Клайв Къслър, Дърк Къслър
Арктическо течение (81)

80.

„Еребус“ стоеше като забравена реликва от отдавна отминала епоха. Скован в леда, който го бе отделил от повредения му побратим, „Еребус“ бе изтласкан на брега от исполинската сила на зимното ледено море, сковало пролива Виктория преди сто и шейсет години.

Ледът беше обвил корпуса и бе прилепил лявата страна на кораба към стръмния склон. Трите килнати мачти, също целите в лед, се бяха сраснали с околните скали. Дясната страна и палубата обаче бяха с удивително малко лед, както установиха Пит и Джордино, когато минаха по дерето и се прекачиха през страничното перило. Просто не можеха да повярват, че са на палубата на водещия кораб от експедицията на Франклин.

— Ако човек разтопи леда, може направо да се качи на него и да се върне в Англия — подхвърли Джордино.

— Но ако на борда има някакъв рутений, по пътя аз бих се отбил до Потомак — добави Пит.

— Самият аз ще се задоволя с няколко одеяла и глътка ром.

И двамата трепереха от студ. Пит отиде до стълбата зад централния капак и издърпа ронещия се брезент.

— Имаш ли някаква светлина? — попита, докато се взираше в тъмната вътрешност.

Джордино извади запалката си „Зипо“ и му я подхвърли.

— Ще си я поискам бързо обаче, ако намерим някоя кубинска пура.

Пит се спусна по стръмните стъпала и щракна запалката. Видя два заковани за стената фенера със свещи и ги запали. Оранжевите им пламъчета осветиха облицован с дърво коридор. Джордино се огледа, видя на един пирон лампа с китова мас и така се сдобиха с преносимо осветление.

Тръгнаха по коридора. Лампата осветяваше следи от сцени на убийства и жестокост. За разлика от „Терор“, който изглеждаше подреден, в „Еребус“ цареше хаос. Щайги, смет и изхвърлени вещи задръстваха коридора. И навсякъде имаше трупове.

По пътя към кубрика се натъкнаха на двама голи до кръста замръзнали мъже. Черепът на единия беше смазан, очевидно с буцата въглища, която лежеше до него. От гърдите на другия стърчеше дръжката на голям кухненски нож. Труповете бяха толкова запазени, че Пит би могъл дори да определи какъв цвят са били очите им.

В кубрика откриха още трупове в подобно състояние. Пит забеляза измъчения вид на всички мъртъвци. Изглеждаха така, като че ли са загинали от нещо много по-ужасно от природните стихии.

Спуснаха се на най-долната палуба и за малко престанаха да мислят за рутения, когато стигнаха склада с облекло. По рафтовете с връхни дрехи за екипажа имаше ботуши, куртки, шапки и дебели чорапи. След като откриха и два офицерски шинела, които горе-долу им ставаха, двамата се омотаха в дрехи, към които добавиха дебели кожени шапки и ръкавици с един пръст. Когато накрая почувстваха нещо донякъде сходно със затопляне, продължиха обиколката си.

Както и по-горните, и най-долната палуба беше в безпорядък. На големи купчини бяха струпани празни бурета, сандъци и щайги, които свидетелстваха за големите запаси на кораба. Влязоха в помещението за напитките, където бяха държали и оръжията. Макар един ред мускети да стоеше недокоснат, останалата част от склада беше разбъркана, с разцепени бурета от ром и бренди, пръснати по пода заедно с тенекиени чаши. Придвижиха се към големите отделения за въглища. Те бяха празни, но Пит забеляза сребрист прах и самородни късчета в един ъгъл. Вдигна едно и прецени, че е прекалено тежко за въглища. Джордино забеляза един чувал от зебло, подритна го, после го разгъна и прочете на едната му страна „БУШВЕЛД, ЮЖНА АФРИКА“.

— Държали са го тук, но явно са го продали всичкия на Инуитите — каза Пит и захвърли парченцето.

— Тогава ни остава да открием корабния дневник, за да разберем източника му — прецени Джордино.

Някъде отвън се чу вик.

