Клайв Къслър, Дърк Къслър
Арктическо течение (48)

47.

По указание на президента катерът на американската брегова охрана „Полярна зора“ гордо пресече морската граница с Канада на север от Юкон. Докато се движеше на изток през развълнуваните сиви води на Бофортово море, капитан Едуин Мърдок погледна през страничния люк на мостика, без да каже нищо, но с облекчение. Тук не ги очакваше въоръжена канадска флотилия, както предполагаха някои на борда.

Мисията им бе започнала съвсем безобидно преди няколко месеца, когато им предложиха да съставят сеизмологична карта на периферния лед по протежение на Северозападния проход. Това обаче беше преди произшествието с „Атланта“ и Лаборатория 7 за проучване на ледовете. Президентът, който не искаше да налива масло в огъня на канадското възмущение, първоначално отмени пътуването, но секретарят по отбраната все пак го склони да разреши мисията, като се позова на подразбиращото се досега одобрение на проекта от страна на канадците. Без друго били минали години, твърдеше секретарят, откакто САЩ били предизвиквали Канада за каквото и да било във вътрешните й води.

— Небето е чисто, радарният монитор е празен, вълнението е метър, до метър и четвърт — доложи старшият офицер на „Полярна зора“, сух като чироз афроамериканец, казваше се Уилкс. — Прекрасни условия.

— Да се надяваме да се задържат така и през следващите шест дни — отвърна Мърдок. Забеляза, че нещо в небето отдясно проблесна, и добави: — Нашите придружители от горния етаж още ли ни следват?

— Мисля, че ще ни държат под око поне през първите стотина километра в канадски води — отвърна Уилкс. Говореха за флотския разузнавателен Самолет Орион Р-3, който се рееше над тях. — След това ще правим всичко изцяло на своя глава.

Всъщност никой не очакваше канадците да им се противопоставят, но офицерите и екипажът бяха напълно в течение на разгорещените обвинения, които Отава бълваше през последните две седмици. Повечето ги разпознаваха като това, което си бяха — суетни преструвки от страна на неколцина политици в опита им да привлекат някой и друг глас в повече. Или поне така се надяваха.

„Полярна зора“ напредваше на изток през Бофортово море, като заобикаляше назъбените ледени блокове и влачеше оформен като шейна сеизмичен сензор, който отчиташе дълбочината и плътността на ледената покривка, покрай която минаваха.

По пътя почти нямаше движение, ако се изключат редки рибарски кораби или проучващи наличието на петрол съдове. Първата кратка арктическа нощ мина без произшествия и Мърдок започна да се успокоява. Екипажът се върна към обичайния си ритъм на работа, който щеше да осигури нормалното преминаване на почти триседмичния път до пристанището на Ню Йорк.

При движението им на изток леденото море се приближаваше все повече към сушата и постепенно, докато приближаваха залива Амундсен на юг от островите Банкс, ограничи свободния плавателен път до по-малко от петдесет километра. Когато отминаха триангулационния знак, че са на петстотин мили от Аляска, Мърдок с учудване констатира, че все още не са срещнали нито един канадски постови кораб. Бяха го предупредили, че два съда от канадската брегова охрана редовно патрулират в залива Амундсен и задържат поелите на изток товарни кораби, които не са заплатили таксата за преминаване.

— Остров Виктория се появи на хоризонта — докладва Уилкс.

Всички очи на мостика се напрегнаха, за да различат острова във влажната сива мъгла. По-голям по площ от щата Канзас, огромният остров простираше шестстотин и петдесет километровия си бряг срещу континенталната част на Северна Америка. Водният път пред „Полярна зора“ отново се стесни, когато влязоха в пролива Долфин и Юниън, кръстен на лодките, използвани от Франклин при една от по-ранните му експедиции. Леденият шелф продължаваше и по двата бряга, което свеждаше годната за плаване ширина до по-малко от петнайсет километра. За „Полярна зора“ не беше проблем да си пробие път и през еднометров лед, ако се наложи, но корабът се придържаше към свободния участък, осигурен от мекото пролетно време.

„Полярна зора“ измина още сто и шейсет километра през стесняващия се пролив и вече бе в канадски води втора нощ. Мърдок току-що се беше върнал на мостика след късната си вечеря, когато радистът съобщи за един, после за втори плавателен съд пред тях.

— В момента и двата са неподвижни. Единият е на север, а другият право на юг. При сегашния ни курс ще преминем между тях.

— Поне вече имаме ориентир — подхвърли Мърдок.

Когато ги доближиха, радарът показа още един кораб, по-голям, на петнайсетина километра по-напред. Постовите съдове, по един от всяка страна, запазиха мълчание, докато минаваха между тях, но после бавно заплуваха след „Полярна зора“.

— Май може да възникнат проблеми, когато стигнем до контролния пункт и се окаже, че не сме си платили таксата от двеста долара — каза капитанът.

— Няма нищо по радиото — отвърна старшият помощник. — Може би са просто отегчени.

