Клайв Къслър, Дърк Къслър
Арктическо течение (52)

51.

Дебел облак черен дим се понесе от комина на товарния кораб и синият му корпус се отдели от дока. Застанал на мостика на „Нарвал“, Бил Стенсет наблюдаваше как корейският кораб напуска малкото пристанище на Туктояктук и навлиза в Бофортово море. Вдигна слушалката на вътрешния телефон и набра номера на една от кабините долу.

— Пит слуша — чу се веднага.

— Корейският кораб потегли.

— Какво е положението с нашия екипаж?

— Всички непряко заети с плаването са на брега. Мисля, че сме запълнили всички хотели в града. Е, те, разбира се, са само два. Уреден е и полетът на всички до Уайтхорс. От там ще им е съвсем лесно да се пренасочат към Аляска, дори към Ванкувър. Останалите на борда са четиринайсет.

— Наистина доста ограничен състав. Кога можем да тръгнем?

— Реших да вдигнем котва след още два часа, за да не събудим подозрения.

— Трябва да предупредим домакините си, че се отправяме към къщи.

— Точно това мисля да направя — отвърна Стенсет.

Затвори телефона, повика за всеки случай и Джордино и тръгна към участъка на канадската брегова охрана. Канадският командир не изглеждаше толкова обезпокоен от предстоящото тръгване на Стенсет, колкото от загубата на чара на Джордино в местния моряшки бар. Тъй като изследователският кораб нямаше защо да го тревожи, командирът се сбогува, без и да помисли за осигуряване на придружител в канадски води.

— С твоята проява на добра воля би могъл да имаш бъдеще в дипломацията — шеговито подхвърли Стенсет на Джордино.

— Черният ми дроб веднага ще възрази — отвърна Джордино.

Отидоха в офиса на пристанищния началник и Стенсет плати таксата за престоя им. Навън видяха Пит, който излизаше от малък железарски магазин с триъгълен пакет под мишница.

— Да не би нещо да липсва на борда? — попита Стенсет.

— Не — сухо се усмихна Пит. — Просто допълнителна осигуровка за открито море.

След два часа, когато „Нарвал“ с бавен ход излезе от пристанището, небето беше притъмняло. Разминаха се с една малка боядисана в черно лодка, която явно търсеше убежище от лошото време в пристанището, и Пит помаха от мостика на смелите мъже, които изкарваха хляба си в суровото Бофортово море.

Когато Северозападните територии изчезнаха от погледа им, вълните бяха нараснали до два метра. Въздухът се изпълни с рехави снежинки, които ограничиха видимостта до по-малко от два километра. Лошото време подпомогна тайното измъкване на „Нарвал“, който с лекота промени курса си на изток. Корейският кораб имаше трийсетина километра преднина, но по-бързият „Нарвал“ започна бързо да скъсява дистанцията. След няколко часа продълговатото очертание на товарния кораб се появи на екрана на радара, капитан Стенсет установи разстояние от пет километра, изравни скоростта на двата съда и започна да следва всеки завой на корейците, които пуфтяха покрай неравния бряг.

На малко над сто километра пред тях нос Батхърст стърчеше в морето като щръкнал палец. Там беше идеалното място за проследяване на морското движение, навлизащо от запад в залива Амундсен. Макар най-близката суша на север, остров Банкс, да беше на още сто и шейсет километра, морските ледове стигаха на петдесетина километра от носа. С радарен обхват от около осемдесет километра малката брегова застава с лекота наблюдаваше всички плавателни съдове, плаващи в открито море.

Докато Пит и Стенсет проучваха картата на приближаващия се нос, Далгрен влезе на мостика с лаптоп и точещо се подир него валмо кабели. Спъна се в една брезентова торба до стената и няколко кабела се разкачиха.

— Кой си е оставил мръсното пране тук? — възмутено извика той.

После обаче се усети, че в торбата има образци от камъни, и подритна един, който се беше изтърколил.

— Оказва се, че това е твоето пране — подигра го Стенсет. — Това са образците, които с Ал взехте от термалния отвор. Руди трябваше да ги отнесе за анализ във Вашингтон, но явно ги е забравил на мостика.

— Милият Руди — изсумтя Далгрен. — Може да направи атомна бомба от кутия с кучешка храна, но не може да се сети сутрин да си завърже обувките.

Пъхна камъка в джоба си, пристъпи към руля, отвори един капак под пулта за управление и започна да свързва кабелите.

— Сега ли реши, че е моментът да преформатираш навигационната ни система, Джак? — възмутено попита Стенсет.

— Просто събирам данни за една компютърна игра — отвърна Далгрен, изправи се и включи лаптопа.

— Не мисля, че имаме нужда от игри на мостика — възмутено продължи Стенсет.

— Според мене тази ще ви хареса — настоя Далгрен и бързо въведе серия команди. — Нарекъл съм я „кормчия в сянка“.

На екрана на малкия компютър изведнъж се появиха образите на два кораба, плаващи един под друг. В горния край на монитора изникна лъч сива светлина и освети по-голямата част от екрана, с изключение на движещата се сянка под горния кораб.

