Клайв Къслър, Дърк Къслър
Арктическо течение (65)

64.

Силният западен вятър най-после утихна и вълните почнаха да намаляват. Спусна се сива мъглица, каквато често се среща по тия места през пролетните и летните месеци, температурата се повиши и екипажът почна да се шегува, че ще грейне слънце и ще трябва да ходят голи до кръста.

Пит се радваше, че времето се е укротило достатъчно, за да спуснат батискафите без риск. Вмъкна се в „Блъдхаунд“, седна на пилотското място и започна да проверява уредите. До него, на мястото на втория пилот, Джордино се захвана с други данни от предварителната документация. И двамата бяха по леки пуловери и се разтрепериха в студената кабина, която, разбира се, скоро щеше да стане гореща като баня от топлината на електросъоръженията и собствената им телесна топлина.

Пит вдигна глава към Джак Далгрен, който бе показал безизразното си лице от люка.

— Момчета, не забравяйте, че акумулаторите бързо се изтощават в такъв студ. Намерете ми камбаната му и може да ви оставя лампите светнати.

— Ти остави лампите светнати, пък от благодарност може и да те оставя на работа — изсумтя Джордино.

Далгрен се захили, после затвори люка и завъртя винта му. След няколко минути с помощта на малкия кран повдигна батискафа от палубата и го премести в средата на ярко осветената платформа за влизане под вода. Пит даде знака за спускане отвътре и жълтата подводница с форма на пура започна пътя си надолу.

Морското дъно беше на повече от триста метра дълбочина, така че на „Блъдхаунд“ му трябваше почти четвърт час да го достигне. Пред широкия наблюдателен люк сиво-зелената вода постепенно се превръщаше в черна, но Пит изчака да се спуснат на повече от двеста и петдесет метра, преди да запали мощните външни прожектори.

Джордино потърка зиморничаво ръце и погледна Пит като страдалец.

— Казвал ли съм ти, че имам алергия към студа?

— Поне хиляда пъти.

— Гъстата италианска кръв на майка ми просто не тече както трябва във вените ми в тоя хладилник.

— Според мене твоята кръв има повече допирни точки със страстта ти към пурите и пикантната пица, отколкото с майка ти.

Джордино го изгледа с благодарност, че го е подсетил, извади една пура от джоба си и я захапа. После разгъна разпечатка от сонограмата на потъналия кораб и попита:

— Какъв ни е планът за действие, когато стигнем обекта?

— Мисля, че имаме три задачи — започна Пит, който вече беше обмислял операцията. — Първата и най-очевидната е да се опитаме да разпознаем потъналия кораб. Знаем, че „Еребус“ е играл някаква роля за рутения, получен от инуитите. Не ни е известно дали това е в сила и за „Терор“. Ако корабът е „Терор“, на борда му спокойно може да няма нищо, свързано с нашия въпрос. Втората ни цел е да проникнем в склада и да проверим има ли там някакви съществени количества от минерала. Третата ни цел е най-трудната: да потърсим корабния дневник, ако той още съществува, в капитанската каюта или в каюткомпанията.

— Прав си — съгласи се Джордино. — Дневникът на „Еребус“ би бил най-ценната ни находка. Там със сигурност ще е отбелязано къде са открили рутения. Макар че ми изглежда прекалено оптимистично да се надяваме, че може да се е запазил непокътнат.

— Така е, но не е невъзможно. Дневникът трябва да е бил солидна книга, подвързана с кожа и съхранявана в скрин или в специален шкаф. В тази студена вода би могъл поне да остане цял. А после, после вече специалистите ще определят дали може да се реставрира и разчете.

Джордино погледна дълбокомера.

— Наближаваме триста метра.

— Прекратявам спускането — съобщи Пит и нагласи контрола на баласта. Спускането им стана съвсем бавно и след минути под тях се появи гладкото каменисто дъно. Пит се зае с механизмите за хоризонтално придвижване и премести батискафа напред, само на метър от дъното.

По скалистото кафяво дъно общо взето нямаше живот — студен и пуст свят, не особено различен от замръзналите площи на повърхността. Пит насочи батискафа срещу течението. Макар „Нарвал“ да беше спрял точно над крушението, Пит си даваше сметка, че по време на спускането си са отишли доста по на юг.

Джордино първи забеляза потъналия кораб и посочи надясно. Пит извъртя „Блъдхаунд“ и внушителните останки се материализираха в светлината на прожекторите.

