Клайв Къслър, Дърк Къслър
Арктическо течение (23)

22.

Разпокъсани парчета лед се носеха по бурните води на пролива Ланкастър: в сумрака приличаха на назъбени сладкиши, пуснати в море от какао. На мътния фон на остров Девън се виждаше голям черен кораб, който оставяше след себе си облаци черен пушек.

— На дванайсет километра е, сър. И плува право към нас. — Кормчията, червенокос мичман с клепнали уши, вдигна глава от радара и зачака отговор от капитана.

Капитан Дик Уебър свали бинокъла, но продължи да гледа към далечния плавателен съд.

— Не спирай наблюдението, докато не разберем кой е — отвърна той, без да поглежда мичмана.

Кормчията завъртя малко руля и продължи да наблюдава радара. Двайсет и пет метровият патрулен катер на канадската брегова охрана се движеше бавно през тъмните води на Северния Ледовит океан, за да се срещне с приближаващия се плавателен съд. Определен за контрол върху вноса на забранени товари през източния край на Северозападния проход, катерът, „Харп“ беше поел задълженията си само от няколко дни. Макар зимният лед да се топеше все така преждевременно, това беше първият транспортен кораб, с който катерът влизаше в контакт този сезон. След месец-два щеше да е пълно с високотонажни танкери и контейнеровози, предвождани от ледоразбивачи, за да преминат транзитно през Крайния север.

Само преди няколко години всички биха се изсмели на самата мисъл в Северозападния проход да се въвежда полицейски контрол. Откакто хората бяха предприели първите си експедиции към Арктика, основната част от зимните ледени масиви си оставаше постоянно вледенена, освен за няколко дни през лятото. Единствено дръзките изследователи навремето и отделни ледоразбивачи сега се осмеляваха да атакуват скования океан. Глобалното затопляне обаче бе променило и това — сега морето беше годно за плаване месеци наред.

Учените са изчислили, че през последните трийсет години арктическият лед е намалял с над четиридесет хиляди квадратни мили. За явлението най-голяма вина има рефлексивният ефект на явлението албедо. Арктическият лед отразява до деветдесет процента от слънчевата радиация. Когато се стопи, морската вода се облъчва със същата радиация, но отразява едва десет процента от нея. Това води до рязко затопляне и температурите в Арктика се повишават два пъти повече в сравнение с останалите части на света.

Уебър гледаше как носът на катера му се врязва в ледената киша и ругаеше наум онова, което му бяха причинили глобалните климатични промени. Бяха го прехвърлили от Квебек и приятната длъжност на кораб по река Лорънс в едно от най-отдалечените кътчета на планетата. А работата му тук не беше по-сложна от събирането на такса на някоя магистрала.

Не можеше да обвинява преките си началници, тъй като те просто изпълняваха указанията на канадския министър-председател, следващ политиката си на сплашване. Когато замръзналите открай време части на Северозападния проход започнаха да се топят, министър-председателят побърза да обяви Прохода за вътрешно канадско пространство й осигури средства за изграждане на голямо арктическо пристанище в Нанисивик. Скоро последваха и обещания да се създаде флот от военни ледоразбивачи и да се изградят нови арктически военни бази. Лобистките интереси на някои заинтересувани фирми накараха парламента да подкрепи министър-председателя и в налагането на строги ограничения към международните съдове, ползващи Прохода.

По закон всички кораби, плаващи под неканадски флаг, които искат да минат транзит през Прохода, бяха длъжни да съобщят маршрута си на бреговата охрана и да платят такса, подобна на таксата за Панамския канал, а при пресичането на участъци с ограничен достъп да бъдат придружени от канадски граждански ледоразбивач. Няколко държави, сред които Русия, Дания и САЩ, не одобряваха претенциите на Канада и избягваха да пътуват в тия води. Но останалите развити страни охотно сътрудничеха в името на икономическия прогрес. Транспортните кораби, свързващи Европа и Източна Азия, спестяваха хиляди мили от обичайните си маршрути, като избягваха Панамския канал. Икономиите нарастваха още повече, когато корабите — прекалено големи, за да минат през Панамския канал — избягваха и алтернативния път около нос Хорн. С потенциала си да снижи цената дори за един товарен кораб с хиляди долари прекият арктически път бързо привлече вниманието на големи и малки търговски превозвачи.

