Клайв Къслър, Дърк Къслър
Арктическо течение (42)

41.

Пит взе един от джиповете на агенцията, мина покрай Капитолия да натовари Лорън и после подкара към центъра на Вашингтон.

— Имаш ли време за дълъг и спокоен обяд? — попита я на един светофар.

— За твой късмет днес нямам участие. Само преглеждам черновите на някои закони. Защо, какво си намислил?

— Малка екскурзия до Джорджтаун.

— До моя апартамент за малко следобедни изживявания ли? — с лукава усмивка попита тя.

— Това е наистина съблазнително предложение — засмя се той и стисна ръката й, — но за съжаление имаме резервация за обяд, която не можем да отменим.

Обедният трафик вече задръстваше движението.

— Състоянието на Лиза подобрява ли се? — попита Пит.

— Днес я изписват и с нетърпение очаква да се върне към работата си. Щом обобщи и запише откритията си, ще я заведа на среща в отдела по наука и технологии на Белия дом. Беше разтревожена днес обаче асистентът й явно си е намерил работа в друг щат и я е напуснал без предупреждение.

— Боб Хамилтън?

— Да. Онзи, на когото не вярваш.

— Очакваше се ФБР да го разпитат тази седмица. Имам чувството, че този тип няма да поеме новата си работа скоро.

— Това започна като обещаващ пробив, но явно нещата се объркаха. Прочетох един служебен доклад от Отдела по енергетика, който дава прогноза за много по-тревожно въздействие на глобалното затопляне върху икономиката и околната среда, отколкото признават останалите източници. Последните проучвания показват, че атмосферните парникови газове нарастват тревожно. Смяташ ли, че рутеният може да се добие достатъчно бързо, за да превърне изкуствената фотосинтеза в реалност?

— В момента разполагаме само с мизерна историческа справка за забравен отдавна източник. Той може и да се окаже изчерпан, но все пак най-доброто, което можем да направим, е да го издирим.

Пит зави по една красива уличка със старинни сгради, спря под висок дъб и двамата слязоха и тръгнаха към малък дом, който представляваше трансформирана някогашна конюшня към съседната господарска къща. Пит потропа с тежко месингово чукало и им отвори гигант с червено вечерно облекло от сатен.

— Дърк! Лорън! Ето ви и вас — приветства ги сърдечно Джулиан Пърлмутър, брадат гигант, който тежеше почти 180 килограма, и ги прегърна.

— Джулиан, изглеждаш добре. Да не си отслабнал? — попита шеговито Лорън и го потупа по корема.

— Ни най-малко — изгъгна той. — Ако престана да ям, ще умра. Ти обаче изглеждаш по-очарователна от всякога.

— По-добре продължи да поддържаш апетита си насочен към храната — захили се Пит.

Пърлмутър се наведе към ухото на Лорън.

— Ако някога ти писне от живота с тоя приключенски настроен индивид, само ми свирни. — Каза го достатъчно силно, за да чуе и Пит. После се надигна като мечка и махна с ръка. — Заповядайте в столовата.

Двамата го последваха през вестибюла и хола и по един коридор. По всички стени имаше претъпкани с книги рафтове. Впрочем цялата къща беше задръстена с книги и приличаше повече на обществена библиотека, отколкото на частен дом. Тук всъщност се намираше най-голямата частна колекция на исторически книги и списания на морска тематика. Освен ненаситен колекционер на морски архиви Пърлмутър беше и виден експерт по история на морското дело.

Влязоха в богато украсена столова, където имаше само няколко малки купа книги, подпрени дискретно до едната стена. Седнаха на тежка махагонова маса, чиито крака бяха оформени като лъвски лапи. Самата маса беше взета от капитанската кабина на старинен платноход, една от морските антики, наврени сред множеството книги.

Пърлмутър отвори бутилка френско бяло вино от поречието на Лоара и наля на всички.

— За съжаление вече изпих бутилката арак, която ми изпрати от Монголия — каза на Пит. — Разкошен беше.

— Когато бях там, пих много арак. Монголците го пият като вода — отвърна Пит.

Пърлмутър опита виното, после остави чашата, плесна с ръце и извика:

— Мари! Можеш да поднесеш супата.

Една жена с престилка влезе откъм кухнята с поднос с купички. Физически беше обратното на Пърлмутър — дребна и подвижна, с къса тъмна коса и очи с цвят на кафе. Мълчаливо и с усмивка сложи по една купичка пред всекиго, после се оттегли. Пит опита супата и кимна.