— Една малка програма, която изработих с помощта на корабната джипиес система и на радара. Сивата светлина се излъчва от Батхърст и имитира радарния обсег на заставата.

— И това ни позволява да останем извън обсега на наземната радарна система — довърши мисълта му Пит.

— Точно така. Заради променящия се ъгъл към радарната станция трябва постоянно да коригираме положението си зад товарния кораб. Просто не бива да стоим в едно и също положение спрямо корейците, защото ще ни открият при промяна в ъгъла на наблюдението. Ако кормчията ни държи в рамките на очертаната сянка, твърде вероятно е да преминем покрай Батхърст като Невидимия на Уелс.

Стенсет проучи екрана, после се обърна към кормчията.

— Дай да го опитаме, преди да сме навлезли в обсега. Напред с една трета от мощността. Докарай ни на петстотин метра от десния им борд и изравни скоростта.

— И да стана „кормчия в сянка“? — захили се кормчията.

— Ако номерът проработи, имаш шест кутии бира от мене, Джак — обеща капитанът.

— Съгласен съм, ако бирата е „Лоун Стар“ — отвърна кормчията.

„Нарвал“ набра скорост и скоро светлинките на товарния кораб замъждукаха пред носа им. Кормчията придвижи кораба на агенцията вдясно и продължи да се доближава към корейците.

— Само едно нещо ме безпокои — замислено каза Стенсет, докато оглеждаше ръждясалия корпус на товарния кораб. — След като сме толкова близо до него, капитанът ще ни повика по радиото. А канадските ни приятели в Батхърст със сигурност разполагат и с уши, освен с очи.

— Допълнителната ми осигуровка — промърмори Пит. — За малко да я забравя.

Слезе до каютата си и след минутка се върна с триъгълния пакет, който беше купил от Туктояктук.

— Виж как ще е с това — каза и подаде пакета на Стенсет.

Капитанът го отвори и извади канадски флаг.

— Ти наистина си решил да си търсим белята — промърмори, докато го оглеждаше.

— Правя го само заради товарния кораб. По-добре е корейците да си мислят, че сме част от канадския арктически патрул. Така е по-малко вероятно да си задават въпроса защо висим до борда им.

Стенсет изгледа първо Пит, после Далгрен и въздъхна:

— Напомнете ми никога да не залагам срещу вас, момчета.

Но бързо нареди флагът да се издигне на мачтата.

Под развяния от западния вятър кленов лист „Нарвал“ се понесе покрай корейския товарен кораб в развълнуваното море. Двата съда редом преминаха през късата нощ и навлязоха в мрачното сиво утро. Пит дежуреше заедно със Стенсет на мостика и правеше компания на кормчията, а Джордино на всеки час им носеше горещо кафе. Да се задържи изследователският съд в сянката на товарния кораб в бурните води се оказа трудна работа. Макар корейският кораб да беше трийсетина метра по-дълъг, малкото разстояние си оставаше реална пречка. Компютърната програма на Далгрен действаше като изпратена свише и Стенсет с радост увеличаваше размера на биреното си задължение с всеки час, през който оставаха незасечени.

Малко след като се озоваха на север от Батхърст, всички на мостика замръзнаха, защото от високоговорителя отекна радиосъобщение:

— До всички станции, говори бреговата охрана на Батхърст. Обръщаме се към плавателния съд с координати 70,8590 север и 128,4082 запад. Моля, идентифицирайте се и съобщете за къде пътувате.

Никой не помръдна, докато корейският кораб не посочи името си и местоназначението си — Куглуктук. Бреговата охрана потвърди, че е получила съобщението. Всички все така мълчаха и се молеха да не последва второ съобщение. Изминаха пет минути, после десет. Радиото мълчеше. След двайсет минути без обаждане екипажът започна да се отпуска.

Плаваха още три часа долепени до товарния кораб, без да бъдат усетени от радарната станция. Когато стигнаха един завой в залива Амундсен, след който Батхърст престана да се вижда, капитанът увеличи скоростта на двайсет възела и подмина тромавия товарен кораб.

Корейският капитан огледа тюркоазния кораб с кленовия лист, развян на мачтата, докато той отминаваше. Когато насочи бинокъла си към мостика на „Нарвал“, с учудване забеляза, че екипажът се смее и му маха, но само сви рамене. „Прекалено дълго съм в Арктика“, промърмори на себе си и се зае с набелязване на курса до Куглуктук.

— Браво, капитане — възкликна Пит.

— Надявам се, че няма да се връщаме обратно — отвърна Стенсет.

— Кога се очаква да пристигнем на остров Кинг Уилям? — обади се Джордино.

— Остават ни малко над шестстотин и петдесет километра или около двайсет и два часа в това море, ако лошото време продължи да ни съпътства. И ако не попаднем на гранични катери, разбира се.

— Това е най-малкият ти проблем, капитане — каза Пит.

Стенсет се обърна към него с недоумение.

— Така ли?

— Да. — Пит се захили. — Големият ти е къде в Арктика смяташ да намериш толкова бири „Лоун Стар“.