А чували ли сте случайно инуитите да са добивали някакви количества на север?

— Мисля, че не. Разбира се, в наши дни Арктика се смята за обетована земя по отношение на изкопаемите. Диамантите в Северозападните територии, въглищата на остров Елсмир и, разбира се, петролът и природният газ навсякъде.

Прекъсна ги един полицай с изсечени черти, който пъхна глава през вратата и помоли Пит да попълни полицейския формуляр за пострадалата кола под наем. Бригадата по ремонта на пътя пристигна скоро след това и започна да проправя пътека през натрупаните камъни. Скалите и чакълът бързо бяха изринати и след малко едното платно бе отворено.

— Дали бих могъл да ви помоля да ме закарате до летището на Елиът Лейк? — попита Пит възрастния изследовател.

— Отивам в района Съдбъри, така че сте ми на път. Настанете се отпред — посочи му той и седна зад волана.

Голямата каравана бавно се промъкна през остатъците от свлачището и излезе от другата страна. По пътя говориха за история и минно дело. Накрая механизираният дом спря пред миниатюрното летище.

— Е, стигнахме, господин…

— Пит. Дърк Пит.

— А аз съм Клаив Къслър. Приятно пътуване, господин Пит.

Пит стисна ръката на възрастния изследовател, погали дакела по главата и слезе от караваната.

— Много съм ви задължен за помощта. — Погледна изследователя с благодарност. — И успех в намирането на хубава жила.

Влезе в терминала и се приближи към управителя, който зяпна, когато го погледна. Пит изглеждаше като току-що прегазен от автобус. Косата и дрехите му бяха посипани с прах, а на главата му имаше окървавена превръзка. Когато му обясни в какво състояние е пък колата под наем — с колелата, нагоре и смачкана, управителят едва не получи конвулсии.

Докато попълваше безкрайните формуляри на застрахователната компания, Пит погледна през прозореца и забеляза, че луксозния реактивен самолет вече го няма на пистата.

— Кога отлетя другият самолет?

— А, преди около два часа. Престоят му не беше много по-дълъг от вашия.

— Мисля, че се срещнах с пътника му в града. Широкоплещест човек с кафяв костюм, нали?

— Да, това е бил той.

— А бихте ли ми казали за къде отпътува?

— И двамата сте доста любопитни. Той пък ме попита кой сте вие. — Управителят взе една папка и прокара пръст през краткия опис на пристигналите и отпътувалите самолети. Пит уж случайно се наведе над рамото му, видя международния номер на самолета, C-FTGI, и го запомни.

— Макар да не мога да проверя кой е пътникът, мога да ви кажа, че самолетът отива във Ванкувър и има междинно спиране за презареждане в Реджайна, Саскачеуан.

— Той често ли идва в Елиът Лейк?

— Не, не съм виждал самолета друг път. — Управителят посочи стаичката в ъгъла на терминала. — Защо не изпиете чаша кафе в салона, а аз ще кажа на екипажа, че сте готов.

Пит отиде в кафенето. По телевизора в ъгъла предаваха родео от Калгари, но Пит не обърна внимание на конете, а започна да подрежда мозайката от последните дни в главата си. Пътуването до миньорската кооперация беше направено наслуки, но все пак догадките му се оправдаха. Намирането на източник на рутений вече имаше глобално значение, но и някой друг също бе излязъл на лов. Замисли се за Джон Бут, добре облечения мъж с бялата кола. Във външния му вид имаше нещо познато, но Пит не познаваше човек във Ванкувър, който би си позволил да се придвижва с частен реактивен самолет.

Управителят на терминала надникна в салона, наля си кафе и погледна Пит.

— Екипажът вече тръгна към самолета. Казах им, че идвате.

Докато говореше, отваряше пакетче захар, но го скъса и захарта се посипа по пода. Той се намръщи и взе друго пакетче.

— Е, поне и чистачите да свършат нещо.

Пит също като него гледаше разсипаната захар, но реакцията му беше различна. Лицето му изведнъж светна, а на устните му заигра лукава усмивка.

— Всяко зло за добро — прошепна той и управителят го изгледа озадачено. — Благодаря ви за помощта. Трябва да се обадя на няколко места по телефона и веднага се качвам на борда.

След няколко минути вървеше по пистата. Бележките му бяха намалели, дори главата му бе минала. Лукавата усмивка обаче си бе останала на лицето му.