Беше дървен платноход от XIX век, един от най-забележителните потънали кораби, които Пит беше виждал. Ледените арктически води го бяха запазили почти идеално. Покрит с тънък слой тиня, корабът изглеждаше напълно непокътнат — от върха на носа до кормилната плоскост. Единствено мачтите, отчупили се от палубата по време на дългия престой под водата, висяха от страничните перила.

Обречен да тъне във вечна забрава, старинният кораб излъчваше чувство за безнадеждност. Пит си помисли, че прилича на гроб в празно гробище. По кожата му полазиха тръпки, когато си представи хората, които го бяха управлявали и принудени от отчайващите условия, го бяха изоставили след прекараните на него три години.

Настрои батискафа за бавно въртене около съда, а Джордино задейства видеокамерата в предната част. Гредите на корпуса все още изглеждаха плътни и здрави, а на местата с по-тънък слой тиня се виждаше и черната боя. Докато заобикаляха кърмата, Джордино с учудване забеляза стърчащи от пясъка перки на витло.

— Имали са парно задвижване, така ли?

— Само като добавка към платната, щом достигнат леда — отвърна Пит. — И на двата кораба е имало допълнителни парни машини, които осигурявали допълнителна тяга за преодоляване на по-тънкия лед. Парните котли служели и за затопляне на самия кораб.

— Нищо чудно, че Франклин се е осмелил да пробва пролива Виктория в края на лятото.

— Онова, което може би не му е достигало в този момент от експедицията, са били въглищата. Някои изследователи смятат, че тъкмо липсата на въглища е станала причина корабите да се заклещят в леда.

Пит придвижи батискафа покрай дясната страна на кораба. Изгаряше от нетърпение да открие името му на носа. С разочароване обаче се натъкна на единствената истинска повреда. Корпусът под носа се беше разцепил на множество трески — явно от притискащия го лед. Пораженията бяха достигнали горната палуба, когато поразената част се бе ударила в морското дъно, от което гредите се бяха изкорубили. Широк участък от предната част се бе нагънал като акордеон на около метър от тъпия нос. Пит търпеливо заобиколи и двете страни на носа, а Джордино махаше тинята с механичната ръка, но така и не откриха опознавателния надпис.

— Този надпис е решил да се прави на по-труден, отколкото е — промърмори Пит.

— Така е и с много от жените, с които съм се срещал — добави с отегчена физиономия Джордино. — Както е тръгнало, наистина трябва да открием корабната камбана на Далгрен.

Пит издигна батискафа над палубата, после го извъртя към носа. По палубата имаше изненадващо малко смет — явно корабът е бил подготвен за зимуване, когато са го изоставили. Единственият необичаен предмет беше голямото брезентово съоръжение в средата. От документите Пит знаеше, че през зимата екипажът е издигал на палубата нещо като палатка.

Пит продължи към кабината на кормчията. Дървеният рул все още беше закачен за кормилния механизъм. Наблизо висеше малка камбана, но след внимателен оглед не откриха името и на нея.

— Знам къде е корабната камбана — заяви Пит и отново обърна батискафа към носа. Заобиколи треските и останалите остатъци от счупения нос, после посочи надолу:

— Тук трябва да е сметището.

— Сигурно — съгласи се Джордино. — Това не е нашият ден… или нощ. — Погледна таблото. — Остават ни под четири часа електричество в акумулаторите. Настояваш ли да се ровиш за камбаната, или да погледнем вътре?

— Нека изведем автомата на разходка. В пораженията по кораба има поне една добра страна. Позволяват ни по-лесно да стигнем до вътрешността.

Насочи „Блъдхаунд“ към една чиста част от палубата и внимателно я спусна. Когато видя, че гредите на кораба не се огъват, изключи електродвигателите.

На седалката на втория пилот Джордино се занимаваше с друго съоръжение. Между подкрепящите плоскости на батискафа беше закрепен дистанционно управляван автомат за наблюдение с размера на малък куфар. Снабден с миниатюрна видеокамера и комплект осветителни тела, той можеше да маневрира и в най-забутаните ъгълчета на потъналия кораб.

Джордино даде команда по дистанционното, изведе автомата от мястото му и го закара до празно пространство на палубата. Пит пък включи монитора над главите им, който предаваше на живо образа от автомата. След като методично заобиколи боклуците, Джордино накрая откри в палубата достатъчно голяма пролука и спусна дистанционно управлявания автомат в недрата на кораба през нея.