— Изглежда, приятелите ни приближават — каза Джордино. — По-добре да тръгваме. — Пристъпи към стълбите, но забеляза, че Пит не го последва, и попита:

— Мислиш, че си струва да останем на борда ли?

— Струва си, ако им предложим топлото посрещане, на което мисля, че сме способни — отвърна напрегнато Пит.

И поведе Джордино обратно към стаята за напитките. Остави лампата на един дълъг покрит със скреж сандък и пристъпи към редицата мускети. Взе един и го огледа. Беше в отлично състояние.

— Не е автоматичен, но би трябвало да изравни силите ни.

— А и предишният му собственик едва ли би възразил — добави Джордино.

Пит се огледа малко озадачен от забележката на приятеля си. Видя, че Джордино е протегнал ръка към сандъка, на който бе оставил лампата, приближи се и изведнъж си даде сметка, че това не е сандък, а дървен ковчег, закрепен на две магарета за рязане на дърва. Светлината от лампата с китова мас се отразяваше в метална плочка, прикована към по-широкия край на ковчега. Пит се приведе, махна коричката лед и отдолу се видяха бели букви. По гръбнака му пролази тръпка. На плочката пишеше:

„Сър Джон Франклин

1786–1847

Душата му принадлежи на моретата.“

81.

Зак изчака охранителният екип да обгради Пит и Джордино, преди да напусне топлата каюта на ледоразбивача. Макар да нямаше как да знае дали някой от двамата е Пит, вътрешното му чувство казваше, че е така.

— Томпсън и Уайт са ги видели как навлизат във вътрешността на острова — докладва един от наемниците, който се бе върнал на кораба. — На брега има някакъв стар кораб и явно са се качили в него.

— Кораб? — Зак вдигна вежди.

— Да, стар платноход. Заседнал е в едно дефиле и е покрит с лед.

Зак погледна откраднатата от кооперацията карта, която бе оставил на масата при другите карти. Отново беше изчислил погрешно. Дали изобщо не ставаше дума за мина, а за кораб, от който е дошъл инуитският рутений?

— Заведете ме до кораба — изръмжа той. — Ще сложа ред в тази история.

Вятърът вече разсейваше мъглата и Зак видя хората си отдалече. Стояха под една почти отвесна скала. Никакъв кораб не се виждаше обаче. Какви глупости му дрънкаха?

Но когато се приближи, различи масивния черен корпус на „Еребус“, вледенен до склона, и зяпна удивен.

— Следите им свършват в дерето. Почти сме сигурни, че са се качили на кораба — каза Уайт, здравеняк с раздалечени предни зъби.

— Вземи двама души и се качете на кораба — нареди Зак. — Останалите се разпръснете по брега да не би случайно да се опитат да избягат.

Уайт извика двама от гардовете и ги поведе по дерето. Зак ги следваше. Осеяният с ледени парчета терен стигаше на метър от горната палуба и за да се прехвърли през перилата, Уайт преметна автомата си през рамо. В момента, когато краката му стъпиха на палубата, един чернокос мъж излезе от отвора на стълбата с наръч стари мускети в ръце.

— Не мърдай! — извика Уайт със силен и властен глас.

Пит обаче не спря.

Последва смъртоносна надпревара кой да стреля пръв, като нито един от двамата не се поколеба и за секунда. Уайт имаше преимуществото на по-малкото по размер оръжие, но беше заловен в неудобно положение с крак през перилото и автомат през рамо. Бързо го дръпна, но нямаше време да се прицели и безвреден град от куршуми се посипа по палубата.

С нерви студени като обгърналия кораба лед Пит спокойно остави всички оръжия, освен едно. Вдигна широкия приклад на заредения мускет „Браун Бес“ до рамото си и докато куршумите на Уайт рикошираха от палубата около него, насочи дългата цев и натисна спусъка. Стори му се, че изтекоха минути, преди ударникът да възпламени барутния заряд и да запрати оловния куршум през дулото.

Отблизо Браун Бес беше смъртоносно точна пушка, а и Пит се беше прицелил добре. Оловният куршум попадна под ключицата на Уайт и го запрати отвъд перилото. Тялото му се преобърна през преградата и се просна върху замръзналия торф в краката на Зак. Уайт го погледна объркано за миг и издъхна.