— Картофена крем супа. Много е вкусна.

Пърлмутър се приведе напред и зашепна:

— Мари е помощник главен готвач в „Ситронел“, най-добрия ресторант на Джорджтаун. Завършила е една от най-добрите кулинарни школи в Париж. И още нещо — баща й е бил главен готвач в „Максим“! Съгласи се да идва при мене три пъти седмично. Животът понякога е прекрасен — заяви с дълбокия си глас, а гънките тлъстина около брадичката се затресоха от смеха му.

После получиха препържени момици с ризото и праз, последвани от шоколадов мус. Пит побутна празната чиния от десерта и въздъхна доволно.

— Забележително, Джулиан, от началото до края. Ако някога историята на мореплаването ти омръзне, ще имаш страхотно бъдеще като ресторантьор — възкликна Лорън.

— Възможно е, но се опасявам, че се изисква много работа — отвърна Пърлмутър съвсем сериозно. — Освен това, както сигурно си разбрала от мъжа си, любовта на човека към морето никога не отслабва.

— Така е. Нямам представа какво бихте правили с живота си вие двамата, ако хората не бяха открили мореплаването.

— Светотатствена мисъл — прокънтя гласът на Пърлмутър. — Това ми напомня, Дърк, ти каза, че се обаждаш и за друго, освен за обед на стари приятели…

— Точно така, Джулиан. Тръгнал съм погледите на един рядък минерал, който се е появил в Арктика около 1849 година.

— Звучи любопитно. И защо те интересува?

Пит очерта значението на рутения и историята на инуитската руда от миньорската кооперация.

— Аделаида, казваш. Ако не ме лъже паметта, това е точно под остров Кинг Уилям, в самия център на Северозападния проход. — Пърлмутър се замисли и запоглажда гъстата си сива брада. — През 1849 година единствените изследователи в този район са от групата на Франклин.

— Кой Франклин? — намеси се Лорън.

— Сър Джон Франклин. Британски военноморски офицер и известен изследовател на Арктика. Като младеж се сражавал при Трафалгар на борда на „Белерофонт“, мисля. Макар вече да не е в първа младост, на петдесет и девет годишна възраст отплава с два здраво построени кораба в опит да открие легендарния Северозападен проход. Стига на косъм от осъществяване на целта си, но корабите му засядат в ледовете. Оцелелите моряци са принудени да ги изоставят и да се опитат да достигнат лагера на търговците на кожи на няколкостотин километра на юг. Франклин и всичките му сто трийсет и четирима души накрая загиват, което става и най-лошата трагедия в арктическите проучвания.

Пърлмутър се извини, отиде до една от читалните си и се върна с няколко стари книги и един грубо подвързан ръкопис. Започна да прелиства една книга, после зачете на глас:

— „Франклин отплава от Темза през май 1845 година с два кораба, «Еребус» и «Терор». За последен път ги виждат да навлизат в Бафиновия залив, към края на лятото. Имат запаси за три години и очакват да изкарат поне една година сред леда, преди да открият път към Тихия океан или да се завърнат в Англия с доказателство, че проход не съществува. Франклин и екипажът му обаче загиват в Арктика и никой не вижда отново корабите им“.

— Някой потърсил ли ги е, когато не са се появили след три години? — попита Лорън.

— Боже мой, и още как! Тревогата нараства още в края на 1847 година, когато няма никаква вест от експедицията, а спасителните операции започват следващата година. Буквално десетки спасителни кораби заминават да търсят Франклин, като започват търсенията си от двата края на Прохода. Съпругата на Франклин лейди Джейн Франклин е известна с многобройните си лично организирани и финансирани от нея експедиции за търсене на мъжа си. Любопитно, но чак през 1854-та, девет години след отпътуването им от Англия, останките на някои от членовете на екипажа са открити на остров Кинг Уилям и потвърждават най-лошите опасения.

— Открити ли са някакви бордови дневници или архиви? — попита Пит.

— Само един. Една смразяваща кръвта бележка, поставена в каменна пирамида на острова и открита през 1859 година. — Пърлмутър откри фотокопието от бележката в една от книгите и го плъзна по масата към Лорън и Пит.

— Тук се споменава, че Франклин е умрял през 1847 година, но не е обяснено защо — отбеляза Лорън.

— Бележката поражда повече въпроси, отколкото отговори. Те са били само на крачка от прекосяване на най-опасната част от Прохода, но лятото се оказало изключително кратко и корабите навярно са били сковани от леда.

