Клайв Къслър, Дърк Къслър
Арктическо течение (59)

58.

На сто километра по̀ на запад „Оток“ се бореше с гонените от вятъра вълни по прекия път към Островите на Кралското географско дружество. В кабината при руля Зак изучваше през лупа сателитна снимка на островите. Два големи острова изпъкваха пред останалите във веригата — Западният остров, отделен от по-малкия Източен остров от тесен канал. Минните операции на „Мидамерика“ се извършваха по южното крайбрежие на Западния остров, срещу залива Кралица Мод. На снимката Зак различи две сгради и един вълнолом, както и признаци на открита мина близо до тях.

— Имате съобщение.

Небръснатият капитан на „Оток“ подаде на Зак едно листче. Зак го разгърна и прочете.

„Пит пристигна в Туктояктук от Вашингтон събота сутринта. Качи се на изследователския кораб на НАМПД «Нарвал». Тръгна в 16:00 ч., навярно към Аляска.

М. Г.“

— Аляска — повтори Зак на глас. — Пък и къде ли другаде биха могли да отидат? — добави с усмивка.

— Всичко наред ли е?

— Да, само един закъснял опит конкуренцията да ни настигне.

— Как ще подходим към островите? — попита капитанът, като надникна над рамото на Зак.

— Откъм южното крайбрежие на Западния остров. Ще разгледаме първо минното предприятие. Ще се насочим към вълнолома, за да разберем има ли изобщо някого там. Сезонът не е започнал, така че може и да не са дошли още.

— Може би мястото е подходящо да разтоварим пленниците си.

Зак погледна през люка към шлепа, който ги следваше в бурното море.

— Не — отсече, след като размисли. — Там им е достатъчно удобно.

Чувството, което изпитваше Рик Роман, едва ли можеше да се нарече удобство, въпреки че бяха направили възможно най-доброто при тези обстоятелства.

Роман организира хората и под светлината на фенерчетата те атакуваха купчината гуми. Постлаха палубата с един ред, после издигнаха стени около застланото и се оформи убежище, където можеха да се поберат всички. След това размотаха въжетата за акостиране и ги нагласиха върху пода и стените от гума, което създаде още един пласт изолация. Скупчиха се в тясното пространство и телесната им топлина постепенно вдигна и околната температура. След няколко часа Роман освети с фенерчето си бутилката вода в краката си и забеляза, че ледът е започнал да се топи — в изолираното им убежище вече беше няколко градуса над нулата. Това беше добре.

Но пък беше единственото добро в тази ситуация. Когато Мърдок и Бохоркес се върнаха след двучасова инспекция на вътрешността на шлепа, новините, които донесоха, бяха лоши. Нямаше друг изход. Бяха запечатани като в гигантска консервена кутия.

— Намерих обаче това — съобщи Бохоркес и показа чук с приспособление за вадене на пирони. — Някой го е изтървал и не си е направил труда да го потърси.

— Дори и парен чук няма да ни свърши работа за тази врата — измърмори Роман.

Въпреки това Бохоркес започна да удря по бравата и скоро ритмичните удари на чука се превърнаха в постоянен акомпанимент на скърцането на шлепа. Хората се наредиха на опашка за чука главно от скука, а и за да се постоплят с упражнението. В един момент на фона на неспирното чукане прозвуча гласът на Мърдок:

— Влекачът забавя ход.

— Спрете да чукате — нареди Роман.

Чуха как двигателите на ледоразбивача забавят басовото си бучене. След няколко минути преминаха на празен ход, после шлепът се удари в нещо и се люшна. Заслушани в тишината, хората от сърце се надяваха това да е краят на леденото им затворничество.