Зак безизразно прекрачи трупа и извади автоматичния си пистолет „Глок“.

— Вижте им сметката — изсъска на останалите двама и махна с пистолета към кораба.

Престрелката се превърна в смъртоносна игра на котка и мишка. Пит и Джордино един след друг се показваха от отвора на стълбата и стреляха с два или три от старите мускети, като същевременно се криеха от залповете на отсрещните автоматични оръжия. Гъстата пелена дим от изгорелия черен барут бързо намали видимостта, от което пострада мерникът на стрелците и от двете страни.

Пит и Джордино бяха направили в основата на стълбите импровизирана база за презареждане, която позволяваше на единия да стреля, докато другият презарежда. Пит беше открил в стаята за напитките буре с два килограма черен барут и го беше пренесъл на долната палуба. Използваха бурето, за да напълнят манерките, с които пък зареждаха мускетите, ловните пушки и дългите стари пистолети, също взети отдолу. При дългия процес на презареждане, спомен от забравеното минало, барутът се сипваше в цевта, натискаше се с шомпол, след което се слагаше оловният куршум и топче вата, и всичко отново се натъпкваше. Пит познаваше стрелбата със стари оръжия и показа на Джордино колко барут да слага и как да използва шомпола, за да ускори процеса. Зареждането на дългоцевен мускет обикновено отнема половин минута, но двамата скоро зареждаха пушките за по-малко от петнайсет секунди. После изскачаха от отвора и стреляха ту поединично, ту в последователност.

Въпреки превъзхождащата си огнева мощ Зак и хората му много трудно успяваха да вземат врага на мушка, защото трябваше да се изкачват по корпуса и съответно да се хващат за перилата и да се прикриват зад страничните дъски, когато се опитваха да се прицелят, а Пит и Джордино лесно отгатваха ходовете им. Зак се промъкна покрай двамата си стрелци, без да подава глава над перилото, и им прошепна между залповете:

— След следващия изстрел стреляйте едновременно. И дълго.

Двамата кимнаха и приведени зачакаха следващия залп на мускетите.

Беше ред на Пит да стреля и той подготви на най-горното стъпало един пистолет кремъклия и два мускета. Вдигна единия мускет и се вгледа през пушека, останал от последните изстрели на Джордино. Горната част на една черна качулка се мярна за миг зад перилото и той бързо се прицели. Изчака да се появи и глава, но стрелецът не пожела да се покаже. Като реши да провери доколко перилото може да задържи куршума, Пит снижи прицела си с трийсет сантиметра и дръпна спусъка.

Куршумът проби старите дъски и се заби в прасеца на свития зад тях стрелец. Тялото му обаче вече реагираше на изстрела на мускета и той се изправи, за да стреля. На три метра от него вторият стрелец направи същото.

През черния пушек Пит видя как и двамата се надигат и моментално се сви в отвора за стълбището. Докато го правеше обаче, инстинктът му надделя и той сграбчи пистолета от стъпалото. Тялото му бе скрито под равнището на палубата, но ръката му с пистолета се вдигна нагоре. Беше по-близо до втория стрелец, затова извъртя цевта към главата му, натисна спусъка и бързо клекна.

Обърна се към Джордино, който вече беше готов да заеме мястото му с два пистолета и една ловджийска пушка, и каза:

— Мисля, че ударих единия.

— Обаче и той те е ударил — беше отговорът на Джордино.

Пит погледна дясната си ръка. Ръкавът му под лакътя беше в кръв. Пит размърда ръката си, усети болката чак сега и заяви:

— Не е уцелил костта обаче. Мога да я движа.

Смъкна вълнената си куртка, а Джордино сряза ръкава на пуловера му. В месестата част на ръката над китката се виждаха две грозни дупки, някак си пропуснали нервите и костта. Джордино бързо отряза ивица от пуловера на Пит и превърза раната, после му помогна да облече куртката.

— Ще ти презаредя — каза Пит, лицето му беше пребледняло. Изскърца със зъби и изгледа настоятелно Джордино. — Иди да ги довършиш.