И понеже топенето на ледовете бе по-бързо, отколкото предвиждаха учените, вече няколко транспортни компании бяха започнали да използват полярните води. През по-голямата част от годината много участъци от маршрута бяха задръстени от дебели ледени късове, но през лятото в Прохода нямаше лед. Мощните ледоразбивачи винаги бяха на разположение на по-амбициозните превозвачи, които искаха да използват Северозападния проход между април и септември. Ставаше все по-очевидно, че до едно-две десетилетия той ще стане използваем целогодишно воден път.

Уебър гледаше приближаващия се черен търговски кораб и си мислеше колко би се радвал, ако проходът вземе, та замръзне. От друга страна, този кораб поне разсейваше монотонността от взирането в айсбергите.

— Разстоянието помежду ни е четири километра и намалява — доложи кормчията.

Уебър се обърна към дългурестия радист, който се бе подпрял в ъгъла на мостика.

— Хопкинс, поискай да се идентифицира и да съобщи какъв товар превозва.

Радистът продължи опитите си да се свърже с кораба, но в отговор получаваше единствено мълчание. Провери радиото, после отправи въпроса си още няколко пъти.

— Не отговаря, сър — заключи накрая озадачено. Опитът му с разминаващите се кораби в Арктика говореше, че изолираните им екипажи всъщност са по-склонни да бърборят ненужно.

— Продължавай да се опитваш — нареди Уебър. — А вече сме и достатъчно близо за визуален контакт.

— Само два километра — потвърди кормчията.

Уебър отново вдигна бинокъла и огледа кораба.

Беше сравнително малък контейнеровоз с дължина не повече от 120 метра. На вид изглеждаше скоро произведен, но — странно — на горната му палуба се виждаха само няколко контейнера. Уебър знаеше от опит, че подобни кораби обикновено товарят контейнерите на шест-седем реда. Освен това, като погледна знаците за дълбочината на потапяне, видя, че знакът за нормално газене е на около метър над водата. Като продължи във вертикална посока нагоре и подмина затъмнения мостик, погледът му се спря на мачтата зад надстройката. С учудване забеляза, че там се вее флагът на Съединените щати.

— Американското знаме — измърмори той. Националността го учуди, тъй като — по настояване на правителството си — американските кораби неофициално бойкотираха Прохода. Уебър фокусира бинокъла върху носа и разчете името „Атланта“ — едва-едва, защото вечерната светлина бе започнала да помръква.

— Името на кораба е „Атланта“ — каза на Хопкинс. Радистът кимна и се опита да се свърже със съда по име, но отговор отново нямаше.

Уебър закачи бинокъла на една метална кука, измъкна голяма папка, отвори я и започна да търси „Атланта“ в компютърните разпечатки. Всички неканадски съдове бяха длъжни да уведомят бреговата служба деветдесет и шест часа преди преминаването си. Уебър провери дали файлът не е осъвременяван по сателитния канал, но името „Атланта“ отново го нямаше.

— Подходете вляво на носа. Хопкинс, съобщи им, че са навлезли в канадски териториални води, и им нареди да спрат и да ни допуснат на борда за проверка.

Докато Хопкинс предаваше съобщението, кормчията коригира курса, погледна екрана на радара и докладва:

— Каналът пред нас се стеснява, сър. Има дебели ледени плочи, които могат да застрашат левия ни борд. На около три километра от нас са.

Уебър кимна, без да откъсва поглед от „Атланта“. Товарният кораб се движеше учудващо бързо, с почти трийсет километра в час. Когато катерът на бреговата охрана се приближи, Уебър отново забеляза, че товарният кораб се движи твърде самоуверено. Защо ли изобщо такъв леко натоварен кораб бе решил да мине през Прохода?

— Един километър, докато го засечем — предупреди кормчията.

— Мини отдясно. Доближи ни на сто метра — нареди капитанът.