Пит откри в книгата карта, на която бе показано мястото, където е загинал Франклин. Пунктът, където се смяташе, че са били изоставени корабите, беше на по-малко от сто и петдесет километра от полуостров Аделаида.

— Наричали са рутения, открит в района, черна коблуна — спомни си Пит и огледа картата за възможно географско обяснение на името.

— Коблуна. Това е инуитска дума — обясни Пърлмутър, извади грубо подвързания ръкопис и разгърна пожълтелите листове.

— Да — каза Пит. — Това е инуитската дума за бял човек.

Пърлмутър почука с пръст отворения ръкопис.

— През 1860 година един нюйоркски журналист, Стюарт Лутнър, потърсил отговор на загадката за Франклиновата експедиция. Заминава за Арктика и прекарва седем години в инуитско селище, научава езика и обичаите им. Обхожда околностите на остров Кинг Уилям и разговаря с всички жители, за които може да се допусне, че е възможно да са имали вземане-даване с Франклин и екипажа му. Наученото обаче е твърде недостатъчно и той се завръща в Ню Йорк обезкуражен, тъй като изобщо не намира отговор на въпросите си. По някакви причини решава да не публикува откритията си, дори изоставя записките си, за да ги събере при повторното си пътуване до Арктика. Когато го прави, се жени за млада инуитка, решава да живее с нея в пустошта и оттогава никой нито го е виждал, нито е чувал за него.

— А това е дневникът от времето, което е прекарал сред инуитите, така ли? — попита Пит.

Пърлмутър кимна.

— Да. Успях да си го купя на разпродажба преди няколко години, и то на прилична цена.

— Учудвам се, че така и не са го издали — обади се Лорън.

— Нямаше да мислиш така, ако го беше прочела. Деветдесет процента от съдържанието му са разсъждения за лова и клането на тюлени, за построяването на иглу и оцеляване по време на скуката на тъмните зимни месеци.

— А останалите десет процента?

— Да ги видим — усмихна се Пърлмутър.

През следващия час Пърлмутър рови из дневника и четеше отделни пасажи, където се предаваше разказът на някой инуит, който видял хора с шейни на далечните брегове на остров Кинг Уилям или забелязал два големи кораба, заклещени в леда. Към края на дневника Лутнър описваше разговора си с млад човек, чийто разказ накара Лорън и Пит да настръхнат.

Разказваше Ку-ник, тринайсетгодишно момче, което през 1849 година било на лов за тюлени с чичо си на запад от остров Кинг Уилям. Двамата се изкачили по голямо възвишение и видели голям кораб, заклещен в ледовете.

„Коблуна“ — казал чичото, докато вървели към кораба.

Когато се приближили, чули от вътрешността на кораба викове и стенания. Един човек с дълга коса и безумен поглед им махал да приближат. Те били хванали тюлен и бързо ги поканили на борда да го разменят. Появили се още няколко души, мръсни и измършавели, със засъхнала кръв по дрехите. Един се вторачил в Ку-ник и забърборил нещо неразбираемо, а други двама затанцували на палубата. Екипажът подхванал някаква странна песен, в която наричали себе си „хора на Чернотата“. Всички изглеждали обладани от зъл дух, решил Ку-ник. Изплашен от привиденията, Ку-ник се притиснал до чичо си, докато той изтъргувал тюленовото месо за два ножа и няколко лъскави сребристи камъка, за които коблуните казали, че много топлели. Коблуните им обещали още инструменти и сребристи камъчета, ако инуитите се върнат и им донесат още месо. Ку-ник и чичо му си тръгнали. След няколко седмици чичо му и други мъже занесли на кораба тюлени и се върнали с, много ножове и един каяк, пълен с черна коблуна.

— Тоест рутений! — развълнувано извика Лорън.

— Да, черна коблуна — съгласи се Пит. — Но откъде го е взел екипажът на Франклин?

— Възможно е да са го открили на някой от съседните острови при някое от излизанията си с шейни, докато корабите са били сковани от леда — допусна Пърлмутър. — Разбира се, може да са открили находището и много по-рано, навсякъде между Гренландия и остров Виктория, а това са почти две хиляди километра. Съжалявам, но няма за какво да се заловим.

— Мене ме озадачава странното поведение на екипажа — замислено каза Лорън.

— Чух подобен разказ за южноафрикански работници, които полудели, и това било приписано на контакт с рутения — добави Пит. — Това не звучи особено смислено, тъй като в самия минерал няма нищо опасно.

