Клайв Къслър, Дърк Къслър
Арктическо течение (79)

78.

На мили оттам в североизточна посока над вълните се носеха звуци на задавящ се и кашлящ мотор. Изнемогващ за гориво, двигателят на спасителната лодка прокъркори с последните капки и спря. Всички се заспоглеждаха притеснено.

— Горивото свърши, сър — каза кормчията.

Капитанът на „Нарвал“ знаеше, че това ще се случи. Ако се движеха сами, щяха да стигнат до брега. Двата натоварени зодиака обаче действаха като котва, която много ги затрудняваше. Борбата с неспокойното море и силното южно течение също не им помагаше. Никой обаче не би си и помислил да изоставят хората в зодиаците.

— Хващайте греблата — нареди Стенсет високо. После се наведе към кормчията, който беше и опитен навигатор, и попита тихо: — Според тебе колко имаме до остров Кинг Уилям?

Кормчията вдигна вежди и отвърна също така тихо:

— Трудно е да се каже при тези условия. Мисля, че трябва да сме на десетина километра от острова, но не съм сигурен.

— И аз мисля така — каза Стенсет. — Макар да се надявам, че сме доста по-близо.

Перспективата, че няма да стигнат до брега, започваше да го тормози. Морето си оставаше същото, но вятърът се усилваше. Десетилетията, прекарани сред вълните, бяха изострили усещанията му за времето. Чувстваше в самите си кости, че вълнението ще нарасне. При доста съмнителните им възможности за навигация това сигурно щеше да е достатъчно, за да загинат всички.

Взря се в черните надуваеми лодки зад тях. В леко изсветляващото утро вече можеше да види лицата на спасените хора. Личеше, че са зле и изтощени до крайност. Но до един бяха образец за тихо мъжество и никой не се оплакваше.

Мърдок сякаш усети мислите на Стенсет и се провикна:

— Сър, имате ли представа къде се намираме?

— В пролива Виктория. На запад от остров Кинг Уилям. И, уви, сме сам-самички.

— Благодарни сме за избавлението и за това, че ни теглите след себе си. Имате ли резервни гребла?

— Не. За съжаление тегленето зависи изцяло от нас. Скоро обаче ще стигнем сушата — добави той с изкуствено приповдигнат тон.

Членовете на екипажа на „Нарвал“ се редуваха на греблата; Стенсет също греба една смяна. Движението напред беше трудно и ставаше направо отчайващо, когато се опитваха да преценят колко са напреднали в мъгливия полумрак. От време на време Стенсет напрягаше слух да долови шум на прибой, но до ушите му достигаше единствено плискането на вълните в бордовете на трите лодки.

Както беше предвидил, с усилващия се вятър вълните започнаха постепенно да се увеличават, така че след малко вече трябваше да изгребват водата от лодката. В зодиаците положението беше същото. А все още нямаше никакви признаци, че се приближават към брега.

Изведнъж един моряк извика:

— Сър, пред нас има нещо.

Всички се загледаха напред. Нещо тъмно и обло се очертаваше в мъглата. Каквото и да беше, Стенсет знаеше, че не е сушата.

— Това е кит — провикна се някой.

— Не — тихо отвърна Стенсет. Нещото беше прекалено черно и прекалено симетрично. И нито се движеше, нито издаваше звук.

И тогава някакъв глас, усилен по електронен начин до тътена на гръмотевица, разкъса мъглата и всички подскочиха. Но гласът бе учудващо мил, което просто не се връзваше с недружелюбното обкръжение.

— Хей, момчета — извика невидимият глас. — Говори капитанът на „Санта Фе“ от флота на САЩ. Имаме горещ пунш и топла койка за всеки; който може да изсвирука марша на Конфедерацията.