Клайв Къслър, Дърк Къслър
Арктическо течение (60)

59.

Островите на Кралското географско дружество се появиха като купчина жълтеникави хълмчета, издигнали се над бурните тъмносиви води. Името им беше дадено от изследователя Руал Амундсен през 1905 година по време на епичното му пътуване с кораба „Йоа“, което го бе превърнало в първия човек, минал успешно през Северозападния проход. Отдалечени и забравени за повече от век, островите си бяха останали незначителна географска подробност, докато една независима изследователска компания не бе открила залежи от цинк на Западния остров и не бе продала концесията за тях на „Мидамерика“.

Минният лагер на „Мидамерика“ бе построен в широк скалист залив по назъбеното от многобройни протоци и заливчета южно крайбрежие. Природно образуваният дълбоководен канал позволяваше и на големи кораби да влизат до залива, когато ледът се е махнал от морето. Компанията беше построила стометров полупотопен док, сега празен и изоставен сред парчетата лед в околните води.

Зак накара капитана да спре до дока и огледа бреговата линия през бинокъла си. Видя няколко сглобени от готови елементи бараки, разположени покрай скалите на чакъления път към вътрешността. Прозорците им бяха тъмни, а пред вратите им имаше натрупан от навявания сняг. Доволен, че предприятието още е затворено за зимата, Зак нареди да привържат „Оток“ към дока и каза на капитана:

— Съберете екипа геолози и го свалете на брега. Искам да знам какъв е минералният състав на рудата, която добиват тук, както и геологията на цялата околност.

— Екипът изгаря от нетърпение да слезе — хапливо каза капитанът, тъй като бе видял неколцина геолози да се измъчват от морска болест в камбуза.

— Капитане, бях изпратил една обемиста пратка до кораба, преди да дойда. Получихте ли я в Туктояктук?

— Погрижих се за нея и веднага я сложих в предното складово помещение.

— Преместете я в каютата ми. Вътре има неща, които ще ми трябват на брега.

— Веднага ще пратя да я вземат. А пленниците на шлепа? Вече сигурно са почти умрели. — И кимна към дигиталния термометър на пулта за управление, който показваше минус петнайсет градуса.

— Ах, да, нашите замръзнали американци. Сигурен съм, че изчезването им вече е развълнувало някои хора на сушата. — Зак се ухили. — Хвърлете им малко храна й одеяла. Може би си струва да ги подържим още малко живи.

Докато геолозите слизаха на брега, придружени от въоръжената охрана, Зак отиде до каютата си. Пратката му, заключен метален куфар, вече го очакваше на килима. Вътре имаше добре подредена сбирка шнурове и детонатори заедно с достатъчно количество динамит да взриви цял градски квартал. Зак подбра няколко неща, подреди ги в чантичка и отново заключи куфара. Облече топла канадка и излезе на палубата. Тъкмо смяташе да слезе от кораба, когато един от моряците го спря.

— Търсят ви на мостика. Капитанът каза, че било спешно.

Зак тръгна по пряката стълба към мостика. Капитанът го чакаше с обезопасения телефон до ухото си.

— Да, вече е при мене — каза в телефона и го подаде на Зак.

Раздразненият глас на Мичъл Гоайет отекна в апарата.

— Зак, капитанът каза, че сте пристигнали при предприятието на „Мидамерика“.

— Точно така. Още не са започнали работа за летния сезон, така че тук е празно. Тъкмо щях да взема мерки изобщо да не започват работа.

— Чудесно. Както се развиват нещата в Отава, съмнявам се, че там изобщо ще стъпи американски крак. — Алчността на Гоайет започваше да си показва рогата. — Опитай се да не разрушаваш инфраструктурата: бих могъл да я използвам, щом изкупя правата върху парцела на безценица.

— Ще го имам предвид — съгласи се Зак.

— Да ми кажеш нещо за рутения?

— В момента геолозите започват първоначалния оглед на мината. Обаче се намираме от южната страна на острова, а според търговската карта инуитската мина е била от север. Ще се преместим там след няколко часа.

— Добре. Дръж ме в течение.

— Има нещо, което трябва да знаеш — реши да пусне бомбата Зак. — В плен при нас се намира американският екипаж на „Полярна зора“.

— Какво!!! — извика Гоайет толкова силно, че Зак отдалечи слушалката от ухото си. Индустриалецът остана много притеснен и след като Зак му описа обстоятелствата около отвличането.

— Нищо чудно, че политиците са толкова разярени — изсъска Гоайет. — Ти ще започнеш Третата световна война!