Пит разви едно копие от плана на „Еребус“ и се опита да открие по него местоположението на автомата под главната палуба. Корабът имаше трюмове на две равнища и тъмно помещение, където се държеше помощният двигател, котелът и запасите въглища. Каютите и столовата за офицерите и екипажа бяха на по-ниската палуба, едно ниво под главната. А под по-ниската палуба се намираше третата палуба, използвана само за хранителни припаси, инструменти и резервни части.

— Спусни го по към камбуза — каза Пит. — Той е в съседство с каютите и е голямо помещение.

Джордино насочи апарата надолу, достигна ниската палуба и го обърна, за да погледне напред. Спокойната вода в кораба беше изключително прозрачна и Пит и Джордино видяха на метър и половина от камерата голямата готварска печка на камбуза. Беше чугунена, с шест плочи. До нея бяха нападали няколко тенджери с различен размер.

— Камбузът, както беше заповядано — подхвърли Джордино.

После насочи апарата за наблюдение назад, като бавно въртеше камерата. Тънките прегради, ограждали камбуза, бяха нападали по палубата и сега се виждаха каютите на екипажа. В предната част почти нямаше боклуци, ако се изключат многото дъски.

— Маси за столовата — обясни Пит, когато камерата се спря върху една от дъските. — Вдигали са ги под тавана, за да има място за хамаците нощем, но са ги спускали с въжета за храна. Паднали са на пода, когато въжетата са изгнили.

Докато апаратът се движеше назад, помещението се стесни и накрая пред обектива се изправи солидна преграда.

— Това трябва да е централният вход към вътрешността — обясни Пит. — Продължи движението в същата посока и би трябвало да стигнем до стълбище, което се спуска към най-долната палуба. Сигурно са го покривали, за да не духа отдолу, но можем да се надяваме, че след потъването на кораба платнището го няма.

Джордино завъртя автомата за наблюдение около входа, после изведнъж го спря и обърна камерата към палубата. На екрана се появи голяма кръгла дупка, прорязана в дъските.

— Тук врата няма — обобщи той.

— Разбира се, можем да се спуснем през палубната шахта — каза Пит.

В палубната шахта, която водеше към трюма, беше стояла една от трите мачти на кораба. Мачтите се бяха извадили при потъването и сега празнината предлагаше проход към най-дълбоките места.

Автоматът се спусна в отвора и освети с прожекторите си най-долната палуба. През следващите петдесет минути Джордино методично търсеше следи от рудата. Всичко, което виждаха обаче бяха запаси от инструменти, оръжия и платната на кораба, които никога вече нямаше да бъдат издути от морския вятър. След като се върна при дупката за мачтата, автоматът продължи наблюдението в долния склад, но там попадна само на малко въглища под големия парен котел. Джордино започна да връща автомата към долната палуба, когато радиото на батискафа пропука.

— „Нарвал“ до „Блъдхаунд“, чувате ли ме? — долетя гласът на Джак Далгрен.

— „Блъдхаунд“ слуша. Казвай, Джак — отговори Пит.

— Капитанът настоя да ви кажа, че нашият приятел с шлепа отново се показа на радарния екран. Изглежда, е застанал неподвижно на петнайсетина километра северно от нас.

— Разбрано. Продължавайте да ни осведомявате.

— Добре. А вие, момчета, имахте ли някакъв късмет?

— Нищо засега. Пуснали сме автомата за наблюдение и се каним да проверим как е в капитанската каюта.

— А как сте със запасите от ток?

Пит погледна уредите над главата си.

— Ще ни стигне за още деветдесет минути на дъното и сигурно ще го изразходваме целия.

— Разбрано. Ще започнем да се оглеждаме за вас на повърхността след малко по-малко от два часа. „Нарвал“, край.

Пит се загледа в мрачната бездна около батискафа и се замисли за ледоразбивача горе. Дали наистина следеше „Нарвал“? Интуицията му казваше, че е така. Това нямаше да е първият му сблъсък със силите на Мичъл Гоайет. А Клей Зак? Възможно ли беше наетият от Гоайет главорез да е на борда на ледоразбивача?

Джордино го върна към действителността.

— Сега какво?

— Времето ни намалява — отвърна Пит. — Дай да свършим с тази работа.