Клайв Къслър, Дърк Къслър
Арктическо течение (55)

54.

Артилерийският сержант Майк Типтън напрегнато оглеждаше през бинокъла за нощно виждане ледената пустош, която се спускаше към залива Коронейшън. Никакво движение.

— Някакви признаци от капитана? — попита го младият ефрейтор до него.

Типтън поклати глава и си погледна часовника.

— Не. Вече закъсняват, а самолетите ще пристигнат след двайсет минути.

— Какво ще кажеш да наруша радио мълчанието и да попитам какво става?

— Добре. Попитай как са и кога ще са тук. Самолетите не могат да чакат нито миг. — Изправи се и тръгна към пистата. — Аз ще включа сигналните светлини.

Не искаше да чуе връзката по радиото. Усещаше, че нещо не е наред. Роман беше тръгнал достатъчно рано. Трябваше да се е върнал с екипажа на „Полярна зора“ почти преди час. А и лодките не се виждаха никакви. Роман беше опитен командир и хората му бяха добре подготвени, за да се стигне до това, без да се е случило нещо сериозно.

Типтън отиде до единия край на пистата и включи двете сини светлини — работеха с батерии. После пресече грапавата писта и включи другите две. Като се върна, завари ефрейтора напразно да се опитва да се свърже с щурмовата група по радиото в компанията. До него стоеше още един войник.

— Никой не ми отговаря — докладва ефрейторът.

— Продължавай, докато дойдат самолетите. Ще се изнесем независимо дали останалата част от екипа е тук, или я няма. Такива са заповедите.

Обърна се към войника.

— Джонсън, кажи на пилотите да изчакат пет минути. Аз ще се кача на билото да проверя дали лодките не идват. Не тръгвайте без мене обаче — добави застрашително.

— Слушам — отвърна войникът и тръгна.

След минута леденият нощен въздух затрепери от слабо жужене. Звукът се усили, след секунди към него се присъедини рев от самолетен двигател, след който последва втори. Двата самолета „Оспрей“ с вертикално излитане се движеха без светлини — бяха като сенки на фона на черното небе. Пригодени специално за покриване на удължени разстояния, те бяха прелетели почти хиляда и сто километра от летището в Игъл, Аляска, до самата граница с Юкон. Летяха съвсем ниско над тундрата и с лекота бяха избегнали засичането — а и бездруго маршрутът им бе над една от най-отдалечените и безлюдни провинции на Канада.

Първият самолет включи светлините за приземяване едва на двайсетина метра от земята, спусна се бавно и успя да спре далече преди сините лампи. Пилотът бързо го придвижи до края на пистата и го обърна в обратна посока. Втората машина се спусна след секунда, подскочи малко по леда и зае място за излитане до първата.

Типтън оглеждаше залива през бинокъла.

— Роман, къде изчезнахте? — изпъшка ядосано.

Нямаше и следа от гумените лодки и от хората, отплавали с тях. През бинокъла се виждаше само необятната шир на морето и леда. Типтън нетърпеливо изчака пет минути, после още пет, но това беше безсмислено. Щурмовата група нямаше да се завърне.

Чу как единият от работещите на празен ход самолети форсира двигателя и затича към пистата. Когато се качи, пилотът го изгледа мръснишки и без да каже нищо, увеличи оборотите. Типтън се тръшна на празната седалка до ефрейтора, а самолетът заподскача по пистата и се издигна във въздуха.

— Няма ли ги? — надвика моторите ефрейторът. Типтън тръсна глава. В ума му като заклинание прозвуча стандартният за докладите израз „няма изоставени на вражеска територия“.

Докато се издигаха над залива Коронейшън, за да наберат скорост, а после бавно завиваха на запад, към Аляска, Типтън разсеяно проследи светлините на един кораб, поел на изток. А тъй като вече бе започнало да се разсъмва, видя, че корабът всъщност не е един — теглеше голям шлеп.

— Къде сте? — измърмори Типтън. — Какво стана?