— Така поне ще сме сигурни, че американците няма да припарят до тия места още дълго време — възрази Зак.

— Може и да е така, но на мене няма да ми е приятно да печеля от отсъствието им, докато лежа в затвора. Отърви се от тази ситуация, и то без произшествия! И каквото и да правиш, това в никакъв случай не бива да има връзка с мене.

Зак затвори. Гоайет беше просто още един бандит без въображение, който си бе натрупал милиардите случайно.

Кафява дъга от камък и чакъл обграждаше заливчето, а след това, навътре, се превръщаше в бяла ледена покривка. Нарушаваше я широк изкоп, който навлизаше сто метра навътре и опираше в отвесна скала, издълбана от машина. Процедурите за добиване на цинк тук представляваха врязване в природата, за да се стигне до богатите находища на руда. Геолозите вече взимаха проби от последните разкопки.

Заливчето беше защитено от най-лошите ветрове, западните, но Зак все пак вървеше бързо, тъй като не искаше да остава прекалено дълго на студа. Прецени минната дейност пред себе си — беше проста и с традиционна технология. По-голямата от двете сгради се използваше за склад. Там бяха съоръженията — булдозери, багери и един самосвал, — с които копаеха рудата и после я прехвърляха върху конвейерната лента, за да я натоварят на корабите. В по-малката съседна сграда би трябвало да са общата спалня и канцелариите.

Зак отиде първо до нея и се изненада, като откри, че вратата е заключена. Извади автоматичния си глок, стреля два пъти в ключалката и изрита дъските.

Вътрешността беше като на просторна къща с две големи спални плюс голяма кухня, столова и салон. Зак отиде направо в кухнята и погледна печката. Беше газова и тръбите водеха към складовото помещение, където имаше голяма бутилка пропан. Той извади от чантичката си един заряд динамит, постави го зад бутилката и закрепи детонатора с часовников механизъм. Погледна си часовника, нагласи взрива за след деветдесет минути и излезе.

Отиде до склада със съоръженията, огледа го отпред, после заобиколи отзад. Над сградата стърчеше издадена скала. Той се изкатери до нея, разрита замръзналата пръст, свали си ръкавиците и постави още един заряд динамит. Нагласи и детонатора. На няколко метра по-нататък постави втори заряд под няколко големи скали.

Слезе по склона, огледа фасадата на сградата и постави още един заряд под вратата. После забърза към ледоразбивача. Видя, че капитанът му маха от мостика, и му даде знак да надуе сирената. След секунди две оглушителни изсвирвания отекнаха над хълмовете — знак за геолозите да се върнат на борда.

Зак се обърна да се увери, че геолозите са разбрали сигнала, после тръгна към шлепа и се качи на палубата по стоманената стълбичка. Отиде до кърмата, като пътьом подмина склад номер 4, коленичи до външната стена и нагласи и останалите експлозиви, като този път сложи контролиран по радиото детонатор. Мястото не беше под линията на газене, както би искал, но щеше да свърши работа в бурното море извън залива. Без да го тревожи животът на хората, скупчени на няколко метра под него, Зак слезе от шлепа с чувство на удовлетворение. Гоайет нямаше да е щастлив от загубата на чисто новия шлеп, но какво би могъл да каже? Зак бе получил указания да не оставя следи и отърваването от шлепа беше идеалното решение.

Последните геолози и охранители вече се качваха на ледоразбивача. Зак ги последва и тръгна направо към мостика, доволен, че най-накрая ще се озове на топло.

— Всички са на борда — докладва капитанът. — Готов ли сте да тръгваме, или първо ще разговаряте с геолозите?

— Те могат да ми кажат какво са открили и когато тръгнем. Нетърпелив съм да видя северното крайбрежие. — Погледна си часовника. — Макар че може и да ни е приятно да видим един спектакъл, преди да потеглим.

След две минути кухнята към общата спалня избухна и цялата сграда се срути. Резервоарът, който беше почти пълен с газ, запрати вълни оранжев пламък към небето; от взрива издрънчаха и стъклата на кораба. След няколко секунди се взриви и зарядът в сградата със съоръженията — отвя предната врата и направи покрива на парчета. Последваха експлозиите на склона и върху останките от покрива връхлетя свлачище от камъни. Когато прахта се слегна, цялото здание бе унищожено.

— Много ефектно — измърмори капитанът. — Предполагам, че вече няма защо да се тревожим от американското присъствие наоколо.

— Изобщо — арогантно и самоуверено отвърна Зак.