Заедно със здрача се бе спуснала мъгла и далечното крайбрежие на остров Виктория изглеждаше тъмновиолетово. Мърдок се опита да разгледа кораба пред тях с бинокъла, но успя да различи само тъмносивия корпус. Коригира леко курса, за да го подмине отдясно на достатъчно разстояние. Това обаче не беше писано да стане.

Когато стигнаха на три километра от големия кораб, от сивата му сянка неочаквано изригна ореол от оранжева светлина. Чу се слабо изсвирване, последвано от експлозия на четиристотин метра отдясно на „Полярна зора“. Стълб вода се издигна на над десет метра във въздуха.

— Стрелят по нас! — смаяно възкликна Уилкс.

След секунда радиото най-накрая се пробуди.

— „Полярна зора“, „Полярна зора“, тук канадският военен кораб „Манитоба“. Навлезли сте незаконно в суверенни води. Пуснете котва и се пригответе да ни допуснете на борда.

Мърдок грабна микрофона на радиото.

— „Манитоба“, говори капитанът на „Полярна зора“. Транзитният ни маршрут е одобрен от министерството на външните работи в Отава. Моля, разрешете ни да продължим.

Изскърца със зъби, докато изчакваше отговора. Имаше стриктни указания в никакъв случай да не дава повод за конфронтация. Освен това го бяха уверили, че няма да има никакви проблеми при транзитното си преминаване. А сега по него стреляха от „Манитоба“, чисто нов канадски крайцер, построен специално за служба в Арктика. Макар да се водеше военен кораб, „Полярна зора“ нямаше оръжие, а и не беше особено бърз — със сигурност не беше в състояние да се надбягва със съвременен крайцер, а с двата по-малки канадски кораба, които блокираха изхода му, изобщо нямаше накъде да избяга.

Радиосъобщението на Мърдок остана без отговор. А после на борда на „Манитоба“ се видя още един оранжев блясък. Този път снарядът от 130-милиметровото оръдие на военния кораб падна само на петдесетина метра от кораба на бреговата охрана, а подводният взрив го разтресе целия. Радиото на мостика изпука отново.

— „Полярна зора“, тук „Манитоба“ — прозвуча учтив глас, което беше изключително нелепо в ситуацията. — Настоявам да пуснете котва и да ни допуснете на борда. За съжаление заповедите ми са да ви потопя, ако не се подчините. Край.

Мърдок не изчака нова оранжева светкавица откъм „Манитоба“, а нареди на кормчията:

— Стоп всички двигатели.

После със сериозен глас уведоми по радиото „Манитоба“ за решението си. Накара радиста да изпрати бързо кодирано съобщение до щаба на бреговата охрана в Джуно, в което обясни какво им се е случило, и търпеливо зачака канадските гости. Чудеше се дали това не означава край на кариерата му във флота.

Тежковъоръжено отделение на канадските специални части спря лодката си до „Полярна зора“ и бързо се качи на борда. Уилкс посрещна канадците и ги придружи до мостика. Командирът им, нисък човек с хлътнали бузи, отдаде чест на Мърдок.

— Лейтенант Карпентър, втори отряд с особено назначение към специалните части — представи се той. — Имам заповед да поема командването на кораба ви и да го закарам в пристанището на Куглуктук.

— А какво ще стане с екипажа ми? — попита Мърдок.

— Това ще реши началството.

Мърдок изгледа нисичкия лейтенант и попита недоверчиво:

— Армейски офицер, който командва стометров кораб?

— Бивш моряк от търговския флот — усмихна се Карпентър. — А от дванайсетгодишен помагах на баща ми да извозва въглища.

— Рулят е ваш — каза Мърдок и направи крачка встрани.

Верен на думите си, Карпентър умело преведе „Полярна зора“ през пролива до западната страна на залива Коронейшън и след осем часа го вкара в малкото пристанище на Куглуктук. Неколцина канадски полицаи чакаха на кея. „Манитоба“, който беше следвал отблизо „Полярна зора“ до пристанището, изсвири със сирената си и се върна към залива.

Екипажът на „Полярна зора“ бе заставен да слезе на брега под строй. После ги заведоха в една бяла къща, навремето склад за риба, а сега запусната и неподдържана. Осигуриха им обаче доста удобства — предложиха им топла храна, студена бира, книги и видеоапаратура за забавление. Мърдок се обърна към дежурния полицай и попита:

— Колко дълго ще ни държите тук?

— И аз не мога да ви кажа. Знам само, че правителството ни настоява за извинение и компенсация за унищожения леден лагер в Бофортово море и официално признание, че Северозападният проход е по право част от вътрешните водни пространства на Канада. Отговорът зависи от вашето правителство. Отношението към хората ви ще бъде почтително, но трябва да ви предупредя да не се правят опити за бягство. В такъв случай имаме право да употребим сила.

Мърдок кимна и скри усмивката си. Добре знаеше, че канадските условия ще се посрещнат във Вашингтон с крайно неудоволствие.