— Може би се дължи на ужасните условия, в които са попаднали. Глад и студ в тъмния претъпкан кораб — каза Лорън. — Аз например сто на сто щях да полудея.

— А като добавим скорбута и измръзването, да не говорим за отравянето от калпавите им запаси, консервирани с оловен припой — събират се твърде много изпитания за разсъдъка — съгласи се Пърлмутър.

— Възможно е отговорът за произхода на минерала все още да се пази на кораба — отбеляза Лорън.

Пит вече се бе замислил за същото. Знаеше, че ледените арктически води понякога запазват древните предмети изключително дълго. „Бредалбейн“, произведеният през 1843 година дървен кораб, изпратен в една от спасителните експедиции за Франклин и смачкан от ледовете близо до остров Бийчи, наскоро бе открит съвършено непокътнат, дори със запазени мачти. Така че беше съвсем допустимо на кораба да се пазят данни за произхода на рутения. Но кой кораб беше това и къде се намираше?

— Тук не се споменава за втори кораб, така ли? — попита Пит.

— Не — отвърна Пърлмутър. — Пък и районът, който приблизително посочват, е доста по на юг от мястото, където са изоставени корабите на Франклин според документите.

— Може би движението на леда ги е изместило — допусна Лорън.

— Възможно е — съгласи се Пърлмутър. — Лутнър добавя нещо интересно по-нататък. — Прелисти няколко страници. — Други инуити твърдели, че били видели един от корабите да потъва, а другият да изчезва. Лутнър така и не е успял да разграничи едното от другото в съобщенията им.

— Ако приемем, че това е един от корабите на Франклин, може би е много важно да знаем кой точно при положение, че минералът не е качван на борда нито на „Еребус“, нито на „Терор“ — отбеляза Пит.

— Ку-ник изобщо не определя кораба. Пък и двата са били почти еднакви — сви рамене Пърлмутър.

— Казва обаче, че екипажът се е наричал по определен начин — досети се Лорън. — Как беше? Черни хора?

— Хора на чернотата, така се наричат — припомни Пърлмутър. — Което е странно. Допускам, че са се нарекли така, тъй като са преживели черни зими.

— Или по друга причина — намеси се Пит, а лицето му се озари от широка усмивка. — Ако наистина са били хората на чернотата, това направо ни съобщава на кой от корабите са служили.

Лорън го погледна с недоумение, но Пърлмутър се досети.

— Ама разбира се — изрева огромният човек. — Трябва да е „Еребус“. Браво, момче!

Лорън погледна объркано съпруга си.

— Не разбирам!

— „Еребус“ — отвърна Пит. — В гръцката митология Ереб е подземният мрак. Място на вечната тъмнина или чернота, както искаш. Еребус е латинското му име.

— Справедливостта изисква да признаем, че корабът и екипажът са се озовали точно там, във вечния мрак — заключи Пърлмутър. После изгледа сериозно Пит. — Мислиш ли, че можеш да го откриеш?

— Зоната за проучване е доста голяма, но си струва да се рискува. Би могла да ни спре единствено опасността, която е спряла и Франклин — ледовете.

— Наближава летният сезон и ледът в района се топи. Можеш ли навреме да откараш там плавателен съд за търсенето?

— И не забравяй канадците — предупреди го Лорън. — Те може дори да не те допуснат във водите си.

Очите на Пит светнаха радостно.

— По една случайност имам плавателен съд в околността и подходящия човек, който да открие пътя.

Пърлмутър измъкна една прашна бутилка стар портвайн, наля малки чашки на всички и вдигна наздравица:

— На добър час, момчето ми! Дано хвърлиш светлина върху черния „Еребус“.

След като благодариха на Пърлмутър за угощението и получиха обещанието му, че ще им прати копия от всички материали за евентуалното местонахождение на кораба, Лорън и Пит си тръгнаха.

В колата Лорън бе необичайно мълчалива. Шестото й чувство се бе обадило и я предупреждаваше за невидима опасност. Тя знаеше, че не е в състояние да попречи на Пит, когато той е решил да тръгне по следите на стара загадка, но винаги й беше трудно да го пусне.

— Арктика е опасно място — каза тя тихо. — Ще се тревожа за тебе.

— Обещавам ти, че няма да си забравя наполеонките и ще се пазя от айсбергите — увери я той.

— Знам, че това е важно, но все пак предпочитам да не отиваш.

Пит й се усмихна весело, но очите му бяха твърди и решителни и Лорън разбра, че в сърцето си той е вече там, сред ледовете.