Черният търговски кораб не обръщаше никакво внимание на катера на бреговата охрана — или поне канадците си мислеха така. Ако обръщаха по-сериозно внимание на радарните данни, щяха да забележат, че американците едновременно увеличават скоростта и леко променят курса.

— Но защо не отговарят? — промърмори кормчията — постоянните радиоповиквания на Хопкинс му бяха омръзнали.

— Ей сега ще им привлечем вниманието — закани се Уебър, отиде до таблото и натисна бутон, който задейства мощната морска сирена. Два силни сигнала отекнаха над водата.

Но отново не последва нищо.

На Уебър не му оставаше голям избор. За разлика от Съединените щати, канадската брегова охрана действаше като цивилна организация. Екипажът на „Харп“ нямаше военна подготовка и на кораба нямаше оръжие.

Кормчията, с поглед върху екрана на радара, доложи:

— Скоростта не се намалява. Всъщност мисля, че се увеличава. Сър, по пътя ни има ледено образувание. — Уебър усети в гласа му тревожни нотки. С приковано другаде внимание, кормчията не бе съобщил навреме за ледения масив, който сега се бе изправил от лявата им страна. Вдясно забързаният товарен кораб беше само на десетина метра от тях.

Уебър вдигна глава към високия мостик на „Атланта“ и се запита какъв ли глупак го командва. После забеляза, че носът на тежкия кораб завива към неговия катер, даде си сметка, че това не е игра, и изкрещя:

— Дай наляво!

Последното, което би очаквал, беше товарният кораб да се обърне към тях, но в един миг по-големият съд се озова буквално върху „Харп“. Като буболечка под крака на слон, катерът бясно се мъчеше да избегне съкрушителния удар. В светкавична реакция на заповедта кормчията извъртя руля вляво докрай. Но „Атланта“ беше прекалено близо.

Страничният борд на товарния кораб блъсна „Харп“ със силен глух тътен. Ударът обаче дойде в кърмата, тъй като по-малкият съд почти се беше измъкнал. Съприкосновението наклони силно „Харп“ и почти го преобърна. За секунди, които се сториха на екипажа като вечност, катерът постепенно възстанови нормалното си положение и се отдалечи от опасната близост с товарния кораб. Рискът обаче не беше отминал. Без екипажът да го знае, ударът бе изтръгнал кормилната верига. С все още въртящо се бясно витло, катерът се устреми право към близкия леден масив, вряза се на около метър в плътния лед и рязко спря.

Уебър помогна да спрат двигателя и бързо прецени в какво състояние са катерът и екипажът. Най-тежките наранявания бяха порязвания и синини, но катерът не се бе отървал така леко — освен смачкания нос имаше и повреда в обшивката на корпуса. На „Харп“ му предстоеше да остане в плен на ледовете четири дни, преди да дойде влекач да го измъкне и да го изтегли за ремонт.

Уебър изруга и погледна на запад. За секунда видя светлините на търговския кораб, преди да изчезнат във вдигащата се мъгла. Уебър поклати глава и процеди през зъби:

— Нагъл мръсник! Ще си платиш за това!

Но това така и не стана. Яростно нарастващ бурен фронт не позволи на разузнавателния самолет на канадските ВВС CP-140 да изпълни задачата, поставена от бреговата охрана. Когато накрая самолетът успя да излети от базата си в Грийнуд, Нова Скотия, и стигна протока Ланкастър, бяха минали повече от шест часа. По на запад един флотски ледоразбивач и един кораб за връзка на бреговата служба бяха блокирали Прохода при Остров Принц Уелски в очакване на „Атланта“. Големият черен кораб обаче така и не пристигна.

Канадската брегова охрана и ВВС проучваха плавателните води около протока Ланкастър в продължение на три дни, за да търсят кораба нарушител. Всички маршрути бяха огледани няколко пъти. И все пак американският товарен кораб така и не се появи. Озадачени, канадските власти без излишен шум спряха издирването, като оставиха Уебър и екипажа му да се чудят как странният кораб е изчезнал сред арктическия лед.